Идеята за заглавие идва от изречението"Bad decisions make good stories".
За 6-ти път изкара всичко от сака и започна да го подрежда на леглото си. След като се увери, че всичко от списъка, който бе изготвил е вътре Данчо напълни сака си отново. След това погледна приятелката си, с която беше от повече от 10 години и я накара да направи същото. Тя се беше разсеяла. Гледаше Рен и Стимпи по телевизията като се беше строполила на земята от смях. В този момент Стимпи изкара една гигантска бата от задника си и започна да налага Рен по главата. Даката не издържа. Тегли и една реч как всичко трябва да е подредено. Как остават едва 5 дена до техния полет до Дъблин и всичко трябва да е изпипано до най-малкия детайл. Как може момиче на 28 години да се държи като малка сополанка и да се смее на такива инфантилни филмчета. Тя наведе глава засрамвайки се и започна за 6-ти път да изкарва всичко от раницата си.
Полета им беше Събота в 5: 30 в. В 3 и 15 те трябваше да станат, да измият зъбите си, да закусят, да направят 15 минутна физ зарядка и да извикат такси. В 4 часа и 3 минути трябваше да са на Терминал 1 за да изчакат приятелите си, с които трябваше да пътуват до столицата на Ирландия. Елена, така се казваше приятелката на Данчо, беше извикала 3ма от нейните колеги от работа. Беше й отнело 2 седмици и няколко свирки за да го обработи така, че той да и позволи да си извика нейни хора, а не само семейните им приятели, с които се познават от 5 годишни. Пристигнаха като по часовник на летището, но от приятелите на Ели нямаше и следа. Влязоха в сградата и започнаха да чакат. Както всеки път събралата се приятелска групичка говореше за политическата обстановка, за сигурността по летищата, за работа, за икономика. На Ели за н-ти път всичкото това и се стори скучно, но трябваше да се преструва, че и е интересно.
15 минути по- късно видяха как някакви типове във видимо нетрезво състояние се лепят на мръсните стъкла на сградата и се правят на мухи залепили се на предното стъкло на ТИР движещ се със 103 км.ч. по „Хемус“, чиито шофьор бързаше да намери кенеф, в който да стовари биологическия си товар. Бяха трима и се заливаха от смях. Очите на Ели светнаха. Тя не се сдържа и започна да се смее неспирно. Даката я погледна по бащински така както Сталин беше гледал на времето своите прислужнички преди да им пръсне черепа с личния си пистолет. Ония оцелиха вратата на 10тия опит, след което започнаха да кръжат като самолети из помещението симулирайки въздушна битка от края на Първата Световна. Те се целеха с вода излизаща от устите им. „Какви тъпаци“ – помисли си Даката. В този момент странна мисъл споходи подредения мозък на момчето. „Тия са 3ма. Елена чака 3ма нейни колеги...Нееееееееееееее!!!!“. „ЖИВОТНИИИИ“ – гласеше пискливото кресчендо идващо от дясната му страна. Това бе Ели. Тя се засили към 3-те самолета, прегърна ги и започна да го играе въздушна кула отправяща заповеди на алкохолизираните летящи апарати. Даката се умопомрачи, но си каза, че са на публично място и трябва да се държи зряло. Самолетите се засилиха към него и семейните му приятели, след което раздадоха по едни гангстерски поздрави. Единият, най-рошавия, даже го бутна със задника си докато играеше хавайски танц и боботеше „Ууу ууу“. Запознаха се и се отправиха към входовете за да стигнат до самолета си.
Качиха се. Даката още беше засрамено червен след като онези 3мата разиграха 30-ет минутен сюжет на терористичен екшън точно пред гишето за проверка на паспорите. Всичко приключи след като единия пич извика, че е време, а другия се провикна „ЗА СТАЛИНУ.ЗА РОДИНИ, АЛАХУ АГБААРР!!!“. Странно защо тази сценка не направи никакво впечатление на охраната.
За щастие на момчето ония седнаха 3 места по-напред. Започнаха инструкциите по безопасност. Тоя тип намиращ се най-близо до коридорчето стана и започна да имитира стуардесите по доста анимационен начин. Всички започнаха да се смеят дори и стюардесите. Даката покри разочарованото си лице в длани. Но Ели не спираше да се смее. След като самолета излетя всичко се успокои. Даката се отпусна и изкара списание „Преуспяващо АйТи“. Беше си избрал една статия за един успешен 24-годишен шеф на някакъв отдел, който говореше как с ред и дисциплина се постига всичко. Нещо кацна на отвореното списание. Даката се изплаши и запищя като малко момченце, чиито топки са били приклещени от гигантските ръце на сумист педофил. Елена грабна нещото от списанието и го запрати 3 места напред като не спираше да се хили като пресен зарзават. Зениците на Даката придобиха размерите на лещите на „Хъбъл“. Той видя как 3-мата олигофрени целят приятелката му с желирани червеи. Тя не оставаше длъжна. Хората започнаха да мрънкат, а Даката хвана ръката на Ели и й изсъска да престане и да се държи като зряла жена. Единият от пичовете се качи с крака на мястото си и се провикна „Don’t worry people. My name is Achmet and soon I will be the dead terrorist. So relax and enjoу the rest of the flight“. На никой не му беше смешно особено на стюардесите, които казаха на „Ахмет“, че държането му е подсъдимо. С широка усмивка въображаемият терорист седна, сложи колана си и покани дамата на вечеря на свещи в неговата каюта. Тя отзивчиво му отказа твърдейки, че не излиза с хора с чужда на нейната вяра. Започнаха да се смеят. Получи й се на мадамата.
Кацнаха в Лутън. Имаха цели 7 часа преди полета към Дъблин. Даката изкара плана, по който трябваше да се движат. Започна да нарежда инструкции на хората около себе си. Даваше им задачи. Онези тримата олигофрени бяха безкрайно незаинтересовани. Единият даже си изкара едно сополче от лявата ноздра и си го вкара в дясната. Ели се кикотеше засрамено наподобявайки невменяемо момиченце на 12 излязло на първата си среща. Другият тъпанар не остана по-назад, бръкна в дясната си ноздра, изкара от там нещо зелено и гигантско и го залепи на раницата на един преминаващ германец. Последва вик „Danke“. След което започна да отброява от 10 надолу, запушвайки ушите си. Другите го последваха. На 0 те скочиха на земята викайки „бухххххмммм.“ Даката не можеше да вземе решение. Тия пияни краставици му проваляха почивката. Държаха се супер малоумно и го злепоставяха на публично място. Не така мислеше Ели. Тя се смееше неодържимо. Дори приятелите му започнаха да се подсмихват. Той ги погледна яростно като генерал пред пенсия, който има проблем с простата и те се стегнаха. Единият от падналите след взрива стана, плесна Даката по рамото и му каза да се успокои. Все пак живота си струваше да бъде загубен, след което се отправи към близкото кафене да търси бира. Момчето на реда и дисциплината беше забравил тотално за плана си. Листовете с подробното описаниe и разграфяване на цялата тридневна екскурзия стояха залепени на пръстите му. Мозъка на Данчо не работеше. Това просто не можеше да се случва. Тези не бяха предвидени. Тези бяха онази неприятна неизвестност, която той презираше до най-малката клетъчна мембрана в тялото си. Защо се случваше на него? И защо Ели не спираше да се смее. Не беше я виждал такава откакто се запознаха в детската градина преди 20 години. Защо им се радваше на тия плазмодии? Те бяха отрепки. Държаха се непристойно и отвратително. Докато ги мислеше тези мисли единият от бавноразвиващите се мутанти започна да говори английски с тежко руски акцент и разпитваше който видеше от къде може да си купи водка, защото не бил пил от 3 часа, а е било време да се напие и да оповръща всичко, на което очите му се спрат. След което взе поза надрусан дирижабъл и на забавен каданс се отправи към приятела си търсещ бира в местното кафене.
Господин Контрол някак си успя да събере всички с едва 11 минутно закъснение. Костваше му неимоверни усилия да накара онези шимпанзета да дойдат с него. Ели не му помагаше особено много като дори влезе в някои от сценките, които „ония“ разиграха. Това хич не му се понрави, но щеше да говори по-късно с нея. Вече беше и измислил речта, която щеше да и дръпне. Щеше да говори за зрялост, за това как трябва да се държат на публични места, за това.... Смях прекъсна нарежданията му и паралелно движещите му се мислите. Приятелите му не можеха да стоят на краката си. Даката погледна зад себе си. 2ма от „специалните“ бяха взели един сак и играеха с него на американски футбол. По същото време охраната на летището тичаше след тях, спъваха се в оставените на земята багажи, блъскаха хора, преобръщаха колички с бебета, бутаха старчоци с бастуни. 3тият пееше на висок глас музикалната тема от „Бени Хил“. Хората на летището започнаха да пляскат с ръце в ритъм с музичката. Най-после им се случи нещо весело и забавно докато чакаха нервно своите полети. Тъчдауна се осъществи в един от мъжките кенефи. Оказа се, че раницата бе намерена отвън летището и не принадлежеше на никой. Последва някаква полицейска проверка на 2мата кретени, но като цяло ситуацията се размина без тежки последици. Едно обещание, че повече няма да правят така бе достатъчно. След инцидента 3мата се поспряха и започнаха да слушат плана на Даката. На него му се стори, че е прекалено престорено, но поне ония мълчаха, слушаха и изпълняваха. Единият дори го нарече „благочестиви сър“. Да, определено се преструваха. Оставаха 5 часа до техния полет. Според план сега следваше двучасова обиколка на Лутън. Намериха си автобус и се запътиха към него.
