.... Счупи стъклото с паве, след което изсипа кофата с котешки фъшкии върху
скъпите дрехи на витрината. Изплези се на потресените хора вътре в
скъпия бутик и избяга докато се смееше на висок глас. Беше веднага подгонен...
Високомерната жена се спъна в бялата лента, опъната от дърво до дърво и
падна в локвата с кал. Тя изкочи иззад едното дърво и покри кафявото туловище с
гъши пера. След което се врътна, показа си дупето, обуто с жълти пликчета на
болинки и побягна с все сили, докато се смееше на висок глас. Беше веднага
подгонена....
Момченцето нехайно се смееше докато го преследваха. Беше по-пъргав от
гонителите си и успяваше да пази достоверна преднина пред тях. Маневрираше успешно
като глист в 50 литров буркан пълен с животворна течност. Той премина покрай
едно голямо кошче с ябълки и го обърна. Зад него тела полетяха изгубили
равновесие, погалени естетически от гравитацията. То се обърна с изумление. Стори
му се, че всички падат цяла вечност. Всеки един от стремящите се да срещнат
земята беше извадил най-изкривената физиономия, на която е способен. Все едно
преди малко бяха усетили пареща болка в пикочните си тръби.
Момиченцето бягаше с все сили, докато се смееше на висок глас. Беше по-пъргава
от преследващите я гамени. Маневрираше успешно като кобила на състезание по
дресаж. Тя премина покрай един гигантски аквариум пълен с вода, в който трябва
да се отбележи нямаше нито една рибка, и го обърна. Течността се превърна в
коварен хлъзгав капан щом се успокои върху мраморните плочки. В този капан
попаднаха гонителите й. Тя се обърна и с усмихнато удивление наблюдаваше как
всички летяха надолу към земята в неравноделен ритъм на пайдушко хоро, изсвирено
синхронизирано от напушен бобър – диригент на клонка от хвойна.
Бягайки, държащ се за корема от смях той сви зад ъгъла..... и се блъсна в
момиченцето. Очите им се срещнаха. Неговите сини ириси не изпускаха от поглед нейните
кафеви бадемови кръгове. Въздухът около
тях се наелектризира. Придоби материални, физически размери. Демоните, танцуващи
в очите им, заиграха още по-буйно, но деликатно, превъзбудени от срещата си със
себеподобни. Предизвикателно . Наивно. По детински. В един ритъм. Ехидни усмивки
се изписаха на двете невръстни личица.
Една незатихваща енергия беше намерила двете си лица.
Те правеха пакост след пакост. Смееха се. Скачаха. Плачеха и танцуваха. Изживяваха
всяка една емоция до нейния предел. Измисляха хиляди начини да се подиграват на
хората, които се бяха взели толкова на сериозно. Не нараняваха никой. Е поне не
много. Всичко беше невинно. Детинско. Непорочно. Истинско. Където и да попадаха
детската им енергия изпълваше мястото с живот. Гробищата се превръщаха в площадки,
на които си правиха срещи непонятни създания от различни реали. Изсъхналите поляни
приемаха образа на игрища, където се гонеха рицари, ангели, дяволи и пометнали
кукумявки с три висшета и докторантура по кирилопонятничене. Скучните и сиви
ученически стаи в стаи-капани, от които трябваше да се измъкнеш напрягайки
цялото си въображение.
Хората, които имаха все още детско в себе си ги обичаха безусловно. Зареждаха
се от непринудеността им. Живот изпълваше вените им след всяка тяхна наивна
шега. Никой не можеше да ги спре. Защото те не се състезаваха с никого. Просто
се забавляваха. Нищо не беше толкова сериозно, че да не можеш да му се
подиграеш. Нищо не беше толкова мрачно, че да не можеш да се освети. Нищо не
беше толкова тъжно, за да не можеш да го обърнеш в пресмиване над самата тъга и
над себе си. Над цялата болка и страдание. Та какво беше болката и страданието
ако не банално, поредно мрачно безвремие между една и друга забавност.
След една от многото си наивни шеги,
се наложи по-бързо да се изнижат от ситуацията. Засилени и бездиханни те преминаха
покрай една излъскана витрина. Момиченцето се отскубна от ръката на момченцето
и се спря пред нея. От среща я гледаше старица. Бръчките се стичаха по лицето й
като вълни на залез слънце. Белите й коси се вееха като изсъхнала трева на
повей на летен бриз. Тялото и трепереше като червей, овалян в сол. Лявата и
ръка докосна с неверия лявата й буза. Очите й се изпълниха с тъга. Трупането на
горчива течност по долните клепачи прие застрашителни размери. Това беше тя!
В този момент нечия нежна ръка се опря в дясната й буза. Тя успя да види
отражението на ръконосеца във витрината. От там я гледаше един прегърбен
старец. Темето му отразяваше светлината като огледало в пустиня. В устата му беше останал един символичен, но
горд зъб, доказващ, че някога тази прогнила пасмина е мачкала твърди субстанции.
Очите на стареца бяха също насълзени, но меки. Топли. Приемащи .Погледнаха се. Сълзи
се стекоха като ручейчета по бузите им. Ръцете им се докоснаха длан в дланта.
Приближиха се един към друг и се целунаха дълбоко. Истинско. Чисто .
Заплакаха. Кога беше минало
цялото това време? Не цял живот, а миг. Плачеха и се смееха едновременно. Започнаха
да правят балончета със сополи, да ги пукат. Правиха си гаргара с горчилката от
сълзите, влизащи в устите им. И пак се смееха. И пак плачеха.
Покрай тях премина дебела
повлекана, ходеща арогантно на токчета. Изглеждаше също толкова галантно,
колкото едноок хипопотам с кърлеж на левия тестис, скачащ на кокили. Лицата на
двамата се изкривиха в ехидна усмивка. Пламъкът в очите им беше заменил меката
тъга. Непорочната наивност и желание за
игра ги превърна отново в малки дечица, готови да играят.
Незатихващата енергия
намери двете си лица.
Усмихнаха се като хиени
рекламиращи „Блендамет“ и тръгнаха шпионски след хипопотама на кокили .....
Смехът на висок глас не закъсня.......
