Спомените за една Радост

От Бобислава КритикарОва

Сядам да пиша тези спомени с ясната идея, че не знам за какво го правя, за какво ще пиша, до къде ще я докарам или какво точно ще излезе. Знам само, че искам да натискам клавиатурата под пръстите си за да напиша нещичко за една култова личност, която няма как да бъде описана по друг начин освен с една дума – Радост.

Преди няколко десетилетия работих в една прохождаща компания, чийто офис се намираше на центъра на град София – сегашен Софияполис. Бях дълго време безработна след като напуснах предишната си работа с апломб. Пошегувах се с шефовете ми, че са огромни гъзове и че не вършат никаква работа. И до ден днешен не мога да разбера защо не успяха да доловят хумора ми и ме изгониха. В офиса бяхме само момичета. Ангелите на Чарли се зовяхме, като Чарли беше един просяк, който си беше създал дом точно на входната врата с помощта на тонове отпадъчна хартия. Бяхме Джени Парапланерова Липсоконцентрациева, Танчелина Готвачева Стоотлежанкова, моя милост – Бобислава Циничнева КритикарОва и нашият прекрасен тийм лидер Любосмех Смехотворев Забавников. Бяхме невероятно изтрещяла команда. Работихме под наслова – „Работата е смех, дори и ако си в  севернокорейски обувен цех“. Търсихме си човек за чарджбаците – архаична дума моля потърсете я в речниците. В онези дни качествен персонал се намираше трудно. София ( сегашен Софияполис ) беше изълнен с хора, желаещи големи заплати , но неспособни дори една леща да изчистят, камо ли да се занимават с архаизми. Обядвахме в една местна кръчма – „Липовкусност“.  Един ден Любосмех трябваше да ходи да плаща на банката кръвен данък. В онези дни за да си купиш апартамент трябваше да даваш кръв от душата си всеки месец на конгломерати на име банки. Лихвите бяха големи. Един ден Забавников се върна в офиса и озарен от вдъхновение съобщи, че е намерил человек за позицията. Но името ѝ било странно. Нещо Смях, Весела, Веселба или нещо такова.  Моя милост веднага кръсти бъдещата Ангелка на Чарли – Весела Радост ( и до ден днешен тя е записана в моя персонален свръхфоун по този начин ) .

Дойде денят, в който трябваше да се запознаем с нея. Да си призная очаквах сива, скучна и психически изтормозена лелка - счетоводителка да влезе през вратата на офиса. Все пак идваше от Банка Смукачка. Но когато средното на ръст, чернооко и усмихнато момиче влезе през вратата разбрах, че съм в грешка. С огромен замах и ентусиазъм Весела Радост се запозна с всички. Само аз стоях на стола си и казах, че няма смисъл щот аз имена не помня и като се напием за първи път тогава ше сме си приятелки. Веселата Радост не очакваше такова запознанство, но реагира естествено. Имаше едно нещо, което помня и до ден днешен и може би никога няма да забравя. Когато това момиче влезе през вратата, стаята стана по-светла. По-усмихната. Някак си всички офис предмети вътре започнаха да танцуват и да се усмихват все едно са герои от „Красавицата и Звяра“ обладани от космическа радост.

Момичето започна работата и нечовешки бързо навлезе в работния процес. Беше интелигентно, което както казахме бе рядкост в онези дни. Оказа се, че не се казва Весела или Щастлива, или Смях, или Радостина, а Радост. Това не ми попречи да се лигава и да и викам Радостина. Това не продължи дълго де. След едно подобно мое своеволие ми се наложи да ходя да си засадя нов зъб – момичето беше бойна Радост. С тази девойка обаче нещата се случваха изключително леко. Независимо дали ставаше въпрос за работа, за сериозни разговори, за момчета или смисълът на живота, с Ради можеше да говориш за абсолютно всичко. И то отпуснато. Можеше да и се довериш за всичко. Тя от друга страна обожаваше да дава съвети за това как и какво трябва да направиш. Знаеше и как да го направиш и по какъв начин да стигнеш до целта си. С други думи тя беше богиня дошла от друго измерение и само тя знаеше истината. Тя беше най-права. Знанията ѝ за живота идваха директно от библиотеката в Александрия, месопотамски свитъци и трансцедентираше през вековете. Беше дясната ръка на Петър Дънов и лявото рамо на Далай Лама. Лично е лъскала главата на Ганди. Нейните методи бяха най-работещи. Не един или два пъти ми казваше да „шъшна“, защото не съм права и да я гледам в очите, защото „Гледай сега кво ше ти кажа“. Това беше съпроводено със заплаха идваща от непокорния и палец, който обожаваше да сочи обвинително във всички посоки.

Коколкото и отрицателни неща да се опитвам да напиша за Ради, те никога няма да са и една стотна от позитивната личност, която тя беше. Независимо дали някой го болеше пръстчето, беше месечно неразположена ( да нашите цикли се синхронизираха ) или нещо ужасно се беше случило с нечие куче, Ради никога не спираше да окуражава, да вдъхва надежда, да повдига духа, къде с някоя простотия за орален секс, къде със звънкия си естествено припрян смях. Колкото и банално да звучи Радост Вездесъщова Любовчийска отговаряше на името си. Тя не беше китайско копие на Радостта. Дори не беше олицетворение на думата. Тя беше самата Радост.

Изгубих бройката на пътите, в които сме философствали на обяд за живота. Или когато сме се лигавили в офиса по момичешки. Колко пъти сме пеели „Looking back over my shoulder“. Колко пъти сме се били наужким, не, няма как наистина тъй като парите за зъболекар бяха оскъдни. Колко пъти сме плакали ( Да, Радост може и да плаче)  след като някой тъпак ни е изоставил след като се е възползвал от нас. Колко пъти сме изпълвали асансьора с нашия жлъчен смях. И това всичко идваше от нея. От нейното излъчване, нейната аура. Нейното присъствие.

Но Радост не беше само това. Никога няма да забравя тъжния ми период, в който плаках всеки ден за един татуиран грубиян, когото обичам. Ради беше до мене, къде с шамари, къде с някоя заповедническа реплика от типа на „Стегни се Бобислава. Кво си оклюмала като пенис на 108 годишен мужик“. Един ден ми се е набил изключително много в съзнанието. Стоях си на компютъра и слушах тежка и тъжна музика. Моето настроение беше подхванато и от другите мацки в стаята и обстановката тягоснееше. Радост виждаше, че съм в гробно настроение и по изключително груб, но добросъвестен начин се опита да ме изкара от мястото, в което се намирах. „Айде кво си се нацупила. Виж кво е хубаво навън. Има слънце“. Това провокира в мен защитна реакция, която беше грозна, но нужна. Повиших и тон и и казах да ме остави на мира да си изживея мрачността за да дойдат и светлите дни. Разменихме си остри реплики и до края на деня мълчахме. Знаех, че съм я обидил, но опита и да си наложи нейния начин за излизане от криза не работеше за мен. Моят метод бе да си изживея каквото трябва, за да не остане неизживяно и да се появи отново, когато не трябва. Въпреки този сблъсък, нейното желание да помогне, да накара хората около себе си да бъдат радостни , да ги Радоса един вид, беше очевидно. След като си поплакахме по женски и се прегърнахме разбрах, че наистина съм я обидил тежко. Аз и казах, моята гледна точка и си простихме.

Може би след този момент характерът на Любовчийска омекна. Някак си след този момент тя разбра, че тя е права, но за себе си, а не за всички. Тя все така продължаваше да обвинява с палеца си, но разбираше, че това е нейното мнение. То е важно, но не е миродавно. След този момент аз разбрах, че съм намерил БиЕфЕф. Човек, който да е до мен както в трудните така и във веселите моменти.

Колко ли още мога да пиша за Радост. За нейната вълшебна пръчка, с която тя ни орисваше с „Любов, Любов, Любов“ в края на работния ден. Да, удряше ни рязко по главите с нея, но това беше диктувано от нейния заразяващ ентусиазъм и упоритост всички да ни излюбовничи с някой принц. Спомням си ясно как един ден си направихме снежен човек, окрасихме го с мартеничка и вълшебната пръчка. Направихме му копчета от мента или някакъв ликьор и си го сложихме на прозореца. Или кареокетата, които направихме с всички момичета на какво ли не. Или когато говорихме със същите тези момичета за една моя еднодневка с момче, което ми разказа, че джи- точката ни се намира на мястото на черния дроб. Ради го нарече Дроби и му се присмивахме.

Всичко беше. И е в миналото. Сетих се защо пиша тези редове! Днес когато се събудих си спомних за невероятния купон, който Ради организира за 30-тия си Рожден ден. Спомних си, че на юбилей, какъвто е трийсетака, се подарява часовник за да може човек да си свери времето. Една мисъл тогава ми мина през главата -  Час е измерителна единица за време. На нас хората трябва да се раздадат Радиметри за да си сверяваме радостта в живота. Защото единственото мерило за радост е Радост.