Пожелания

Пожелавам си да бъдем по-щастливи. По-добри. По-богати и по-здрави. Пожелавам да имаме по-добра работа. Да сме по- човечни. Истински и чисти.

Да. Време е за желания, защото отново е Коледа, а след това идва и Нова Година. Както се знае всяка година милиони малоумни пожелания се стичат по орални и електронни канали - Фацебук, Вибратори, Спайки-та и тн. По това време в годината всички се сещат за всички. А в допълнение и се сещат, че трябва да пожелаят нещо на тези, с които не са се чували от цял живот. И така. Пожеланията валят. Живота става по-добър, щото всички си пожелават. А както знаем човек е голям колкото мечтите си, а който вади нож сам пада в него. Ако ви се губи смисълът на написаното то това е защото се опитвам да иронизирам простотията наставаща покрай тези празници. Оставяме на страна пилеенето на пари за глупости от които нямаме нужда. Оставяме на страна факта, че явно единствения начин, по който да се почустваме добре е да пазаруваме. Говоря за празните пожелание. Онова гнусно творение на плиткия мозък, който е създаден само за да ни накара да се почустваме добре чрез пожеланието на нещо хубаво на ближен или на целокупното човечество....

Но............... Защо се сещаме само и единствено на тези светли празници? А някой замислял ли се е какво е пожеланието? Това е действие което отрича действие. В момента, в който пожелаем нещо ние оставяме в ръцете на съдбата всичко. Отричаме се от опита да направим нещо по въпроса и да поемем отговорността от това действие и оставяме всичко в ръцете на шанса, който трябва да осъществи нашето пожелание. За поредна година чакаме на готово някой да ни направи по-добри. По-човечни. По-здрави и богати. За поредна година разчитаме на съдбата да чуе нашите молби, да запретне ръкави и да свърши нашата работа, докато ние плюскаме здравословни кифтета, чибапички, пържоли. Колко лесно, а? Пожелавам си да бъдем по-добри, ама ако може някой друг да го направи. Пожелавам си да сме по-здрави ама ако може някой друг да яде здравословно вместо мен. Пожелавам си България да се оправи ама ако може някой друг да я оправи вместо мен. Мен ми е готяно на трапезата. Пък и съм си свършил моята работа - пожелавам.

Е, aз също искам да пожелая разни неща. Празници е все пак. Пожелавам си да направим така, че да сме по-човечни. Не един път в годината. 316 дена в годината. Пожелавам си да започнем да четем и избираме какво ядем и пием за да станем по-здрави. Пожелавам си да сме по-предприемчиви за да можем да сме по-богати. А ставайки по-богати да помагаме на другите. Не да им даваме на готово. И те да стават по-предприемчиви. Пожелавам си българският народ да се събуди и да разбере, че няма кой да го оправи ако той сам не го направи. Докато не го направи други ще го оправят.... Сексуално и анално. Пожелавам си да направим така, че да станем по-разумни. Къде с четене, къде с учене и слушане на различни аргументирани мнения. Пожелавам си да отворим съзнанието си за вътрешните ни гласове  - къде му викат интуиция, къде му викат това, което сърцето желае.

Та така. Хората си пожелават някакви неща. Супер. Щом това ги успокоява. И аз за да не остана назад си пожелавам. Пожелавам си да спрем да си пожелаваме и да започнем да правим.

Весели празници.

Прекрасен план + лошо изпълнение = Провал... или видяно през моята клавиатура.

И ето каква разлика може да направят едни нападатели. Юнайтед са жалки. Твърдя го отговорно. На практика са по-бледо копие от нас миналия сезон. Слаба защита, слаба халфова линия, но вкарващи нападатели. И едно притеснително нещо- те могат да станат по-добри. С тези играчи и с този треньор я докараха до там, че рутината да е на тяхна страна. Победната рутина, която ние вече не помним какво е. Вярно, какво беше да биеш по навик?

Юнайтед изпитват огромни затруднения с изнасянето и разиграването на топката. Това ясно си пролича в мача им със Сотон. Светците бяха наложили безпощадна преса. В резултат на което , ония правиха грешка след грешка. И все пак някак си топката отказваше да намери мрежата на Де Гей(я). Познато, а? Роджърс ясно беше видял тази слабост и заложи на фалшиводеветната тактика. В ролята на фалшивата деветка дами и господа - Стърлинг. Нито Марио, нито Ламбърт можеха да участват така дейно в пресата, както Стърлинг. Планът бе магнифичен. Имахме хора в предни позиции, които да гонят обезумяло. Не случайно и до първия им гол водихме играта и бяхме най-близо до отбелязване. Попречи ни времеви-пространственият континиум. Защото ако това беше надъханият и самонадеян Стърлинг от миналата година тези положения влизаха. Да ама не сме миналата година. Ясно си личи липсата на самочуствие пред гола. То в целия отбор едно самочуствие липсва ама да не си го казваме отявлено. Освен това явно на тренировки момчетата са свикнали да вкарват лесни голове на Монката и Джони-то и леко са забравили какво е да имаш вратар срещу себе си. В обръча от шегувките е това ми изречение. 

За гола каквото и да се каже, ще се каже, или е било казано. Или недоказано. Абе „казано“ се впряга във всички възможни вариянти. Вземането на решение на Лалана и Алън бяха умопомрачителни. Но това не ме подразни толкова много. Всъщност много ме подразни. Но не толкова колкото Котиньо. Той остави Рони да си тръгне горе долу от центъра на игрището и необезпокоявано да стреля от границата на наказателното. Боже, колко индивидуални грешки има по-този свят, Боже. Говорейки за Котето не мога да оставя на страна липсата на прогрес при него откъм краен продукт. Страхотна техника и дрибъл, но е занемарил играта в защита и точните удари. Уж миналата година беше работил над тези елементи.А и тази година каза, че имал някакъв гняв да изкарва на терена. Не го виждам аз този гняв. За разлика от своя сънародник- филмовата награда от $елси, Филипе дълбае на едно място и не се вижда прогрес. Това, с което играе също не му помага. Видя се, че Ламбърт не става за човек играещ пред бразилеца. Трябват ни играчи, правещи набези зад защитата и търсещи канали. И ето за това бе пуснат и Стърлинг. Той това може да го прави.

Казах, че планът на Роджърс бе добър, но изпълнението слабо. Освен на пропуските това се дължи и до голяма степен на несъществуващата игра в защита на отбора. Джерард отново бе защитата на защитата и не очаквах да  намерим щастието точно там. По-разочарован останах от Уелското Шави. Не че е блестял до сега, но поне вършеше мръсотиите по терена. Конкретно в този мач Алън бе зашеметяващо слаб. Джерард просто бе несъществуващ, но Алън. Той бе от лявата страна на скалата след 0-лата. И въпросът ми е – Къде е Можещия? След силния мач, който направи срещу Челси той е заготвен на пейката. Fellaini won 9 tackles against Liverpool, 5 more than any other player on the pitch. Дали щеше да му е позволено на тая глава-пуканка да прави тия неща с Можещия на терена? Няма как да знаем. Факт е, че липсваше желязо в средната ни линия.  Честно казано останах изненадан, че Алън не бе сменен началото на второто.

Още нещо, което ме изфрапира бе появата на Джони на вратата. Това момче ми е много симпатично, но не бих го нарекал вратар. Не носи основна вина при головете, но е далеч от не не-виновен. Особено при третия гол позициониарането му ме съсипа. Айде за първия нещо му се е долежало и падна по-рано към опразнения център на вратата. Ама при третия бе дЖанъм? Защо вратата ти е празна? Вода ли искаш да пиеш, лицето си да избършеш с кърпата? Истината е, че където и да е бил в този момент Джони-то все тая. Вече падахме и се виждаше, че гол няма да вкараме.  На практика паднахме от един не особено стойностен отбор, който се възползва по перфектен начин от несъщствуващата ни защита. Вижда се, че както и Роджърс да ги върти тия в защитния вал, нещата просто не стават. Значи проблема е в тренировъчния процес, може би? И в главите на играчите...може би? Сменяхме Ловрени, сменяхме Коло-вци. Няма. Все тая.

Общо взето мача бе решен от хората, отговорни за головете. И двете защити и халфови линии бяха смешни. Просто ние не можем да вкарваме. Миналата година вече бяхме наредили 39 гола. Тази сме на 19. И докато Юнайтед могат да разчитат на нападението им да прикрива слабите страни на отбора, то ние нямаме този комфорт.

След всичкия негативизъм все пак има някаква лъжлива надежда. Роджърс се опитва да промени нещата сменяйки тактиката смело. Че и  я налучка. А щом се опитва значи още не се е предал. Освен това създадохме повече положения за гол отколкото през целия сезон, предсезон, тренировки и загрявки. Значи все още се търси начина, по който да заиграе отбора. За жалост вече е твърде късно. А и с присъствието на разни играчи и отсъствието на други нещата си остават все така черни.

Поема за слънчевото момиче

Сядам да пиша това за хората, борещи се всеки ден с умората.

Трудностите ги заобикалят, но те стискат зъби и се справят,
Борят се и минават, през трудни времена добротата не отричат.

Не искат в пошлоста и елементарността те да се вричат.

И без да го искат в позитивизъм те въвличат.

Без усилия се усмихват.

Вие ни давате светлина в тези мрачни времена.

Вие сте смисъла за много от нас, потънали в самосъжаление и гняс.

Вие сте учителите на малките деца, скрили се от същността,

Вие сте мъдреците държащи за ръка, хората попаднали в беда.

Вие помагате дори когато трудно разбирате това,

И дори когато не искате, в добрите времена ни завличате.

Сядам да пиша за хората, не намиращи никакъв смисъл да продължат.

Огледайте се. Има за какво да сте благодарни нищо, че ви лъжат.

Пиявиците няма да ви оставят. От вашите сили те блажят.

Замажат. истинският ви „Аз“ те се опитват да смажат.

Не се оставайте. Вие сте дарба. Погледнете. И се оставете.

На живота да ви покаже. Човек на слънцето помощ да ви окаже.

Болката и страданието са пътят към по-доброто „Вас“.

Прегърнете и приемете. Към бягство вие не се стремете.

Погледнете  слънчевите хора и заедно се присмейте.

На елементарността. Всичко е с време. Нищо не е вечно.

Болката ще отмине. Споменът ще избледнее, вие ще сте тук.

По-силни от всякога. Запомнете! И на слънчевия човек се оставете.

Седнах да пиша от едно слънчево момиче вдъхновен.

Мрачният облак от слънцето ще бъде подменен.

Исканата промяна ще започне не от нищо, а от теб и мен.

Поощрен. Помагай на хората, които си заслужават всеки ден.

Правете това което правите само и единствено за вас.

За завистта и омразата създадена от пошли хора останете пас.

Показваме благодарност на живота и заедно с хората около нас.

Се опитваме всеки ден да бъдем по-добри,

И да спазваме правилото „просто бъди такъв какъвто си“.

Благодарен на слънчевото момиче ти бъди,

А ако го нямаш до себе си – седни и го потърси.

Мерси.

Рап песен, която Шамара никога няма да изпее

Нация в която полицаи от бандити не можеш да различиш,
Корумпраният начин на мислене ти не можеш да промениш,
Идеите за свобода и правда с пари може да закупиш,
И морала с простащина и елементарност да подмениш.
Автобусите са символ на нашата демокрация,
Символ на политиката ни зачената чрез мастурбация,
Лустрация? Моралността се губи в цялата галамация.
Хора борещи се за свобода, равенство и братство,
Лумпени, и видиш ли с цялото си нахалство.
Поставят под съмнение всяко политическо изречение.
Умение за критично мислене е начин за прозрение,
Носещо само политическо презрение.
Подкрепено от множество което за миналото бленува,
Множество , което не е свикнало властта да критикува.
А власста умело на велик лидер се преструва.

Умува,
Как още изгубени душици да купува.
Избори?! Всичко предварително са решили и сглобили.
В морални думи двуличието и алчността си са предрешили.
Политическите лица на 4 години са сменили,
А истинския господар зад кулисите, стои ли!?
Истинският кукловод лицето си крие.
Зад шоуто на марионетките той умело успява да се прикрие.

Толкова много неща трябва да се кажат.
Толкова много неща трябва да се направят и покажат.
Толкова много неща кукловодите се опитват да смажат.
Толкова много неща лицата се опитват да замажат.

Ето пореден ден хората на улицата се стичат.
Мнението си показват докато законите зачитат.
Лумпени,богати,красиви,олигофрени – автобусните демократи тях не ги зачитат.
Роби, изфабрикувания избора се опитват да докажат, но пред микрофоните се спичат.
Но какво от това след като медиите се управляват от една свиня недоразвита.
Истината зад монтажи остава скрита , обругана и пребита,

До безсъзнание,
Без нашето знание тя остава в изгнание.
По дяволите трябва да се стигне до порицание.
Веригите да се разбият и сляпото послушание да спре да бъде престижно звание.
Свобода ли?! Свободата от 23 години си има име.
Терминал две е на свободата име и презиме.
Отиваш с мечти за нов живот, за чужда земя да оставиш своя гроб.
Без да разбираш, че ти е отредено отново да бъдеш роб.
Ето за това пореден ден хората на улицата излизат.
Със своята енергия ,на ценностите си не изменят.
Луди, мечтатели или просто заблудени.
Те се интересуват само от едно нещо – от цялостни промени.
И докато родителите им по миналото тъгуват.
Младите не искат със съдбите им „ония“ да търгуват.

Толкова много неща трябва да се кажат.
Толкова много неща кукловодите се опитват да смажат.
Толкова много неща трябва да се направят и покажат.
Толкова много неща поставените лицата се опитват да замажат.

Всичко най-вероятно е вече решено и разделено.
Апатията на цяла нация прави така , че кражбата на съдби е нещо позволено.
За какво ти е да мислиш? Авторитетите да критикуваш?!
Да бе , по-лесно пред компютара на боец да се преструваш.
И за силикон, червено ферари и салфетки да бленуваш.
Купуваш,
всяка лъжа представена за истина без да му умуваш.
Без да разбереш, че за задкулисните господари ти нищо не струваш.
Извинявай! Струваш.
За три кебапчета и бири ти си готов да робуваш.
Докато за 5 стотинки ресто лъжеш, мамиш и хитруваш.
„5 плюс 1 причини да мразя Ботев“ с това безвкусно мнение съм готов да споря.
Но с какво е винодно момичето, че да си интересен и плосък сега е на мода.
Дали за пошлостта и липсата на интелект е виновно то?
Или това е общата диагноза на цялото ни общество?
Есе, символ на модерното интелектуалното мнение
Да се отнасяш към българските икони с пренебрежение.
Пък били и те използвани от комунистите и фалшиви националисти с умиление.
И какво остана на нас в този период, братко мой.
В който наши братя наричат врага, свой?
Ще заменим ли Левски с Батман като свой герой?
Ще простим ли на съотечествениците ни излъгани.
Гладни и омерзени с трохи подлъгани,измъчени.
Стоят те.

На пек с предварително подготвени плакати в ръце.
Боят се, подтиснати.
Oт господаря си те стоят притиснати,
със плам в очите и със страх в сърцата от бея, да не бъдат отритнати.
Трябва да им простим братко мой, защото нека една тайна да ти обадя.
Това са наши братя.
Трябва да престанем с това разделение и омраза.
Обединение ,с което да разкараме тази проказа.

Толкова много неща трябва да се кажат.
Толкова много неща кукловодите се опитват да смажат
Толкова много неща трябва да се направят и покажат..
Толкова много неща поставените лицата се опитват да замажат.

Неща, които не искате да чуете на Коледа

 НЕ ЧЕТЕТЕ АКО НЕ ХАРЕСВАТЕ ЧЕРЕН ХУМОР!!!И ФРАНКИ БОЙЛ!!!

Мамо, Тате. Няма нужда да се преобличате като Дядо Коледа. Спрях да вярвам в него след като ме изнасили в тоалетните на Мол-а.

Мамо. Бременна съм. Бащата е баща ми.

..... Христос, Moйсей, Буда, Алах, Золтан...... Капитан Планета е винаги с вас....

Деца, баща ви ми изневерява........ със сармите с боб. Така че да знаете, ако сармите имат странен вкус.....

Дами и господа. По случай Коледните празници днес в нашия супермаркет ще има изненада за вас. Поставили сме експлозив Ц-4 в една от закупените вече пуйки, който ще избухне след 5 минути. Всички изходи са блокирани. Дерзайте.

Оооооооооо, колко мило! Африканският Дядо Коледа тази година ти е донесъл Ебола.

Тиихааа нощ. Свяята Нощ и Аллах Акбар.

Не, деца. Дядо Коледа не съществува. Нито беше влязал в килера за да може с баща ви да оправи подаръците ви. Просто баща ви е обратен. А явно и Дядо Коледа.

Теменужке. Не плачи. Кучетата и те умират. И отиват в Рая. Иначе факта, че коледната вечеря прилича на малкия Пухчо е чиста случайност.

Деца, не плачете, че майка ви се напи на Коледа и се самоуби скачайки през балкона. Истината е, че тя не ви е истинска майка.

Мамо. Бременна съм. Бащата е баща ти.

Спомени за смелото сърце.

Някога Анфийлд бе крепост. Велики пълководци са  намирали своя крах на тази свещена земя. Непобедими армий са идвали само за да разберат, че не са безсмъртни. Атмосферата на този митичен терен се равняваше на чудото наречено Сътворението. Нещо неповторимо и неописуемо. А преживелите чудото оставаха безмълвни в своето страхопочитание. 

Анфийлд винаги е имал специална аура. Аура създадена от единството на мениджър, играчи, фенове. Ако една от тези части не функционира в даден момент, то другите две правят всичко възможно да и помогнат. Да я покрият докато тежкият момент премине. Мистицизма идва и от много други фактори, но основата е изградена от тези три елемента. В момента и трите елемента не фунцкионират. 

Мениджърът е потънал в забрава. Вярата в неговите си начини е изчезнала. Няма и помен от това, което Ливърпул бе миналия сезон – унищожителен огнен тайфун, изпитващ мрачно задоволство от разкъсаните парчета месо оставени от враговете дръзнали да се доказват на Анфийлд. Искате да вярвате или не, не Суарез бе създателят на тази космическа сила. Той бе в основата и, но не бе създателя и. Това бе Роджърс. Онзи Роджърс с големите топки. Онзи Роджърс, който вярваше до последен дъх в методите си. Онзи Роджърс, който казваше, че 90-те минути на Анфийлд трябва да са най-дългите в живота на нашите опоненти.  Този Роджърс го няма. Заменен е от треперлив, пребледнял северно ирландец.

Когато човек види състава, с който излязохме вчера какво друго може да си помисли освен, че ще пазим да не ни вкарат първото и второто ще играем агресивно. Логика има – рационален подход. Игра на сигурно. Но когато логичната мисъл стигне до факта, че играем на Анфийлд, че трябва да се възползваме от атмосферата, че в мачове когато играят Алън и Лукас  пред защитата нещата са ужасяващи, то тя губят смисъл.  Опитвам се дори и в това да намеря логика, но не я намирам. Прекалено защитно. Прекалено страхливо и предпазливо. Може би Бритни Спиърс го е казала най-добре в своята дразнещо лаконична песен „Over protected“.

Резултата не закъсня. Лукас и Алън бяха безкрайно неориентирани и позволиха 2ма пехливани да правят каквото си поискат пред наказателното. Не последва спринг и шпагат към човека с топката. Резултата – гол. И това бе най-малкото с което се измъкнахме първото полувреме.  Смените в началото на втората част изглеждаха логични, но аз искам да разбера защо Борко  е оставен извън състава. Ако не е контузен това ми се струва като вид отмъщение на Роджърс. А този егоцентризъм пречи на Ливърпул. По същия начин, по който политическите битки и егоцентризъм попречиха на Бенитез. Не може за 16 дена Ламбърт да изиграе 6 мача мисля, че станаха. И какво правеше Хендерсън забит на лявото крило? Къде е крайният продукт на Рахийм, който е единствената искра в този мрак? Но не искам да продължавам.

Някога великото поле на Анфийлд бе крепост. В стените и се разбиваха природни стихии нечувани и невиждани от човешко око. Страшни хали са се опитвали да я превземат само за да паднат бездиханни на свещената трева. Това олицетворение на смелостта, себераздаването, безпрекусловното желание да паднеш в бой за да го опазиш от чужди ръце е било винаги защитавано от войните в червено и техният пълководец. Но днес? Днес смелото сърце отдало се на каузата е разядено от съмнения и страх. А съмненията и страха водят до загуба на идентичност. Загубата на идентичност води до страдание. За всички.  Трябва някой отново да запали огъня и да затопли студените полумъртви сърца на защитниците на крепостта. 

Пълководецо! Това  е твоя работа! Намери себе си за да намериш смелостта! Намери смелостта за да стоплиш сърцата на своите побратими по оръжие. Затопли сърцата за да запалиш вечния огън озаряващ „Бастиона на недосегаемостта“. А запали ли се този пламък, ние всички отново ще сме безсмъртни. Провалиш ли се, Пълководецо! Всички ще бъдем пометени от забвението.

"Бързата мисъл на Роджърс спаси мача" - Джерард. Мача с Евертън 2-2.

"Вдъхновяващата реч на Роджърс ни помогна" - Джерард. Мача с Уест Хям 1-2.

"Победата над Стоук се дължи на Роджърс" - Джерард. Туре. Лудият мач на Британия 3-5 когато на полувремето Роджърс казва на играчите, че нямат топки.


Има и други. И всичките те са свързани със спомена за смелото сърцe, което днес гасне в безчуствената тъма.

Мъдрост на деня

“The meaning of life is just to be alive. It is so plain and so obvious and so simple. And yet, everybody rushes around in a great panic as if it were necessary to achieve something beyond themselves.” ~Alan Watts

Реплика на деня

Няма държава. А държавата, това сме ние. Щом няма държава, значи няма "Ние". Има само "Аз".

Бледото синьо петънце.

Погледнете отново това петънце. Това е тук. Това е нашият дом. Това сме ние. На това петънце всички, които някога сме обичали, всички които някога сме познавали, всички за които някога сме чували, всяко едно човешко същество което някога е било, са живели техния живот. Сумата от цялото страдание и радост, хилядите самонадеяни религии, идеологии, икономически доктрини, всеки един съзидател и ловец, всеки герой и страхливец, всеки създател и унищожител на цивилизации, всеки селянин и цар, всяка една влюбена двойка, всяка една майка и баща, дете изпълнено с надежда, изобретател и изследовател, всеки учител на морални ценности, всеки корумпиран политик, всяка една супер звезда, всеки величествен лидер, всеки един светец и грешник са живели тук. На едно петънце осветено от слънчев лъч.

Земята е малка сцена в една величествена космическа пиеса. Замислете се за реките от кръв проляни от всеки един генерал и император, в името на величествеността и триумфа, за да станат моментни владетели на една точица. Замислете се за всичките жестокости причинени от заселниците на единия край на тази точица, на заселници от другия край. Колко чести са нашите неразбирателства. Колко ожесточени сме в желанието да се избиием взаимно. Колко силна е нашата взаимна омраза.

Нашето преструване, нашата илюзиорна самонадеяност. Заблудата, че притежаваме привилегирована позиция във Вселената, биват оборени от тази точка осветена от бледа светлина. Нашата планета е просто частица във Великата Космическа Тъма, която ни заобгражда. В този мрак, в цялото това огромно величие не може да се намерят признаци, че помощта ще дойде от някъде за да ни спаси от самите нас. Земята е единственият ни познат свят изпълнен с живот. В близко бъдеще няма къде  видът ни да се засели. Да посетим друг свят, да. Да се заселим? Все още не. Харесва ли ни или не, в момента Земята е единственото място, на което ние се опитваме да оставим нашата следа.

Общоприето е астрономията да се възприема като изграждащо характер и смиреност преживяване.  И ако това е така, може би няма по-добра демонстрация на измислената човешка самонадеяност от този образ на нашия миниатюрен свят. За мен, образа подчертава нашата отговорност да се държим по-човешки един към друг. И да запазим и оценим това малко бледо петънце. Единственото място, което за сега може да наречем наш дом.

-- Carl Sagan, Pale Blue Dot, 1994

Днес е агония. Утре-надежда.

И днес пак сме тук, и днес пак се борим, спъваме, ставаме и продължаваме,

Без любов, без надежда в сърцата е трудно, но някак си успяваме.

Хора  ли сме? Или просто машини , убили всичко живо в нас за да не ни боли.

Гледаме нагоре за да видим звездите, да си спомним, че някога сме били.

Безсмъртни, както Карл Сегън е казал „Всички сме направени от звезден прах“

Но небето е съсипано, помрачено от дребните ни идеи,  водещи ни към крах.

На всички велики идеи е сложен край, гледай си в монитора и не чувствай.

Жив си само ако имаш много неща материални, живей и притежавай .

Като червей в пръст, не виждащ по-далеч от калта омазала  очите.

Небето и звездите си остават безмислени бръщолевини и те самите.

Вече не вярват в нас, подават ръка но се отдръпват, ние ги отхвърлихме.

С желания водени от алчност, дребнавост, егоизъм, суета ги заменихме.

Пореден ден се спъваме, но някак си отново ставаме. Все още сме тук и продължаваме да се борим. С една идея по-безчуствени. С една идея по-мъртви след всяка една битка. Радостта изчезва от нас след всяко едно оцеляване. След всеки един сблъсък се отдалечаваме от човека в нас. Какво беше това човек? Онова нещо, което трябваше да  еволюира за да бъде Бог, или онова, което съсипва животи от алчност? Онова, което задушава всичко около себе си. Онова, което отказва да подаде ръка. Дали от страх или изкуствено създаденото чувство, че е Бог. Но да си божество не значи да съсипваш, а създаваш. Не да мразиш, а обичаш. Не да презираш и от завист да се пукаш, а да помагаш и приемаш.

Пореден ден се спъваме, но някак си продължаваме. Мракът ни обгръща. Чашата не е наполовина пълна или наполовина празна. В чашата не е останало нищо. Но ние я пълним. С измислени илюзии и бягаме от нас самите. Не си помагаме. Не си подаваме ръка. Отхвърляме се един друг и така отхвърляме себе си. Искаме да живеем чрез омразата един към друг, вместо да преживяваме чуждото щастие и радост. Гледаме към звездите за надежда, но небето е прогнило от нашите дребнави идеи. Лъча надежда е изчезнал отдавна в черната дупка някога наричаща се наша душа.

Пореден ден се спъваме, но някак си отново се изправяме. За да посрещнем поредния безмислен ден. Съчетание от сивота и липса на всякаква посока. Смесица от безпомощност и тъга. Ние сме безмислени един без друг, но не това е в нашите глави и сърца. Те са празни. Природата не търпи празни пространства и ние запълваме нашата чрез предметите, които ни притежават. Ние не сме ние. Ние сме това, което ни притежава. А всичко е толкова нелепо и мимолетно. Ние сме прашинка във вечността. Защо ни е тогава да притежаваме? Защо просто не оставим нещата да бъдат такива каквито са? Защо не си помагаме за да минем заедно през тази върволица от случки наречена живот?

Пореден ден се спъваме, а ставането става все по-трудно. Все повече не сме хора, а роботи. Все повече не чувстваме, а действаме механично. Вече няма дори и омраза. Няма и презрение. Бетонената джунгла е нашия дом. Затъмнените небеса са естествената ни среда. Не виждаме собствените си лица. Помрачени сме от дребнавостта. Желанията ни са нагони, мечтите са пошли. Битка след битка, нашето пътешествие се превръща в кошмар. Опитваме се да намерим себе си, но не успяваме. След като нямаш сърце и душа може.. Няма как да стане това. Празнота, празнота, празнота. Безсмислие и безчуственост.

Припомняме си, че винаги след болката от раждането идва живота. Живот без болка, не е живот. От прах сме се издигнали и от прах ще продължаваме да се издигаме. Но колко от звездния прах е останал в нас? Колко от величието на звездите не е угаснало в нашите сърца. Битка след битка, след битка. Звездното в нас умира, побеждава първичното и елементарното. Гледаме се един друг, но не се виждаме. Говорим си, но не се чуваме. Чувстваме се, но не се усещаме.

Пореден ден се спъваме и вече не искаме да се събудим. Не искаме да станем. Просто да си легнем за 100 години. Болката да спре или бъде заменена. Празнотата да изчезне и да се замести от идеяли. Подадената ръка за помощ да не е цинична, а истинска. Чувствата да не са умопомрачени, а реални. Небесата да са чисти. Звездите да ни водят в нашия земен път. Да намерим в душата си този желан и топъл кът. Пламъка на съзидателността. Да разберем, че всички сме едно в своето различие.

Пореден ден! По дяволите, пореден ден! Как да продължим напред? Как да се изправим с кал на лицето без да станем бездушни? Как да запазим себе си в тази безчуствена джунгла? Как...............

Някак си силата е в нас. Някак си вътре, много вътре в нас, знаем че всичко е просто за сега и утре няма да го има. Че просто трябва да оценим момента и да преминем през него. Да усетим болката и празнотата и да разберем. Че не трябва да бягаме от нея, а да я приемем. Такава каквато е. Да я прегърнем за да опознаем себе си. Да опознаем човека до нас. Да го почувстваме. Да го чуем и видим такъв какъвто е. И това да е взаимно. Пътят е трънлив и мрачен. Прошката е нашата факла, която да ни съпроводи през тази тъма.

Пореден ден........ Пореден провал........Поредна тъга..........Поредна празнота............Поредна безперспективност.................... Но всичко е свързано и се случва с причина. Провала, тъгата, празнотата, безперспективността.. Те водят на някъде. Просто трябва да оцелеем. Още малко. И да запазим човешкото в себе си. За да сме готови за деня, в които ще сме вечни. Но е толкова трудно. Да, толкова трудно да гледаш към звездите докато си завързан към тази псевдо реалност. Толкова трудно да си вечен, когато демоните са те обладали.Толкова трудно да знаеш, че си божество изпълнено с истинност, живеещо в тази матрица.

Не трябва да се отчайваме, нали?Омразата ще изчезне, дали?

Пореден ден се спъваме............ Всичко е за време. Напомняме си, че утре ще е различно.  Живота се ражда в болка.  Безсмъртието в безприкословната любов. А ние сме още в началото.