Контролираната скучност води до тъпи истории (част 3)

Идеята за заглавие идва от изречението"Bad decisions make good stories".

“ДООООООООООБЛИИИИИИИИИИИИИИИНННННННННННННН” – крещяха щастливо 3-мата изомруда плюс Ели. Въпреки около 7-те часа прекарани в полети от София до Лутън и от Лутън до Дъблин, енергийните нива на четиримата бяха изумително високи. Те скачаха, пееха, танцуваха и се въртяха  по уличните лампи като бледи източноевропейски копия на Джийн Кели. Липсваше им само поройният дъжд и локвите, в които да пльокват и  да се радват като малки тийнеджъри изтискали за първи път гнойна пъпка на съученик. Даката успя да издържи на темпото им едва 5 минути. В този кратък отрязък от време той изтреля толкова много отрицаващи по смисъл думи, че и емо със силно развити самоубийствени мисли в главата би му завидял. След 5-тата минута човекът-план се измори да бяга след олигозахаридите плюс Ели и да им казва да не правят еди какво си, и се затвори в себе си. Вечерта щяха да поговорят с нея на дълго и широко за инфантилното й поведение, но първо трябваше да стигнат до музея с восъчни фигури и да намерят местенце за вечеря.

Полетът от Лутън до Дъблин мина изключително спокойно, тъй като онези мозъчно увредени талашити дремеха. Това помогна на Данчо да продължи размишленията си за уюта и удобството, които бяха постигнали с Ели. В главата му като на екран  се прожектираха различни спомени от почивки, екскурзии или неща, които бяха правили заедно с нея. Като онзи път, когато заедно с Ели стояха на плажовете в Мармарис и четяха книги. Или онази прекрасна вечеря в Тенерифе, когато обсъждаха проблемите на работните си места. И онзи спонтанен момент в Барселона, когато Даката хвърли 1 лев вместо 1 евро на един уличен музикант и Ели се изкиска. Даааааааааааа! Ето че животът им беше съвършен. И не беше толкова скучен. Сцената с левчето доказваше тази идея. Даката потвърди за себе си,  че Ели е най-щастливото момиче на Земята щом е с него и се унесе в блажена дрямка.

Както се опасяваше спокойствието му продължи до кацането в Дъблин. В столицата на Ирландия онези 3-мата намериха от някъде нови сили да захранят простотията тлееща  вътре в тях. Още с приземяването на самолета те започнаха да си говорят със случайни хора на английски с пресилен ирландски акцент. Темата на разговорите им бе банално позната „ОЙЙ!!! Уеир ис ди блооди пъб ми фела?“. Очаквано запитаните не бяха ирландци, а хора от различни краища на Европа и не знаеха как да отговорят или реагират. Това правеше ситуацията изключително абсурдна и Даката не виждаше логиката в това упражнение. Ели и приятелите му не разсъждаваха като него. Те се смееха на всяка една неразбиращо объркана физиономия на европейците дошли по различни причини в Дъблин. Лицата на запитаните напомняха на родители, на които са им казали че от  3 години участват в немска скритата камера „Детска замяна“, в която децата им са били подменени при раждането. Или поне така са изглеждали според единия от келешчетата. Логиката му произтичаше от някакво безумно германско шоу, което той беше гледал, в което хуморът се състоеше от насъскване на немска овчарка срещу беззащитна лелка. „Немците явно имат странно чуство за хумор щом се кефят на това. Защо да не измислят нещо още по- абсурдно като подмяна на бебета в родилното и следене на живота на семейството за дълъг период от време?“ - се запитаха 3-мата опосоми, клатейки главите си в съгласие като гумени мечета разбрали, че могат да добавят канабис в магическото си питие.

Това бяха поредните спомени с тия 3-мата, които Даката искаше да изтрие от главата си. Надяваше се, че като влязат в музея с восъчните фигури, онези ще се кротнат и ще се държат културно. Все пак това беше културоложко обществено място.

Восъчният музей беше единственото нещо, което групата можеше да види в този ден, тъй като пристигнаха сравнително късно в Дъблин. Планът беше такъв и той трябваше да се изпълни. И въпреки олигофренския начин по който пакета „3-те мозъчно изнасилени суриката и Ели“ се движеше, групата стигна до сградата на музея на време. Това учуди Даката.  

Беше се заредил с цялото дзен търпение във вселената очаквайки поредната доза малоумщина, но се оказа, че 3-мата проявяват небивал интерес към пресъздадената чрез восък история на Ирландия, както и към фигурите на Дъ Симпсънс, Дядо Коледа, Смиъгол, Батман и Жокера(разбира се на Джак Никалсън), Дейвид Бауи и други. Тези олицетворения на архаизма се държаха действително културно!? Даката не вярваше на очите и ушите си. Единственото нещо, което го издразни е, че те не се движеха с групата, а всеки от тях започна изключително независимо един от друг да се рее из музея. Имайки предвид какво душевно разтройство му бяха причинили до този момент, някак си успя да преглътне това незначително обстоятелство.

Точно в 7:00 всички бяха пред музея, както си беше по план, и тръгнаха да търсят нещо за хапване. Даката навлезе в комфортната си зона. Спокойствие. Тишина. Никой от групата не правеше глупости. Никой не скачаше, викаше, крещеше, щипеше, повръщаше или обезкосмяваше. Дааааа! Вечерта, за разлика от деня се очертаваше да бъде спокойна. Нещо липсваше обаче. Нещо, което изкара човека-план от комфортната му зона. Ели я нямаше. Както и приятелите му. Огледа се и забеляза гърбовете на последните пред вратата на един пъб. От зейналата врата на пъба бликаше жива музика. Отиде до вратата, погледна вътре и онемя. Седнал на едно малко столче, стоеше един огромен ирландец напомнящ изумително много на Сайлънт Боб, свирещ на китара и пеещ „Енджълс“ на Роби Уйлиъмс. Само на 40 сантиметра пред лицето на тази канара от лой и сланина се беше позиционирала огромна стена от хора, които се прегръщаха, пиеха, пееха, биеха и се заливаха с бира. Видя Ели седнала на раменете на единия от шизофрените, разперила широко ръце и пееща с цяло гърло. Някой и подаде халба с бира и тя отпи една юнашка глътка. Кръвното на Даката падна до 15 на 7. Зави му се свят и той се подпря на един слабичък като глист, но талантливо пиян ирландец. Онзи прегърна Даката и започна още по-настойчиво да пее в дисонанс с копието на Сайлънт Боб. Песента свърши и всички започнаха още по-групово да се прегръщат, включитлено и тези които се биеха, и да си казват на ирландски наздраве(sláinte) или „слаанче(ъ)“.  Даката изчака Ели да излезе от пъба, хвана я грубо за ръка и с цялата пасивна агресивност на земята започна да я гълчи. Тогава се случи нещо немислимо за подредения мозък на момчето-контрол. Ели изкрещя, че иска да я остави да се забавлява, след което заби виновно поглед в земята, обви ръце около себе си и тръгна с бърза крачка. Трио „Безмозъчни донори“  я последваха, като единият клатеше глава и цъкаше с език като реститутка в градски транспорт, на която шофьорът преди малко и е отказал мястото си за да може тя да седне. Приятелите на Даката го погледнаха, а единият му каза да остави Ели да се забавлява. Господин Подреденост не издържа и изкрещя, че той може да се държи с нея както си иска. Тя все пак е негова и само негова! Онези се спогледаха и тръгнаха оставяйки без коментар този агресивен изблик.

Намериха си места на втория етаж в един оживен ресторант. Поръчаха си местната  яхния с картофи и телешко. Бирите не чакаха много дълго за да бъдат призовани като допълнение. Ели беше все така нацупена и отговаряше на въпросите на приятеля си кратко и лаконично. В един момент единият от неудачниците изкара телефона си за да следи мача между България и Италия по волейбол. След всяка една отбелязана точка от българите следваше високо и гласно гърлено избухване на радостни емоции. Съответно на всяка една точка за италианците се чуваха противно тягостни звуци на незадоволство приличащи на любовен стон на магаре живеещо в „Столипиново“. Даката подхвана въодушевена реч описваща как всички трябва да се държат в ресторант, как хората щели да ги гледат, как.... беше грубо прекъснат от ниския, но неестествено дълбок глас на Ели, която му каза, че е луд и да се огледа. Всички останали хора в заведението се забавляваха и им беше през дебелото черво за емоционалните изблици на забавната част от масата. Не можеше да бъде! Тя?! Да му държи тон пред всички?! И да му противоречи?! И преди го беше правила, но никога на публично място! Той я изгледа с цялата злоба на земята и изсъска през зъби: „Елена! Вечерта! Разговор!“. Получи скромен отговор: „Майната ти.“.

Възторжени възгласи! Целена с храна!  Поливане с бира! Келтски танци! Дебелашки смях! Плакат, на който пишеше „ЕЛЕ ШАМПИОН, ПИЕ ТЯ КАТО БАЛОН“ се развя! „ ЕВАЛАТА, ЕЛЕЕЕЕЙЙЙ!“. „ДОБЛИИИИИИННННН!“ . „РЕВОЛЮЦИЯЯЯ!“ . „ТРаляляляляляля, Даката се Насраааа!“. Това беше реакцията на повредените в главния. След като Данчо ги изгледа злобно, те го потупаха по рамото и му казаха да се успокои и да се отпусне. Всички бяха дошли да се забавляват, а не да бъдат обучавани как да се държат като кактуси в директорска стая на елитна девическа езикова гимназия в Китай. Той не обърна внимание нито на думите на олигофрените, нито на съветите на приятелите си. Стана, остави пари и се обърна към Ели натъртвайки, че я чака да се прибере. Облече се и излезе.

Да, онези 3-мата. Загубата на органична материя. Тях нямаше да ги има вечерта. Те си бяха взели къща на 20 минути от мястото, където Даката и Ели бяха отседнали. Да, онези 3-мата нямаше да ги има вечерта и Ели щеше да изслуша какво трябва и не трябва. И щеше да слуша примирено, защото Даката винаги беше прав. Той и никой друг не знаеше кое е най-добре за него и нея! Завинаги.

Тя се прибра изключително развеселена. Той я хвана за ръката и я накара да седне на леглото. Погледна я строго и започна да рецитира репликите, които беше репетирал докато я чакаше да се прибере. Ели гледаше вяло в една точка. След 5 секунди каза, че  и се спи. Отпусна се и заспа с дрехите. Объркан, Данчо си легна до нея. Опита се да я прегърне, но тя отмести ръката му.