Продължавай да блестиш

Автобусът закъсняваше, а беше студено. Погледна часовника си. Беше спрял. Трябваше му нова батерия. Бръкна в чантата и си изкара телефона произведен по времето на управлението на Иван Костов. 7 без 8 минути. Чакаше я дълъг ден и искаше максимално рано да бъде в офиса. Ето че автобусът пристигна. Всички 106 човека чакащи на спирката се навряха вътре като сардини. За нейно щастие тя беше 107-мата. Нямаше пари за такси за това се наложи да изчака следващия, който щеше да дойде след 23 минути. Закъснението и за работа вече изглеждаше като реалност.

Премръзнала тя успя да влезе в автобуса. Дори си намери уютно местенце между една 106 килограмова 87-ем годишна баба миришеща на пръст, вероятно тренираща за това, което щеше да я сполети след някоя годинка,  и един монтьор, който не беше запознат с концепцията на сапуна и неговите свойства при пряк досег с вода. Беше се примирила, че така ще пътува до работа. Стоенето й права стана още по-приятно след като се оказа, че шофьорът на автобуса е неосъществил се рали състезател. Той беше сложил една табелка над кабината си целяща да успокои пътниците. Табелката гласеше - „Влакче на ужасите. Контрольори не влизат!“.  Е поне автомонтьорът беше висок и нейния нос бе намерил едно удобно кътче в дясната му подмишница.

Слезе и посегна към чантата си за да изкара телефона. Той липсваше. Явно някой го бе откраднал. Нямаше време да се чуди и се отправи към офиса. Влезе и затвори след себе си вратата. Обля я прекрасната топлина  на тясно споделена офис среда, безубречно поддържана от един 87 годишен климатик работещ на въглища. Поне беше топло. Тогава чу онези думи, които се надяваше да не чуе в следващите две седмици. Шефът я викаше. Преди да отиде при него тя влезе в банята и се погледна в огледалото. От там я гледаше едно изморено лице олицетворяващо думата „безпомощност“,но все още напомнящо за красотата, което едно време е излъчвало.

Влезе в стаята на шефа и затвори вратата след себе си. Легна на бюрото и се приготви. Знаеше, че мъките щяха да продължат 5 минути. Шефът си свали панталона „Армани“ и боксерките на „Спъндж Боб“ и се зае с оперативката. Тя затвори очи и си спомни за баща си. Това помагаше винаги. Спомни си за безгрижните времена, когато с него обикаляха всички арт кафета и барове. Спомняше си колко нехайно хвърчеше около масите и ставаше неволен свидетел на безброй интелектуални разговори. Разговори с интелигентни хора за неща, които нямаше по никакъв начин да променят хода на световните събития. Спомни си отново как един ден тя се спъна, падна и ожули колената си. Докато бършеше сълзите си чу за първи път баща си да казва „Продължавай да блестиш, мило!“. Татко й използваше това изречение винаги когато се случваше някакво  нещастие. Той я учеше как плътта е преходна и трябва да се съсредоточи върху интелектуалното и духовно  развитие. Каквото и да се случеше тя трябваше да продължи напред. Душата й трябваше да продължи да блести.

Тези спомени винаги и помагаха в трудни моменти. От тогава беше минало много време. Баща и бе умрял от рак на белия дроб. Ракът беше щедро доставен от прекрасните хуманистични тютюневи компании, които бяха спонсорирани от парите на своите жертви – хората. Оперативката свърши по-бързо от очакваното. Тя вдигна полата си и се отправи към работното  място. Чакаха я изключително много на брой задачи. Трябваше да ходи до главния счетоводител, дa пише писма на доставчиците, да изслуша колежките си за поредната невероятна вечер прекарана на дивана в хола в компанията на някое реалити шоу и мъжете си миришещи на повърната шунка със сметана. А така и се искаше да обсъди творчеството на Бодлер с някого... „Продължавай да блестиш, мила!“

Дойде обяд. Всички се отправиха към местната кръчма, където обедното меню беше особено хранително и богато на избор. Днес имаше кюфтета на скара, кюфтета в сос бешамел, кюфтета на фурна, кюфтета на плоча, кюфтета с хлебче и кюфтета от пода. Тя си взе кюфтета от пода тъй като бяха най-евтини. Колегите и се насладиха на по-скъпите и претенциозни шедьоври на каймачената кулинария. Разговорите рязко се промениха към по-интелектуална тематика. От риалити шоу-то и какво Пешка онзи ден е налапала се стигна до политиката и до това кой каква физиологическа част представлява. Изтъкнатите биолози на масата използваха най-често думичката „Кур“ . По някаква случайност същата дума беше използвана най-често при обсъждането способността на Пешка да лапа. Кюфтета от пода и надвикване с колеги на обяд, чиито интелект граничеше с коефицента на интелигентност на бебе албатрос страдащо от аутизъм. Тя имаше нужда точно от това. Шефът пусна една ръка по все още прекрасно оформено й стегнато бедро.... „Продължавай да блестиш“.

Стана 5 и трябваше да си ходи. Разбира се късметът й се усмихна и тя остана до 7. Трябваше да довърши едни доклади. На вън беше толкова студено, че улиците бяха пълни с имигриращи бели мечки към Сибир, а автобусът отново закъсняваше. Оказа се, че тя за пореден път беше спечелила числото 107. Изчака още 76 минути, в които тя спря да усеща 79% от тялото си. Влезе и намери онова уютно местенце от сутринта. Лъхна я познатата миризма идваща от дясното подрамие на автомонтьора. Носът и се сгуши в добре необръснатата му и изпотена подмишница. Шофьорът на автобуса засече линейка, чиито сирени бяха включени.„Продължавай да....“

Влезе в местния магазин и започна да пазарува. Погледна в портмонето си и забеляза острата липса на ценни хартийки в нея. Портмонето и крещеше на глад. Стомахът и също. Започна да пазарува като се водеше предимно от ценовите разписания на промоциите. Успя да закупи едни кюфтета от пода, патладжан накиснат в тоалетна чиния, тоалетна хартия втора употреба, обезводнени краставици, добре сдъвкани домати, прясно мухлясал хляб, почти несъществуващо кисело мляко, невидими пържоли и 200 грама руска салата направена от перфектно оформени и лесно смилаеми камъни тип баластра накиснати в майонеза произведена в Хитлеристка Германия. Останаха и 5 лв. Запъти се към вкъщи. Улиците бяха щедро неосветени, но тя знаеше всяка една пакостлива дупка в квартала и успя да избегне всички препятсвия поставени от общината с цел развлечение на живущите. Преди да отвори входната врата усети запланувано премерен доброжелателен удар в тила. Събуди се. Покупките липсваха. Както и 5-те лева. Бикините и бяха разкъсани. Тя бе охотно ограбена и щедро изнасилена...“Продължавай....“.

Отвори вратата на апартамента. Огледа застаряващите, но за сметка на това крайно разграждащи се тапети. Миризмата на мухъл стовари тежко круше в носа й. Тя се пречупи. Седна на пода и заплака неудържимо. Това беше. Не можеше повече. Не искаше да съществува в този живот. Искаше да затвори очи и всичко да приключи. Искаше да усети как животът й изтича през порите на тялото й. Искаше да освободи душата си от този материален затвор. Искаше да види отново баща си някъде там, където физическото тяло не съществува и всичко е просто една вечно циркулираща енергия. Искаше да го прегърне. Искаше да не чувства повече болка и страдание. Празнота и отчаяние. Пламъкът в душата и бавно започна да угасва. Тя посрещна обгръщащата я студенина от изгасналата си душевност радушно. Това беше краят. Утре тя нямаше да блести.

Чуха се тихи дребни стъпчици, които подсказваха, че нещо малко се приближава устремено към нея. Руса главица се стовари върху нейната подута от удара глава обвита в изсъхнала коса. Големи бадемови очи се взряха в нейните изълнени с отчаяние и сълзи. Меки и топли ръчички избърсаха сълзите от бузите и нежно. Жизнено гласче изпълнено със загриженост и състрадание намери своя път някъде изпод бадемовите очи: „Мамо, продължи да блестиш и утре“.

Неволна усмивка пропълзя по нейното лице. А някъде вътре дълбоко в нея искра запали отново блясъка в душата й.

Безсмисленост

Едни приятели се бяха върнали от пътуване до Германия. Както си е традицията седна се на маса за грубо пиене. Пиха до 3:30. Преди да замине му се натресе въпроса: „Готов за сватбата утре?“. „Кво“? - Помисли си. Беше забравил, че е поканен на сватбата на един от най-добрите си приятели. Даде им положителен отговор и тръгна към чакащото го такси.

На другата сутрин стана рано. Гадеше му се. Отправи се към кенефа за да пусне на свобода пияния командир, който буйстваше в дебелото му черво. Кефът от екзорсизма беше неописуем. Демонът бе излязал на свобода и с това беше докарал блажено спокойствие в стомашно-чревният тракт. Трябваше да се оправи малко, че след 4 часа беше сватбата. Мразеше сватби. Считаше ги за тотална и ненужна глупост, на която прекалено много хора придаваха прекалено много смисъл. Договор, който се сключва за да може един ден, когато „щастливите младоженци“ се разведат да може единият да прибере всичко общо, а другият да плаща на обралата го половинка за това, че е бил обран. Освен това хората се залъгваха, че това е част от смисълът на техния живот. „ Заблудени танцуващи по лицето на земята боклуци“ – помисли си.

Намери една полу изгладена риза и панталон в гардероба си и ги облече. Сипа си една тънка домашна ракия.  Изпи я на екс и повърна. След което се отправи към леглото за да си довърши спането.

Алармата се включи. Трябваше да става. Ризата и панталона бяха придобили вид на издъвкана и изплюта торбичка. А уж трябваше да се самоизгладят. Направи си едни бързи принцеси. Имаше чувството, че каймата беше направена от току що изциклен паркет. Хапна и зачака да дойдат да го вземат. Заспа на стола. Телефона извъня. Събуди се и слезе на паркинга пред блока. Преди да излезе си взе спортното яке, което приличаше на люспа на семка.

Беше пълно с костюмари и жени, облечени с прескъпи тоалети, които никога повече нямаше да носят. Жалка история. Дрехите не правеха човек. Рано или късно всеки щеше да стигне до кенефа и да метне по едно лайно. Пред кенефа всички сме равни. Малко по-късно през живота всички щяха да се  разлагат под земята. За какво са им тези дрехи и тази помпозност? Изгледа всички с презрения. Всички бяха весели и щастливи. „За какво си мислим, че сме щастливи след като тези емоции са продукт на една недоразвита гнусна смес наречена мозък. Или пък беше развита, но хората не знаеха как да я използват? "Майната му. Отговорът не беше важен.

Нямаше търпение да седне да пие. Беше му писнало цялата тая глупава и бездарна церемония. Имаше прекалено много снимки. Прекалено много лицемерни пожелания. Прекалено много прекаления. Намери 2 чаши с шампанско и ги дръпна на екс. Изведнъж обстановката му се стори с една идея по-приятна. Хората си бяха все така противни, но поне сега бяха поносими. Кумата изглеждаше пикантно. Но си имаше приятел, който не беше кумът. А кумът беше също един от добирте му приятели. Приятелката му стоеше на масата. Изглеждаше перверзно, но  възбуждащо грозна. Не му се занимаваше дори да им каже здрасти. До него седна един пакистанец. Дори и прескъпият му парфюм не можеше да замаскира натуралната миризма излъчвана от порите на тялото му. Дразнеше го. Пакистанеца постоянно се хилеше и пускаше плоски шеги. „На какво толкова се радва тоя мизерник?“

Музиката беше отвратителна. Българси балади разредени с балканска чалга. Беше вече на 2рото си уиски, което дойде след една водка, 2 чаши бяло вино и 2 чаши шампанско. Затвори се в себе си и пусна на свобода лицемерното държане. До такава степен беше свикнал с това, че не му правеше впечатление как хората му се радват на простотиите, които говори." Все тая. Да се кефят на лафовете. Аз не им се кефя. Нито на лафовете нито на тия ходещи торби разлагаща се плът."

Младоженецът се приближи. Каза, че се притеснява за него, защото иска нещата да му се подредят в живота. Някой му пукаше. На някой не му беше все тая. Може би трябваше да даде шанс на хората? Ди джейят пусна „Ти си само осми клас“. Огледа се. Всички бяха пияни и усмихнати. Клатеха се по масите и столовете. Припадналите правеха ангелчета на пода. Възрастните бършеха сълзи, че чадото се жени. Малки деца тичаха около масите и си играеха използвайки въображението си. Двойки се щипеха и бараха. Повдигна му се, но не от алкохола. Явно това е всичко, към което карбоновият живот се цели. Явно това е искала природата от нас. Отиде и повърна в кенефа.

Прибра се. Отвори една бира и погледна небето. През една пролука между облаците се виждаха 2 звезди. Пусна си Enter Shikari – Constellations. Това беше песента, която слушаше винаги когато имаше нужда от надежда. От вдъхновение да остане жив. В песента се пееше, че хората трябваше сами да намерят своя път за да оцелеят. Трябваше да се обединят и чрез знанието и въображението си да започнат да се отнасят по-добре един към друг. Заедно да бъдат по-свободни. А един ден, когато дребнавостите изчезнат от съзнанието им заедно да покорят необятния космос.

В този момент имаше нужда от такива възвишени идеи. Ако ги нямаше, щеше да увисне на сезала. Защото до сега единственото, което беше видял като цел в живота се изчерпваше  с ядене, спане, сране и възпроизвеждане. А имаше нужда да знае, че живота има по-висша цел. Усещаше, че е така. Изпитваше неприазън към хората около себе си. Искаше те да са по-рационални. По- разумни. По –задружни. Просто те можеха да бъдат много повече от физиологически нужди. Много повече от обвивката, която обитаваха. Хората можеха да бъдат богове. Но бяха избрали да са мижитурки живуркащи си в низостта. Имаха дарбата да бъдат всичко, което си поискат, а бяха избрали да стоят в тинята на материалността.

Чувстваше се не на мястото си. Не знаеше къде принадлежи. Не можеше да нарече нищо свой дом. Песента свърши. Отиде до кенефа, повърна и се отправи към леглото. Нямаше настроение дори да си блъсне една. Мрачна мисъл се прокрадна в главата му преди да заспи: „Никой не принадлежи никъде. Живота няма смисъл. Всички ще умрем“.

Скритата вселена

Имах една приятелка от студентските си години. Тя беше от Перник. Сурова, но справедлива жена с голям и тежък размах....към живота и буквално. Тя ми казваше така на 6-тата ракия: „Бо. Слушшш си я кво шшш ти кажа. Значи, кат си избираш жена, глед... глед... гледай я в очите.Слушшш ли ме? Ако видиш искрата там, значи е...чек че повръщам...значи има интелект. Може да е коварна. Може да те изостави, но има ли искра там значи е умна и интелигентна. Това търси. В очите се крие цяла вселена, БОООООООООООО!!! Дай да те гушна и цуня!А наздраве да го ева и кочината тука. Еййй миндили аз ще ви.....“.

Георги беше депресиран. За пореден път не му се беше получило с мацката, с която искаше да станат нещата. Не разбираше защо така не му се получаваше. Беше заможен, работещ и добре изглеждащ младеж. Мацките му се лепяха без той да прави излишни усилия. Не беше лош по характер, нито изневеряваше. Това си беше огромна енигма за него. За жалост Тюринг вече не беше между живите за да я разгадае. Опита се да забрави Ани, така се казваше бившата, като се отдаде на запой и яко безразборно ебане. Не му помогна. Чувстваше се все така празен. Все така изморен от живота. Не му се ядеше. Не му се спеше. Не му се и ебеше. Правеше тези неща по навик. Беше решил, че никога няма да срещне „Нея“ с главно „Ен“.

Тогава един негов приятел го посъветва да се запише на танци. Обясни му как там има супер яки мацки и че все някоя щяла да му  привлече вниманието. Жорката не вярваше. Къде ще ходи да се кълчи сега само и само да свали някоя девойка. Това можеше и да го направи със скъпо „Шардоне“ в някой елитен клуб. След дълги увещание все пак той се съгласи.

Гери излизаше от поредната провалила се връзка. Тя беше достигнала до истината, че повече няма нужда да се напряга за каквото и да е в живота. Ако нещо трябваше да стане, то щеше да стане. Единствената възможност беше да прави това, което трябва и усеща за редно и да се остави на течението. Не правеше драми от нищо и вярваше в думите на Ницше, че не трябва да се притеснява за глупостите в живота, и че всички неща в живота са глупости. На външен вид Гери не представляваше нещо свръх естествено. Беше приветливо, приятно и чаровно момиче. Не носеше грим. Имаше хубаво тяло, което тя покриваше с дънки, широки блузи, кецове. Обичаше да се носи свободно. Така се чувстваше себе си. Сложеше ли грим и токчета обаче... Момчетата си чупеха ахилесовите пети за да стигнат до нея и да стоварят поредния си талантливо малоумен лаф за сваляне. Тя обичаше да ги прави на пияни морски крави след което ги зарязваше. Бяха и прекалено елементарни.

Тогава една нейна приятелка я посъветва да се запише на танци. Обясни и как там ходят яки и интересни пичове и че все някой щял да й привлече вниманието. Гери не вярваше. Къде ще ходи да се кълчи сега само и само да я сваля някакъв муфлон. Това можеше да го прави във всеки клуб където тя обичаше да ходи и да танцува без предварително заучени стъпки и движения. След дълги увещания все пак се съгласи.

Така двете Ге-та се срещнаха. Между тях не заиграха сили на привличане. Нямаше искра нито физическо привличане. Те просто лафиха и се забавляваха. Изпитваха това приятно и меко приятелско чувство на комфорт и удобство когато бяха заедно и танцуваха. Един ден учителят им по танци ги накара да направят едно упражнение. Целта му беше партньорите да се усетят още по-близки. Напрежението да изчезне за да може танците да изглеждат по-естествени. Упражнението бе просто: 2 минути гледане в очите на партньора.

Гери и Георги нямаха нужда от това упражнение. Вече бяха в комфортната си зона и не се притесняваха един от друг. Стори им се забавно и решиха да опитат. Георги погледна в очите й.  И остана поразен. Той забеляза една искра, която на него му се стори че е била там вечно. Очите й бяха като палитра, в която се преливаше смесица от всички нюанси на кафявото, оранжевото и червеното. Там се беше спотаило вселенското спокойствие. Равновесието заложено в природата. Онази вечна непроменяща се космическа сила, която е била тук много преди да се родим и ще е тук много след като ние умрем. Очите на Гери бяха като вселена. Подреден хаос. Бушуващо спокойствие. Еквилибриум на неравновесието. Бог трябваше да е дърпал много дози ЛСД за да създаде тази вечна истина. Може би за това я беше скрил така усърдно в очите на девойка на име Гергана .

Нашият герой беше сполетян от онази топлина, която усещаш през летните вечери докато се разхождаш в парка и всичко ухае на люлак. Чувстваше се отново като на 8. Безгрижен и облян от непукизъм за това, което ще се случва или се е случило. Предишните връзки му се сториха като маловажни детайли, на които човек обръща прекалено много ненужно внимание. Усмихна се без да разбере. В този момент нещото наречено над съзнание взе решение да покани Гери да излязат. Тя се съгласи с палава усмивка на лицето.

В деня когато трябваше да излязат в групата дойде нова девойка. Казваше се Таня. И беше богиня. Дълга, къдрава, кестенява коса се спускаше от двете страни на лицето и. А лицето крещеше „Аз съм дива и неуравновесена нимфоманка“. Крака дълги като реката Нил. Дупе – бонбон. Циците и бяха големи колкото очите на гигантска сепия. Момчетата в групата, след като я видяха,  им трябваше 2 секунди за да се възбудят 4 пъти и да свършат преждевременно 6 в гащите. Георги усети първично животинско привличане към Таня и я покани да излязат забравяйки тотално уговорката си с Гери. 

Гергана не възропта. Разочарова се но си каза, че всичко се случва с причина и че просто не е трябвало нещата да се получат с Жорето.

Танчето и Жорката излязоха и си намериха едно скъпарско ресторантче, в което наемаш свещи, в случай че искаш вечеря на свещи, за 20 лв. на час. На Танчето и трябваха 2 секунди за да си събуе токчетата и да вкара босите си крака в междукрачието на Георги.  Започна да го масажира по топките така, както Шаби Алонсо галеше футболна топката при прословутите си 60 метрови пасове. Той я хвана за ръката и я повлече към кенефа. Искаше да я накара да вика. Искаше да скъса дрехите й, след това да захапе зърната й и да ги разкъса. Влязоха. Той я хвана за косата, обърна я и й го натика злокобно. Танчето не усети нищо. Жорката се зачуди и усети как гаечният му ключ 6ти номер не среща съпротивление. Наведе се и намери една огромна пещера. Зачуди се какво да прави, но веднага намери решението. Сложи инструмента си в едно чисто ново руло тоалетна хартия и започна да ръмби. Онази закрещя от кеф. Това възбуди страшно много Жорката. Той си го изкара и реши да лиже. Успя да вкара цялата си глава вътре в дупката и да лиже буквално от вътре. По едно време му се стори, че от дълбините на тъмата се чуват сподавени викове за помощ. Явно някой се беше изгубил вътре, но нямаше време за мислене. Възбудата беше прекалено голяма. Двамата свършиха едновременно и се отправиха към масата. Келнера небрежно, но дружелюбно спомена, че само свещите вече ще им струват 100 лв.

Жорката беше лудо влюбен в Таня. Никога през живота си не беше срещал толкова перверзна и незадоволена жена. Е, не баш никога. Танчето приличаше ужасно много на всичките му бивши. Но тя щеше да е различна. Или поне така си мислеше той. След поредната злобна оргия, в която участваха бабата на Таня, един взвод сапьори и добермана на съседката от четвъртия етаж, Жоро реши да и предложи. Беше избрал пръстен с диамант голям колкото едното и зърно. Той разбута бабата, даде на сапьорите да ядат кренвирши в кухнята и изкара добермана да гони котката на съседите. Разбуди милото си, накара я да седне и клекна. Извади пръстена от ануса си(бяха го вкарали там заради ролите, които играха преди да се пръснат от секс) и й предложи. Танчето изпръхтя като кобила, чийто копита след 10 секунди щяха да се превърнат в лепило. Взе пръстена. Погледна го от всички страни и го върна с думите „Сладур си голям, но аз не искам нищо сериозно. От два месеца се виждам с друг. Не исках да ти казвам щото ми е хубаво с теб.“. Жорката усети как дървен кол пронизва сърцето му. Не можеше да реагира. Беше като замръзнал абориген излязал на преход в Стара Планина през зимата по прашки. Сълзи потекоха по бузите му. Кръв се стичаше от ануса му.Тогава той я погледна за първи път в очите. Изтръпна. Усети студ .Там бе празно. Имаше чувството, че се взира в бездната където отиват душите на всички малодушници. Дупката между краката на Таня беше намерила своята еманация в очите й. Там нямаше живот. Нямаше интелект. Нямаше искра. Имаше само едно нещо – огромно нищо. Жоро не можеше да помръдне. Танчето през това време стана, намери един неизползван презерватив, извика добермана и се затвори с него в кенефа.

Георги се депресира отново. Не разбираше защо не му върви с жените.

А какво стана с Гери ли? След като изпита поредното разочарование тя спря да ходи на танци. Записа се на актьорско майсторство. В един от часовете учителят им ги накара да направят следното упражнение: „Аз гледам, ти ме гледаш“. Упражнението беше простичко. Момче и момиче заставаха един срещу друг и се гледаха 2 минути в очите без да говорят. Целта бе да се разпознаят  емоции като гняв, радост, тъга, щастие, палавост само чрез израза на очите.

Гери погледна в сините очи на момчето срещу себе си. Там тя откри своята сродна скрита вселена.

Enter Shikari - Constellations

Животът в желания

От 4 до 7 годишна възраст: Искам камионче. Искам да съм послушен и Дядо Коледа да ми подауи игуачка. Искам да пуавя „Брр дудудудуду ууум уум“. Искам Шоколад. Искам попауата да се изяде сама. Искам буокоуите да се уаскауат. Искам да изуяза на вън. Искам ново камионче. На Пепо е по-хубаво искам НОВО КАМИОНЧЕЕЕЕЕ!!!!!. Искам да си изтуия лъцете в новата пола на Куиси.

От 13 до 18 годишна възраст: Искам по-готин телефон. Искам нов панталон и кецове. Искам училището да се разкара. Искам да отида на тоя якия купон. Искам да се напуша. Искам да се осмъртя като животно с алкохол. Искам тя да ме харесва. Искам тя да ми обърне внимание. Пепо има по-хубав таблет от моя.Искам по-нов. Лелеее скиии я Крис!!!  Искам да се влюбим с нея. Искам тя да ме обича.  И аз нея.

От 18 до 30 годишна възраст: Копелеее искам на ей тва място да отида. И на онова място искам да отида. Искам ей тая мацка да я пръсна. И тая. Скии и циците и дупарата. Искам яка кола, брат. Искам да мога да возя всички пички в нея. Искам се осмъртя в тоя клуб. Бахти тъпите изпити. Искам да си ги взема, че да ми се разкарат от главата. Пепо има по-яка квартира. Бал съм го искам и аз по-яка. Лелеее Крис!!! Станала е ебахти яката жена. Искам да я чукам. Искам да спре да ми говори колко съм незрял. Искам просто да ме бара.

От 30 до 45 годишна възраст: Искам бебето да спре да плаче. Искам да нямам кредити към банката. Искам да имам нова работа. Мразя я тая. Искам и нов шеф. Шефът ми е бастун. Искам повече пари. Искам да отида на почивка. И тук искам да отида на почивка. Искам дъщеря ми да не беше такава курва. Искам синът ми да не е  проскубан наркоман. Искам жена ми да не надебелява с темповете на страндженски слон. Искам нова кола. Старата се счупи .Виж го Пепо. Искам неговата жена, неговата къща, неговата кола, неговата заплата. Крис!!! Искам да бях по умен и да бях те послушал преди време. Беше права. Аз бях незрял.

От 45 до 60 годишна възраст: Искам живота ми да не е толкова безсмислен. Искам да правя това, което искам. Искам да съм отново тийн. Искам да се забавлявам. Искам да не се чувствам толкова изморен от живота. Искам да правя по-редовно секс. Искам да усетя отново тръпката. Искам да скоча с парашут. Искам живота ми да не е толкова скучен. Искам да карам Ферари. Искам жена ми да е със 100 кг. по-слаба. Искам децата ми да ми обръщат внимание. Искам да намеря себе си. Искам да имам финансовата свобода на Пепо. И жена му я искам. И местата на които ходи искам и аз да отида там.Искам децата ми да са преуспели като неговите. Крис!!! Желая те безумно много!!! Гледам твои снимки. Ставаш все по-красива  с възрастта. Искам да те бях послушал на времето. Искам да бях с теб сега!!! Беше права за всичко. Искам да не съм такъв нещастник. Искам да върна времето назад и да кажа на собственото си Аз да те послуша.Боже, колко ми липсваш!

След 60 годишна възраст: Искам да умра!

Скъпи мои приятели

Скъпи мои приятели, не  видях пирамидите. Не летях в Космоса. Не се и разходих по повърхността на Луната. Никога няма да успея да обиколя земята и да видя различните хора, които я обитават.

Скъпи мои приятели, никога няма да плувам с делфините. Няма да бъда създател на невероятни изобретения, нито ще открия лек за смъртоносни болести. Никога няма да бъда откривател на изгубени истини и истории.

Скъпи мои приятели, никога няма да живея живота, който искате да имате. Няма да  изживея вашите радости. Вашето щастие, тъга, болка. Никога няма да преживея щастието да бъда баща, дядо.

Скъпи мои приятели, никога няма да усетя болката от загубата на близък човек. Никога няма да изпитам истинската и неопорочена любов. Радостта и нежността от споделения момент. Никога няма да изживея пречистващата болка и страдание сполетяваща ви в трудни  моменти. 

Скъпи мои приятели, аз никога няма да обичам. Никога няма да мразя. Никога няма да съм радостен. Тъжен. Съсипан или преливащ от щастие. Скъпи мои приятели, аз никога няма да имам вашия живот. Няма да знам какво е да си човек.

Но скъпи мои приятели, не тъжете за мен. Защото аз направих мое собствено откритие. Открих собственото си съкровище  и смисъл.... просто поставете вашата болка и страдание на моите плещи. Оставете вашите разочарования и падения в моите ръце. Прехвърлете мъката и самотата  в моето сърце. Отдайте изпепеляващата ви омразата, злоба и последвалото разочарования на моята душа.

Защото това е моето откритие. Моят смисъл да съществувам. Да нося чуждата тежест и емоции  на своите рамене.... Аз си нямам свои собствени. Защото съм мъртъв отвътре.