........ И ето ме
и мен. Джой Димитрова. 3-то поколение носеща радост за всички живи същества.
Също като майка ми и баща ми, които между другото са огнени зодии, аз нося
радост в живота на хората. И ги огрявам с моята невероятно широка усмивка,
огнен чар, и забавно-непринуден нрав. Моите родители също са пръскали с тази
сложна смес всички хора около себе си. Същото са го правили и моите баба и
дядо. Обожавам името си. Обожавам живота си. Обожавам себе си и приятелите
си.... и музиката, която слушам..... обожавам всичко..... Аз съм Джой Димитрова.......................
и съм нещастна!!!
Защо все на мен?
Всичко беше прекрасно. Бях
най-страхотното момиче в класа. Умно, красиво, интелигенто парти енимал
девойче. А само как се целувах, а и все още де. Можех да вържа на троен морски
възел кора от пъпеш използвайки само въртеливи движения с език. Просто съм
страхотна. Приятелите ме обожават. Нямаше парти без мен. Дори
когато бях болна, на снимките те рисуваха 1 силует с пастели и пишеха „Джой“.
Толкова много им липсвах, когато ме нямаше.
Имах си любима
песен – „David Guetta - Тhe
world is yours“. Точно на 23-тата си годишнина направих луд купон в нас – къща
на 2 етажа за хората, които не следят разказа. Тази песен я въртях нон-стоп, а
скъпите ми дружки ми подариха торта, на която пишеше „The world is yours“. По дяволите колко яко беше! Имах най-страхотния живот в света. Имах
най-страхотните родители. Най-прекрасния приятел. Щяхме да се оженим, да си
вземем къща, да обиколим света, да си
народим цял отбор деца, кое от кое по-лудо от майка си......
И тогава нещо се
случи. Един ден се прибрах от работа и видях бележка. От начало си помислих, че
това е някаква игра, която моето момче беше сътворило за да ме зарадва. Започнах
да чета с трепет. В края на листа аз бях на земята и ревях. Моят възлюбен си
беше намерил друга. Беше написал някакви оправдания, че съм била прекалено
заета със себе си, че винаги е било всичко за мен, а не за нас, че той винаги е
бил зад светлините на прожектора, свит в моята сянка. Беше ми написал на
кратко, че си е намерил тиха и спокойна жена, с която да пътуват и да се
одивляват на чудесата на света заедно.
Това не беше
истина! Аз съм благородна и не мисля само и единствено за себе си. Той лъжеше.
Измисляше си причини за да ме изостави. Нали? Казах си „Джой, момиче!!! Съвземи
се. Имаш тонове обожатели. Кой от кой по-страхотен. Каквото било, било. В
миналото е. Пусни го“. Трябваше да продължа с живота си. Светът имаше нужда от
моята светлина. Хората имаха нужда от моята усмивка да ги озарява така както
Орион озарява нощното небе.
Продължих с
живота си. Аз съм силна жена. Просто една малка спънка по пътя на вечното
щастие. Моята радост никога няма да загасне. Никога!!!
И така се
запознах с Кремелин. Да, да знам какво ще кажете за името. Но това нямаше
значение. Той беше истински мъж. Обноски, дрехи, парфюм, отношение. Лъхаше на
увереност и мъжественост. Абе бая трябваше да се постарае докато ме свали.
Звезди не се свалят лесно все пак. Всичките му усилия си заслужаваха.
Сезивските му мъки приключиха една вечер. Няма да разказвам подробности, само
ще вметна, че пероралните ми възможности надминаха очакванията му. Както и едни
други умения, които се римуват с перорални.
Открих го. Моят
сексуално груб, но изискан джентълмен. Моята гушкава панда, с голям бамбуков
стръг между краката. Моята...... толкова се бях филмирала от омайните му
приказки, че не бях забелязала очевидните истини пред очите ми. Или поне така
твърдяха моите муцки. Те ми казваха, че той ме лъже. Че не може някой да говори
като викториански рицар и то в България. Че той се е заглеждал по други. Е бяха
прави. Оказа се, че тоя спукан капут си е имал жена, а аз съм му бил
любовницата. Защо не послушах моите приятелки? Защо!? Мислих си, че не са прави.
Мен никой не може да ме излъже. Та аз съм радостта в живота. Защо им е да ме
лъжат. Как може да излъжеш това, което най-силно желаеш? А и те ми казваха
същото и за Спахил, така се казваше момчето, с което щяхме да имаме легион
деца. Казваха ми, че го игнорирам за моя сметка. Аз не им вярвах. Трябваше ли и
сега да им вярвам?
Бастун!!!
Изоставих го тоя прогнил паркет. Тоя не заслужаваше дори да ми вижда сянката.
Тъпаци!!! Всички мъже са тъпаци. Аз мога да имам, който си пожелая. Защо ми е
да избирам само един? Отдадох се на разврат. Ей така малко почивчица. Фък
бъдита, френдове с бенефициентски условия в договора, кавалеро-сексуалисти.
Знаете как е. Всичко за да забравя празнотата в себе си. Оп, извинете. Каква
празнота. Та аз съм слънце. Нима слънцето от вътре е празно? Пълно е с хелий и
водород.
И тогава се случи
той. Моят Лео. Беше зодия Лъв. Беше директен, загадъчен, магнетичен, решителен.
Имаше татус на Ботев на гърба си. Бад ас мада фака. А костюмите му ходиха като
на Джордж Клууни. Първите срещи минаха чудесно. Аз бях запленена. Най-после
моята слънчева дупка щеше да бъде запълнена от мощна ракета със силни
тръстове... говоря за празнотата в мен вие перверзници мръсни. Той имаше
големи, кафеви очи, с които ме опипваше цялата. Толкова изискващ му беше погледа,
че аз отварях устенца само като ми кажеше „Здравей“. А гласът му. О гласът му
беше като на Вин Дизел на 5 люти троянски ракии! Подмокрях се от вокалните му
вибрации. Стрелец и Лъв, мислих си аз. Перфектни сме.
Нямаше как да
знам!!! Нямаше как да знам какъв слабак е тоя келеш. Нямаше как да знам, че
обича да му блъскат бастуна, докато той си върти задника за да може изхвърления
родоносен материал да опише парабола. От къде да знам, че е фен на комиксите, и
че се мисли за Парабола Гай!!! Нямаше как да знам.... Абе мацките, моите
прекрасници, ми казаха, че той подхожда към мен малко по-стеснително. Че не е
отворен, и че крие нещо. Ма как да го видя аз това? Та аз съм центъра на
вселената. Защо му е на някой да се крие от мен. Всичко е право куме в очи,
мамка му. Аз така знам. Директно. Всичко е бяло или черно. Или ме харесваш или
не. Какво е това чудене? Каква е тая несигурност. Какво е това....
И ето ме сега
тук. Джой Димитрова. Седнала на една пейка в парка. На 100 метра от сватбата на
най-добрата си приятелка. Стоя самотна и плача. От групичката, която имахме в
училището само аз и Герджелина останахме неоженени. До този момент. Днес е
нейната сватба. А аз? 32 годишна звезда със затихващи фунцкии, плачеща на
пейката. Ето това съм аз. Самотна и празна от вътре. Светът е едно ужасно и
студено място. Моята светлина угасва. Моята радост ще помръкне. Моята прямост
ще потъне. Къде сгреших? Правих всичко така, както го знам. Директно. Следвах
принципите си и разбиранията си. Така са ме учили. Така е правилно, нали? Не
правих компромиси със себе си. Защо тогава не съм щастлива? Защо съм самотна?
Защо рева? Защо момчетата ме искат само за ебане? Защо???? И защо тоя непознат
олигофрен на съседната пейка стои и ме гледа. И се усмихва с тая идиотска
усмивка
- Псс. Ревло, вярваш ли в чудеса?
- Махай се!!! Не
виждаш ли, че плача.
- Аййй. Това
трябва да са сълзи от щастие, нали?
- Слушай какво!
Ше ти шибна два шамара ако не ме оставиш на мира. Простак. Даже не знам кой си.
- Ейй!! Не се
ядосвай па ти. Отговори ми на въпроса и те оставям на мира.
- Не!! Вече не
вярвам в чудеса. Чудесата са за малки глезли, които си мислят, че живота се
подрежда от само себе си, и не трябва да се бориш за нищо. Чудесата са за
принцески, които считат, че всичко се случва като по приказките. Чудесата са за
хора, които мислят, че всичко е черно и бяло, и хората нямат други нюанси, и са
честни един към друг.
- Ахаммм... ми
гледай сега, Ревло. Ше ми повярваш ли ако ти кажа, че след 15 секунди
светлините на града ще угаснат и ще можеш да видиш цялата бляскава красота на
Орион и това ще те накара да се усмихнеш?
- Ти си тъпак.
Изчезвай. Искам да остана сама. Махай се с тая идиотска усмивка от......... Какво
на майната си....... Как го направи?
- Магьосник съм. Казах
ти, че целият град ше потъне в мрак, нали?
-
................ Да...................
- А къде ми е
усмивката тогава, Ревло?
Непринудена
усмивка се материализира на лицето ми.
