Контролираната скучност води до тъпи истории (част 3)

Идеята за заглавие идва от изречението"Bad decisions make good stories".

“ДООООООООООБЛИИИИИИИИИИИИИИИНННННННННННННН” – крещяха щастливо 3-мата изомруда плюс Ели. Въпреки около 7-те часа прекарани в полети от София до Лутън и от Лутън до Дъблин, енергийните нива на четиримата бяха изумително високи. Те скачаха, пееха, танцуваха и се въртяха  по уличните лампи като бледи източноевропейски копия на Джийн Кели. Липсваше им само поройният дъжд и локвите, в които да пльокват и  да се радват като малки тийнеджъри изтискали за първи път гнойна пъпка на съученик. Даката успя да издържи на темпото им едва 5 минути. В този кратък отрязък от време той изтреля толкова много отрицаващи по смисъл думи, че и емо със силно развити самоубийствени мисли в главата би му завидял. След 5-тата минута човекът-план се измори да бяга след олигозахаридите плюс Ели и да им казва да не правят еди какво си, и се затвори в себе си. Вечерта щяха да поговорят с нея на дълго и широко за инфантилното й поведение, но първо трябваше да стигнат до музея с восъчни фигури и да намерят местенце за вечеря.

Полетът от Лутън до Дъблин мина изключително спокойно, тъй като онези мозъчно увредени талашити дремеха. Това помогна на Данчо да продължи размишленията си за уюта и удобството, които бяха постигнали с Ели. В главата му като на екран  се прожектираха различни спомени от почивки, екскурзии или неща, които бяха правили заедно с нея. Като онзи път, когато заедно с Ели стояха на плажовете в Мармарис и четяха книги. Или онази прекрасна вечеря в Тенерифе, когато обсъждаха проблемите на работните си места. И онзи спонтанен момент в Барселона, когато Даката хвърли 1 лев вместо 1 евро на един уличен музикант и Ели се изкиска. Даааааааааааа! Ето че животът им беше съвършен. И не беше толкова скучен. Сцената с левчето доказваше тази идея. Даката потвърди за себе си,  че Ели е най-щастливото момиче на Земята щом е с него и се унесе в блажена дрямка.

Както се опасяваше спокойствието му продължи до кацането в Дъблин. В столицата на Ирландия онези 3-мата намериха от някъде нови сили да захранят простотията тлееща  вътре в тях. Още с приземяването на самолета те започнаха да си говорят със случайни хора на английски с пресилен ирландски акцент. Темата на разговорите им бе банално позната „ОЙЙ!!! Уеир ис ди блооди пъб ми фела?“. Очаквано запитаните не бяха ирландци, а хора от различни краища на Европа и не знаеха как да отговорят или реагират. Това правеше ситуацията изключително абсурдна и Даката не виждаше логиката в това упражнение. Ели и приятелите му не разсъждаваха като него. Те се смееха на всяка една неразбиращо объркана физиономия на европейците дошли по различни причини в Дъблин. Лицата на запитаните напомняха на родители, на които са им казали че от  3 години участват в немска скритата камера „Детска замяна“, в която децата им са били подменени при раждането. Или поне така са изглеждали според единия от келешчетата. Логиката му произтичаше от някакво безумно германско шоу, което той беше гледал, в което хуморът се състоеше от насъскване на немска овчарка срещу беззащитна лелка. „Немците явно имат странно чуство за хумор щом се кефят на това. Защо да не измислят нещо още по- абсурдно като подмяна на бебета в родилното и следене на живота на семейството за дълъг период от време?“ - се запитаха 3-мата опосоми, клатейки главите си в съгласие като гумени мечета разбрали, че могат да добавят канабис в магическото си питие.

Това бяха поредните спомени с тия 3-мата, които Даката искаше да изтрие от главата си. Надяваше се, че като влязат в музея с восъчните фигури, онези ще се кротнат и ще се държат културно. Все пак това беше културоложко обществено място.

Восъчният музей беше единственото нещо, което групата можеше да види в този ден, тъй като пристигнаха сравнително късно в Дъблин. Планът беше такъв и той трябваше да се изпълни. И въпреки олигофренския начин по който пакета „3-те мозъчно изнасилени суриката и Ели“ се движеше, групата стигна до сградата на музея на време. Това учуди Даката.  

Беше се заредил с цялото дзен търпение във вселената очаквайки поредната доза малоумщина, но се оказа, че 3-мата проявяват небивал интерес към пресъздадената чрез восък история на Ирландия, както и към фигурите на Дъ Симпсънс, Дядо Коледа, Смиъгол, Батман и Жокера(разбира се на Джак Никалсън), Дейвид Бауи и други. Тези олицетворения на архаизма се държаха действително културно!? Даката не вярваше на очите и ушите си. Единственото нещо, което го издразни е, че те не се движеха с групата, а всеки от тях започна изключително независимо един от друг да се рее из музея. Имайки предвид какво душевно разтройство му бяха причинили до този момент, някак си успя да преглътне това незначително обстоятелство.

Точно в 7:00 всички бяха пред музея, както си беше по план, и тръгнаха да търсят нещо за хапване. Даката навлезе в комфортната си зона. Спокойствие. Тишина. Никой от групата не правеше глупости. Никой не скачаше, викаше, крещеше, щипеше, повръщаше или обезкосмяваше. Дааааа! Вечерта, за разлика от деня се очертаваше да бъде спокойна. Нещо липсваше обаче. Нещо, което изкара човека-план от комфортната му зона. Ели я нямаше. Както и приятелите му. Огледа се и забеляза гърбовете на последните пред вратата на един пъб. От зейналата врата на пъба бликаше жива музика. Отиде до вратата, погледна вътре и онемя. Седнал на едно малко столче, стоеше един огромен ирландец напомнящ изумително много на Сайлънт Боб, свирещ на китара и пеещ „Енджълс“ на Роби Уйлиъмс. Само на 40 сантиметра пред лицето на тази канара от лой и сланина се беше позиционирала огромна стена от хора, които се прегръщаха, пиеха, пееха, биеха и се заливаха с бира. Видя Ели седнала на раменете на единия от шизофрените, разперила широко ръце и пееща с цяло гърло. Някой и подаде халба с бира и тя отпи една юнашка глътка. Кръвното на Даката падна до 15 на 7. Зави му се свят и той се подпря на един слабичък като глист, но талантливо пиян ирландец. Онзи прегърна Даката и започна още по-настойчиво да пее в дисонанс с копието на Сайлънт Боб. Песента свърши и всички започнаха още по-групово да се прегръщат, включитлено и тези които се биеха, и да си казват на ирландски наздраве(sláinte) или „слаанче(ъ)“.  Даката изчака Ели да излезе от пъба, хвана я грубо за ръка и с цялата пасивна агресивност на земята започна да я гълчи. Тогава се случи нещо немислимо за подредения мозък на момчето-контрол. Ели изкрещя, че иска да я остави да се забавлява, след което заби виновно поглед в земята, обви ръце около себе си и тръгна с бърза крачка. Трио „Безмозъчни донори“  я последваха, като единият клатеше глава и цъкаше с език като реститутка в градски транспорт, на която шофьорът преди малко и е отказал мястото си за да може тя да седне. Приятелите на Даката го погледнаха, а единият му каза да остави Ели да се забавлява. Господин Подреденост не издържа и изкрещя, че той може да се държи с нея както си иска. Тя все пак е негова и само негова! Онези се спогледаха и тръгнаха оставяйки без коментар този агресивен изблик.

Намериха си места на втория етаж в един оживен ресторант. Поръчаха си местната  яхния с картофи и телешко. Бирите не чакаха много дълго за да бъдат призовани като допълнение. Ели беше все така нацупена и отговаряше на въпросите на приятеля си кратко и лаконично. В един момент единият от неудачниците изкара телефона си за да следи мача между България и Италия по волейбол. След всяка една отбелязана точка от българите следваше високо и гласно гърлено избухване на радостни емоции. Съответно на всяка една точка за италианците се чуваха противно тягостни звуци на незадоволство приличащи на любовен стон на магаре живеещо в „Столипиново“. Даката подхвана въодушевена реч описваща как всички трябва да се държат в ресторант, как хората щели да ги гледат, как.... беше грубо прекъснат от ниския, но неестествено дълбок глас на Ели, която му каза, че е луд и да се огледа. Всички останали хора в заведението се забавляваха и им беше през дебелото черво за емоционалните изблици на забавната част от масата. Не можеше да бъде! Тя?! Да му държи тон пред всички?! И да му противоречи?! И преди го беше правила, но никога на публично място! Той я изгледа с цялата злоба на земята и изсъска през зъби: „Елена! Вечерта! Разговор!“. Получи скромен отговор: „Майната ти.“.

Възторжени възгласи! Целена с храна!  Поливане с бира! Келтски танци! Дебелашки смях! Плакат, на който пишеше „ЕЛЕ ШАМПИОН, ПИЕ ТЯ КАТО БАЛОН“ се развя! „ ЕВАЛАТА, ЕЛЕЕЕЕЙЙЙ!“. „ДОБЛИИИИИИННННН!“ . „РЕВОЛЮЦИЯЯЯ!“ . „ТРаляляляляляля, Даката се Насраааа!“. Това беше реакцията на повредените в главния. След като Данчо ги изгледа злобно, те го потупаха по рамото и му казаха да се успокои и да се отпусне. Всички бяха дошли да се забавляват, а не да бъдат обучавани как да се държат като кактуси в директорска стая на елитна девическа езикова гимназия в Китай. Той не обърна внимание нито на думите на олигофрените, нито на съветите на приятелите си. Стана, остави пари и се обърна към Ели натъртвайки, че я чака да се прибере. Облече се и излезе.

Да, онези 3-мата. Загубата на органична материя. Тях нямаше да ги има вечерта. Те си бяха взели къща на 20 минути от мястото, където Даката и Ели бяха отседнали. Да, онези 3-мата нямаше да ги има вечерта и Ели щеше да изслуша какво трябва и не трябва. И щеше да слуша примирено, защото Даката винаги беше прав. Той и никой друг не знаеше кое е най-добре за него и нея! Завинаги.

Тя се прибра изключително развеселена. Той я хвана за ръката и я накара да седне на леглото. Погледна я строго и започна да рецитира репликите, които беше репетирал докато я чакаше да се прибере. Ели гледаше вяло в една точка. След 5 секунди каза, че  и се спи. Отпусна се и заспа с дрехите. Объркан, Данчо си легна до нея. Опита се да я прегърне, но тя отмести ръката му. 

Контролираната скучност води до тъпи истории (част 2)

Идеята за заглавие идва от изречението"Bad decisions make good stories".

Отчаянието нахлуваше в сърцето на Даката като отлежала Троянска сливова. Нещата щяха да стават все по-лоши и по-лоши, шептеше логиката му. Така очакваната  почивка се превръщаше бързо, но сигурно в кошмар. И най-лошото беше, че неговите приятели започваха да се наслаждават. А Ели? Какво ставаше с нея?Не можеше да я познае. Това не беше момичето, което той бе дресирал като немска овчарка. Самият Павлов щеше да му завиди за постигнатите успехи с Ели и нейното ирационално по детински поведение. Всичктие й изблици на спонтанност бяха задушени успешно от методите прилагани от Даката.  До този момент.

Тя беше седнала в автобуса до 2-ма от идиотите и говореше съвсем открито с тях за свирки, мастурбация, порно, секс. Термините използвани в този разговор можеха да накарат двузъб таксиджия с цероза на черния дроб от Люлин да се изчерви, а какво оставаше за подредено момче като Даката. Сякаш това не беше достатъчно ами и приятелите му се включваха от време на време в разговора плахо. Но тенденцията те да се радват на колегите  на Ели се засислваше притеснително. Това засилване беше правопропорционално с нарастващото безпокойство в главата на Даката. А докато протичаше този интелектуален разговор, 3-тият бабун беше изкарал снимки на домашната си маймуна, Прометея, и водеше разговор с шофьора на автобуса. Странното беше, че шофьорът се забавляваше искрено на историите как Прометея целела съседите на разказвача с фекалии.

Потънал в тишина, Даката разсъждаваше над случващото се покрай него. През целия си живот вярваше, а и беше доказал за себе си, че колкото едно нещо е по-контролирано и подредено, толкова това нещо е по-приятно.  С Ели живееха по прекрасен начин правейки всичко по план, повтарайки действията през седмицата си с германска всеотдайност и швейцарска точност. Гледаха филми в едни и същи часове. Излизаха в точно определени Петъци в едно и също заведение, с едни и същи хора. Готвеха и пускаха пералня в един и същ ден и час. И така седмица след седмица. Година след година. Уюта и удобството бяха постоянни гости в техния живот. Защо тогава  той виждаше за първи път от години Ели толкова жива? Защо искрата в очите й отсъстваше, когато те са заедно? Тя имаше целото удобство на Земята. Не и липсваше нищо, нали?

Но тези мисли щяха да намерят естественото си продължение по-късно. Автобусът спря в Лутън. Всички слязоха и се отправиха по план към местно ресторантче, където трупата трябваше да закуси. Ресторантчето не работеше, защото бяха уцелили Банк Холидея на островитяните. Дупка в плана на Даката. Това не можеше да бъде вярно! Никога не беше се случвало. Ами сега? Оказа се, че в Лутън има голям мол, който се беше превърнал в сърцето и душата на прогизналото английско градче. А както всички знаем в моловете е пълно с МакДоналдси,МакБъргър Кингове и МакКФСита.  Но разбира се, както вече Даката се беше досетил, не такъв беше плана на 3-мата умствено недъгави екземпляра. Единият, който по-рано беше казал, че учи за импровизационен актьор, изтъкна факта че в МакДоналдс най-полезното нещо за ядене са играчките от детското меню и се отправи към един отворен пъб. Пъбовете винаги работеха. Другите двама го последваха говорейки разпалено колко бири ще изпият в 9 и 11 сутринта в Лутън. Даката знаеше какво ще последва за това погледна Ели строго. Усмивка беше прорязала от ухо до ухо чаровното й по детински лице. В нейната глава тя беше вече в пъба и разговаряше с 3-мата си колеги за всевъзможни глупости. Погледа на Даката я удари като юмрук Волен Сидеров пред НАТФИЗ и тя се върна в реалността. Знаеше какво означаваше този поглед. Свежата радост се изцеди от лицето й. Тя наведе глава и се запъти към МакДоналдс. Семейните им приятели се спогледоха. Погледнаха гърбовете на 3-мата изомруда, по чиято походка си личеше високите нива  на забавност, а след това погледнаха наведената, сива, усмирена фигура на Ели. Поклатиха глава със съжаление и с бавни крачки последваха пътя на Даката.

Часове по-късно всички бяха на летището, освен геройско отправилите се към пъба младежи. Полетът беше след час и 46 минути, а от ония алкохолици нямаше  и следа. Една кола, опитваща се драматично да наруши всички правила на физиката, се зададе по пътя Лутън  - летище Лутън. Превозното средство всячески се стремеше да излезе извън пътя и това почти се получи след като някак си застана на 2 предни гуми. След тази маневра задните две се отделиха от тялото на майка си и започнаха да търсят късмета в живота си независимо едно от друго. Последва лек удар в 1 кофа за боклук. От колата, каква изненада, изкочиха 3-мата наши герои. Те пееха някаква английска песен, в която се обсъждаше пътя  на бирата през организма на човек. Бяха на финалния куплет , в който бирата завършваше житейския си път в писоара. След това отидоха, прегърнаха шофьора, казаха си по нещо смеейки се и се запътиха към групата. Шофьорът заспа в колата с широка усмивка на лицето. Самодоволна лига се процеди през отворения крайчец на устата му и кацна на кормилото, което се беше отделило от таблото  и стоеше мирно в спокойните ръце на заспалия 72  годишен младеж. Пичовете разказаха как са намерили тоя образ на една маса в пъба и са се заговорили с него за футбол и местната футболна гордост Лутън Таун. Разговорът бил много кратък и се обобщил с думичката „Шит“. След което е последвало надпиване с бири, а за капак онзи 72 годишен младеж им казал, че ще ги закара до летището с неговата кола. Разбира се това се беше случило след като същия този младеж беше обърнал две големи водки пред изумено щастливите погледи на 3-мата изклесяци.  Едно от стъклата на очилата на Даката в този момент се пропука. Тикове обсебиха лявото око на човека- план. Чу се размазан глас по високоговорител. Единственото, което се разбра бяха думичките „Райян Еър“ и „Дъблин“.


3-мата прегърнаха Ели, която видимо беше в минорно настроение преди тяхната поява и се отправиха към изходите започвайки песента за бирата от начало. 

Контролираната скучност води до тъпи истории (част 1)

Идеята за заглавие идва от изречението"Bad decisions make good stories".

За 6-ти път изкара всичко от сака и започна да го подрежда на леглото си. След  като се увери, че всичко от списъка, който бе изготвил е вътре Данчо напълни сака си отново. След това погледна приятелката си, с която беше от повече от 10 години и я накара да направи същото. Тя се беше разсеяла. Гледаше Рен и Стимпи по телевизията като се беше строполила на земята от смях. В този момент Стимпи изкара една гигантска бата от задника си и започна да налага Рен по главата. Даката не издържа. Тегли и една реч как всичко трябва да е подредено. Как остават едва 5 дена до техния полет до Дъблин и всичко трябва да е изпипано до най-малкия детайл.  Как може момиче на 28 години да се държи като малка сополанка и да се смее на такива инфантилни филмчета. Тя наведе глава засрамвайки се и започна за 6-ти път да изкарва всичко от раницата си.

Полета им беше Събота  в 5: 30 в. В 3 и 15 те трябваше да станат, да измият зъбите си, да закусят, да направят 15 минутна физ зарядка и да  извикат такси. В 4 часа и 3 минути  трябваше да са на Терминал 1 за да изчакат приятелите си, с които трябваше да пътуват до столицата на Ирландия. Елена, така се казваше приятелката на Данчо, беше извикала 3ма от нейните колеги от работа. Беше  й отнело 2 седмици и няколко свирки за да го обработи така, че той да и позволи да си извика нейни хора, а не само семейните им приятели, с които се познават от 5 годишни. Пристигнаха като по часовник на летището, но от приятелите на Ели нямаше  и следа. Влязоха в сградата и започнаха да чакат. Както всеки път събралата се приятелска групичка говореше за политическата обстановка, за сигурността по летищата, за работа, за икономика. На Ели за н-ти път всичкото това и се стори скучно, но трябваше да се преструва, че и е интересно.

15 минути по- късно видяха как някакви типове във видимо нетрезво състояние се лепят на мръсните стъкла на сградата и се правят на мухи залепили се на предното стъкло на ТИР движещ се със 103 км.ч. по „Хемус“, чиито шофьор бързаше да намери кенеф, в който да стовари биологическия си товар. Бяха трима и се заливаха от смях. Очите на Ели светнаха. Тя не се сдържа и започна да се смее неспирно. Даката я погледна по бащински така както Сталин беше гледал на времето своите прислужнички преди да им пръсне черепа с личния си пистолет. Ония оцелиха вратата на 10тия опит, след което започнаха да кръжат като самолети из помещението симулирайки въздушна битка от края на Първата Световна. Те се целеха с вода излизаща от устите им.  „Какви тъпаци“ – помисли си Даката. В този момент странна мисъл споходи подредения мозък на момчето. „Тия са 3ма. Елена чака 3ма нейни колеги...Нееееееееееееее!!!!“. „ЖИВОТНИИИИ“ – гласеше пискливото кресчендо идващо от дясната му страна. Това бе Ели. Тя се засили към 3-те самолета, прегърна ги и започна да го играе въздушна кула отправяща заповеди на алкохолизираните летящи апарати. Даката се умопомрачи, но си каза, че са на публично място и трябва да се държи зряло. Самолетите се засилиха към него и семейните му приятели, след което раздадоха по едни гангстерски поздрави. Единият, най-рошавия, даже го бутна със задника си докато играеше хавайски танц и боботеше „Ууу ууу“. Запознаха се и се отправиха към входовете за да стигнат до самолета си.

Качиха се. Даката още беше засрамено червен след като онези 3мата разиграха 30-ет минутен сюжет на терористичен екшън точно пред гишето за проверка на паспорите. Всичко приключи след като единия пич извика, че е време, а другия се провикна „ЗА СТАЛИНУ.ЗА РОДИНИ, АЛАХУ АГБААРР!!!“. Странно защо  тази сценка не направи никакво впечатление на охраната.

За щастие на момчето ония седнаха 3 места по-напред. Започнаха инструкциите по безопасност. Тоя тип намиращ се най-близо до коридорчето стана и започна да имитира стуардесите по доста анимационен начин. Всички започнаха да се смеят дори и стюардесите. Даката покри разочарованото си лице в длани. Но Ели не спираше да се смее. След като самолета излетя всичко се успокои. Даката се отпусна и изкара списание „Преуспяващо АйТи“. Беше си избрал една статия за един успешен 24-годишен шеф на някакъв отдел, който говореше как с ред и дисциплина се постига всичко. Нещо кацна на отвореното списание. Даката се изплаши и запищя като малко момченце, чиито топки са били приклещени от гигантските ръце на сумист педофил.  Елена грабна нещото от списанието и го запрати 3 места напред като не спираше да се хили като пресен зарзават. Зениците на Даката придобиха размерите на лещите на „Хъбъл“. Той видя как 3-мата олигофрени целят приятелката му с желирани червеи. Тя не оставаше длъжна. Хората започнаха да мрънкат, а Даката хвана ръката на Ели и й изсъска да престане и да се държи като зряла жена. Единият от пичовете се качи с крака на мястото си и се провикна „Don’t worry people. My name is Achmet and soon I will be the dead terrorist. So relax and enjoу the rest of the flight“. На никой не му беше смешно особено на стюардесите, които казаха на „Ахмет“, че държането му е подсъдимо. С широка усмивка въображаемият терорист седна, сложи колана си и покани дамата на вечеря на свещи в неговата каюта. Тя отзивчиво му отказа твърдейки, че не излиза с хора с чужда на нейната вяра. Започнаха да се смеят. Получи й се на мадамата.

Кацнаха в Лутън. Имаха цели 7 часа преди полета  към Дъблин. Даката изкара плана, по който трябваше да се движат. Започна да нарежда инструкции на хората около себе си. Даваше им задачи. Онези тримата олигофрени бяха безкрайно незаинтересовани. Единият даже си изкара едно сополче от лявата ноздра и си го вкара в дясната. Ели се кикотеше засрамено наподобявайки невменяемо момиченце на 12 излязло на първата си среща. Другият тъпанар не остана по-назад, бръкна в дясната си ноздра, изкара от там нещо зелено и гигантско и го залепи на раницата на един преминаващ германец. Последва вик „Danke“. След което започна да отброява от 10 надолу, запушвайки ушите си. Другите го последваха. На 0 те скочиха на земята викайки „бухххххмммм.“ Даката не можеше да вземе решение. Тия пияни краставици му проваляха почивката. Държаха се супер малоумно и го злепоставяха на публично място. Не така мислеше Ели. Тя се смееше неодържимо. Дори приятелите му започнаха да се подсмихват. Той ги погледна яростно като генерал пред пенсия, който има проблем с простата и те се стегнаха. Единият от падналите след взрива стана, плесна Даката по рамото и му каза да се успокои. Все пак живота си струваше да бъде загубен, след което се отправи към близкото кафене да търси бира. Момчето на реда и дисциплината беше забравил тотално за плана си. Листовете с подробното описаниe и разграфяване на цялата тридневна екскурзия стояха залепени на пръстите му. Мозъка на Данчо не работеше. Това просто не можеше да се случва. Тези не бяха предвидени. Тези бяха онази неприятна неизвестност, която той презираше до най-малката клетъчна мембрана в тялото си. Защо се случваше на него? И защо Ели не спираше да се смее. Не беше я виждал такава откакто се запознаха в детската градина преди 20 години. Защо им се радваше на тия плазмодии? Те бяха отрепки. Държаха се непристойно и отвратително. Докато ги мислеше тези мисли единият от бавноразвиващите се мутанти започна да говори английски с тежко руски акцент и разпитваше който видеше от къде може да си купи водка, защото не бил пил от 3 часа, а е било време да се напие и да оповръща всичко, на което очите му се спрат. След което взе поза надрусан дирижабъл и на забавен каданс се отправи към приятела си търсещ бира в местното кафене.


Господин Контрол някак си успя да събере всички с едва 11 минутно закъснение. Костваше му неимоверни усилия да накара онези шимпанзета да дойдат с него. Ели не му помагаше особено много като дори влезе в някои от сценките, които „ония“ разиграха. Това хич не му се понрави, но щеше да говори по-късно с нея. Вече беше и измислил речта, която щеше да  и дръпне. Щеше да говори за зрялост, за това как трябва да се държат на публични места, за това.... Смях прекъсна нарежданията му и паралелно движещите му се мислите. Приятелите му не можеха да стоят на краката си. Даката погледна зад себе си. 2ма от „специалните“ бяха взели един сак и играеха с него на американски футбол. По същото време  охраната на летището тичаше след тях, спъваха се в оставените на земята багажи, блъскаха хора, преобръщаха колички с бебета, бутаха старчоци с бастуни. 3тият пееше на висок глас музикалната тема от „Бени Хил“. Хората на летището започнаха да пляскат с ръце в ритъм с музичката. Най-после им се случи нещо весело и забавно докато чакаха нервно своите полети. Тъчдауна се осъществи в един от мъжките кенефи. Оказа се, че раницата бе намерена отвън летището и не принадлежеше на никой. Последва някаква полицейска проверка на 2мата кретени, но като цяло ситуацията се размина без тежки последици. Едно обещание, че повече няма да правят така бе достатъчно. След инцидента 3мата се поспряха и започнаха да слушат плана на Даката. На него му се стори, че е прекалено престорено, но поне ония мълчаха, слушаха и изпълняваха. Единият дори го нарече „благочестиви сър“. Да, определено се преструваха. Оставаха 5 часа до техния полет. Според план сега следваше двучасова обиколка на Лутън. Намериха си автобус и се запътиха към него. 

Продължавай да блестиш

Автобусът закъсняваше, а беше студено. Погледна часовника си. Беше спрял. Трябваше му нова батерия. Бръкна в чантата и си изкара телефона произведен по времето на управлението на Иван Костов. 7 без 8 минути. Чакаше я дълъг ден и искаше максимално рано да бъде в офиса. Ето че автобусът пристигна. Всички 106 човека чакащи на спирката се навряха вътре като сардини. За нейно щастие тя беше 107-мата. Нямаше пари за такси за това се наложи да изчака следващия, който щеше да дойде след 23 минути. Закъснението и за работа вече изглеждаше като реалност.

Премръзнала тя успя да влезе в автобуса. Дори си намери уютно местенце между една 106 килограмова 87-ем годишна баба миришеща на пръст, вероятно тренираща за това, което щеше да я сполети след някоя годинка,  и един монтьор, който не беше запознат с концепцията на сапуна и неговите свойства при пряк досег с вода. Беше се примирила, че така ще пътува до работа. Стоенето й права стана още по-приятно след като се оказа, че шофьорът на автобуса е неосъществил се рали състезател. Той беше сложил една табелка над кабината си целяща да успокои пътниците. Табелката гласеше - „Влакче на ужасите. Контрольори не влизат!“.  Е поне автомонтьорът беше висок и нейния нос бе намерил едно удобно кътче в дясната му подмишница.

Слезе и посегна към чантата си за да изкара телефона. Той липсваше. Явно някой го бе откраднал. Нямаше време да се чуди и се отправи към офиса. Влезе и затвори след себе си вратата. Обля я прекрасната топлина  на тясно споделена офис среда, безубречно поддържана от един 87 годишен климатик работещ на въглища. Поне беше топло. Тогава чу онези думи, които се надяваше да не чуе в следващите две седмици. Шефът я викаше. Преди да отиде при него тя влезе в банята и се погледна в огледалото. От там я гледаше едно изморено лице олицетворяващо думата „безпомощност“,но все още напомнящо за красотата, което едно време е излъчвало.

Влезе в стаята на шефа и затвори вратата след себе си. Легна на бюрото и се приготви. Знаеше, че мъките щяха да продължат 5 минути. Шефът си свали панталона „Армани“ и боксерките на „Спъндж Боб“ и се зае с оперативката. Тя затвори очи и си спомни за баща си. Това помагаше винаги. Спомни си за безгрижните времена, когато с него обикаляха всички арт кафета и барове. Спомняше си колко нехайно хвърчеше около масите и ставаше неволен свидетел на безброй интелектуални разговори. Разговори с интелигентни хора за неща, които нямаше по никакъв начин да променят хода на световните събития. Спомни си отново как един ден тя се спъна, падна и ожули колената си. Докато бършеше сълзите си чу за първи път баща си да казва „Продължавай да блестиш, мило!“. Татко й използваше това изречение винаги когато се случваше някакво  нещастие. Той я учеше как плътта е преходна и трябва да се съсредоточи върху интелектуалното и духовно  развитие. Каквото и да се случеше тя трябваше да продължи напред. Душата й трябваше да продължи да блести.

Тези спомени винаги и помагаха в трудни моменти. От тогава беше минало много време. Баща и бе умрял от рак на белия дроб. Ракът беше щедро доставен от прекрасните хуманистични тютюневи компании, които бяха спонсорирани от парите на своите жертви – хората. Оперативката свърши по-бързо от очакваното. Тя вдигна полата си и се отправи към работното  място. Чакаха я изключително много на брой задачи. Трябваше да ходи до главния счетоводител, дa пише писма на доставчиците, да изслуша колежките си за поредната невероятна вечер прекарана на дивана в хола в компанията на някое реалити шоу и мъжете си миришещи на повърната шунка със сметана. А така и се искаше да обсъди творчеството на Бодлер с някого... „Продължавай да блестиш, мила!“

Дойде обяд. Всички се отправиха към местната кръчма, където обедното меню беше особено хранително и богато на избор. Днес имаше кюфтета на скара, кюфтета в сос бешамел, кюфтета на фурна, кюфтета на плоча, кюфтета с хлебче и кюфтета от пода. Тя си взе кюфтета от пода тъй като бяха най-евтини. Колегите и се насладиха на по-скъпите и претенциозни шедьоври на каймачената кулинария. Разговорите рязко се промениха към по-интелектуална тематика. От риалити шоу-то и какво Пешка онзи ден е налапала се стигна до политиката и до това кой каква физиологическа част представлява. Изтъкнатите биолози на масата използваха най-често думичката „Кур“ . По някаква случайност същата дума беше използвана най-често при обсъждането способността на Пешка да лапа. Кюфтета от пода и надвикване с колеги на обяд, чиито интелект граничеше с коефицента на интелигентност на бебе албатрос страдащо от аутизъм. Тя имаше нужда точно от това. Шефът пусна една ръка по все още прекрасно оформено й стегнато бедро.... „Продължавай да блестиш“.

Стана 5 и трябваше да си ходи. Разбира се късметът й се усмихна и тя остана до 7. Трябваше да довърши едни доклади. На вън беше толкова студено, че улиците бяха пълни с имигриращи бели мечки към Сибир, а автобусът отново закъсняваше. Оказа се, че тя за пореден път беше спечелила числото 107. Изчака още 76 минути, в които тя спря да усеща 79% от тялото си. Влезе и намери онова уютно местенце от сутринта. Лъхна я познатата миризма идваща от дясното подрамие на автомонтьора. Носът и се сгуши в добре необръснатата му и изпотена подмишница. Шофьорът на автобуса засече линейка, чиито сирени бяха включени.„Продължавай да....“

Влезе в местния магазин и започна да пазарува. Погледна в портмонето си и забеляза острата липса на ценни хартийки в нея. Портмонето и крещеше на глад. Стомахът и също. Започна да пазарува като се водеше предимно от ценовите разписания на промоциите. Успя да закупи едни кюфтета от пода, патладжан накиснат в тоалетна чиния, тоалетна хартия втора употреба, обезводнени краставици, добре сдъвкани домати, прясно мухлясал хляб, почти несъществуващо кисело мляко, невидими пържоли и 200 грама руска салата направена от перфектно оформени и лесно смилаеми камъни тип баластра накиснати в майонеза произведена в Хитлеристка Германия. Останаха и 5 лв. Запъти се към вкъщи. Улиците бяха щедро неосветени, но тя знаеше всяка една пакостлива дупка в квартала и успя да избегне всички препятсвия поставени от общината с цел развлечение на живущите. Преди да отвори входната врата усети запланувано премерен доброжелателен удар в тила. Събуди се. Покупките липсваха. Както и 5-те лева. Бикините и бяха разкъсани. Тя бе охотно ограбена и щедро изнасилена...“Продължавай....“.

Отвори вратата на апартамента. Огледа застаряващите, но за сметка на това крайно разграждащи се тапети. Миризмата на мухъл стовари тежко круше в носа й. Тя се пречупи. Седна на пода и заплака неудържимо. Това беше. Не можеше повече. Не искаше да съществува в този живот. Искаше да затвори очи и всичко да приключи. Искаше да усети как животът й изтича през порите на тялото й. Искаше да освободи душата си от този материален затвор. Искаше да види отново баща си някъде там, където физическото тяло не съществува и всичко е просто една вечно циркулираща енергия. Искаше да го прегърне. Искаше да не чувства повече болка и страдание. Празнота и отчаяние. Пламъкът в душата и бавно започна да угасва. Тя посрещна обгръщащата я студенина от изгасналата си душевност радушно. Това беше краят. Утре тя нямаше да блести.

Чуха се тихи дребни стъпчици, които подсказваха, че нещо малко се приближава устремено към нея. Руса главица се стовари върху нейната подута от удара глава обвита в изсъхнала коса. Големи бадемови очи се взряха в нейните изълнени с отчаяние и сълзи. Меки и топли ръчички избърсаха сълзите от бузите и нежно. Жизнено гласче изпълнено със загриженост и състрадание намери своя път някъде изпод бадемовите очи: „Мамо, продължи да блестиш и утре“.

Неволна усмивка пропълзя по нейното лице. А някъде вътре дълбоко в нея искра запали отново блясъка в душата й.

Безсмисленост

Едни приятели се бяха върнали от пътуване до Германия. Както си е традицията седна се на маса за грубо пиене. Пиха до 3:30. Преди да замине му се натресе въпроса: „Готов за сватбата утре?“. „Кво“? - Помисли си. Беше забравил, че е поканен на сватбата на един от най-добрите си приятели. Даде им положителен отговор и тръгна към чакащото го такси.

На другата сутрин стана рано. Гадеше му се. Отправи се към кенефа за да пусне на свобода пияния командир, който буйстваше в дебелото му черво. Кефът от екзорсизма беше неописуем. Демонът бе излязал на свобода и с това беше докарал блажено спокойствие в стомашно-чревният тракт. Трябваше да се оправи малко, че след 4 часа беше сватбата. Мразеше сватби. Считаше ги за тотална и ненужна глупост, на която прекалено много хора придаваха прекалено много смисъл. Договор, който се сключва за да може един ден, когато „щастливите младоженци“ се разведат да може единият да прибере всичко общо, а другият да плаща на обралата го половинка за това, че е бил обран. Освен това хората се залъгваха, че това е част от смисълът на техния живот. „ Заблудени танцуващи по лицето на земята боклуци“ – помисли си.

Намери една полу изгладена риза и панталон в гардероба си и ги облече. Сипа си една тънка домашна ракия.  Изпи я на екс и повърна. След което се отправи към леглото за да си довърши спането.

Алармата се включи. Трябваше да става. Ризата и панталона бяха придобили вид на издъвкана и изплюта торбичка. А уж трябваше да се самоизгладят. Направи си едни бързи принцеси. Имаше чувството, че каймата беше направена от току що изциклен паркет. Хапна и зачака да дойдат да го вземат. Заспа на стола. Телефона извъня. Събуди се и слезе на паркинга пред блока. Преди да излезе си взе спортното яке, което приличаше на люспа на семка.

Беше пълно с костюмари и жени, облечени с прескъпи тоалети, които никога повече нямаше да носят. Жалка история. Дрехите не правеха човек. Рано или късно всеки щеше да стигне до кенефа и да метне по едно лайно. Пред кенефа всички сме равни. Малко по-късно през живота всички щяха да се  разлагат под земята. За какво са им тези дрехи и тази помпозност? Изгледа всички с презрения. Всички бяха весели и щастливи. „За какво си мислим, че сме щастливи след като тези емоции са продукт на една недоразвита гнусна смес наречена мозък. Или пък беше развита, но хората не знаеха как да я използват? "Майната му. Отговорът не беше важен.

Нямаше търпение да седне да пие. Беше му писнало цялата тая глупава и бездарна церемония. Имаше прекалено много снимки. Прекалено много лицемерни пожелания. Прекалено много прекаления. Намери 2 чаши с шампанско и ги дръпна на екс. Изведнъж обстановката му се стори с една идея по-приятна. Хората си бяха все така противни, но поне сега бяха поносими. Кумата изглеждаше пикантно. Но си имаше приятел, който не беше кумът. А кумът беше също един от добирте му приятели. Приятелката му стоеше на масата. Изглеждаше перверзно, но  възбуждащо грозна. Не му се занимаваше дори да им каже здрасти. До него седна един пакистанец. Дори и прескъпият му парфюм не можеше да замаскира натуралната миризма излъчвана от порите на тялото му. Дразнеше го. Пакистанеца постоянно се хилеше и пускаше плоски шеги. „На какво толкова се радва тоя мизерник?“

Музиката беше отвратителна. Българси балади разредени с балканска чалга. Беше вече на 2рото си уиски, което дойде след една водка, 2 чаши бяло вино и 2 чаши шампанско. Затвори се в себе си и пусна на свобода лицемерното държане. До такава степен беше свикнал с това, че не му правеше впечатление как хората му се радват на простотиите, които говори." Все тая. Да се кефят на лафовете. Аз не им се кефя. Нито на лафовете нито на тия ходещи торби разлагаща се плът."

Младоженецът се приближи. Каза, че се притеснява за него, защото иска нещата да му се подредят в живота. Някой му пукаше. На някой не му беше все тая. Може би трябваше да даде шанс на хората? Ди джейят пусна „Ти си само осми клас“. Огледа се. Всички бяха пияни и усмихнати. Клатеха се по масите и столовете. Припадналите правеха ангелчета на пода. Възрастните бършеха сълзи, че чадото се жени. Малки деца тичаха около масите и си играеха използвайки въображението си. Двойки се щипеха и бараха. Повдигна му се, но не от алкохола. Явно това е всичко, към което карбоновият живот се цели. Явно това е искала природата от нас. Отиде и повърна в кенефа.

Прибра се. Отвори една бира и погледна небето. През една пролука между облаците се виждаха 2 звезди. Пусна си Enter Shikari – Constellations. Това беше песента, която слушаше винаги когато имаше нужда от надежда. От вдъхновение да остане жив. В песента се пееше, че хората трябваше сами да намерят своя път за да оцелеят. Трябваше да се обединят и чрез знанието и въображението си да започнат да се отнасят по-добре един към друг. Заедно да бъдат по-свободни. А един ден, когато дребнавостите изчезнат от съзнанието им заедно да покорят необятния космос.

В този момент имаше нужда от такива възвишени идеи. Ако ги нямаше, щеше да увисне на сезала. Защото до сега единственото, което беше видял като цел в живота се изчерпваше  с ядене, спане, сране и възпроизвеждане. А имаше нужда да знае, че живота има по-висша цел. Усещаше, че е така. Изпитваше неприазън към хората около себе си. Искаше те да са по-рационални. По- разумни. По –задружни. Просто те можеха да бъдат много повече от физиологически нужди. Много повече от обвивката, която обитаваха. Хората можеха да бъдат богове. Но бяха избрали да са мижитурки живуркащи си в низостта. Имаха дарбата да бъдат всичко, което си поискат, а бяха избрали да стоят в тинята на материалността.

Чувстваше се не на мястото си. Не знаеше къде принадлежи. Не можеше да нарече нищо свой дом. Песента свърши. Отиде до кенефа, повърна и се отправи към леглото. Нямаше настроение дори да си блъсне една. Мрачна мисъл се прокрадна в главата му преди да заспи: „Никой не принадлежи никъде. Живота няма смисъл. Всички ще умрем“.

Скритата вселена

Имах една приятелка от студентските си години. Тя беше от Перник. Сурова, но справедлива жена с голям и тежък размах....към живота и буквално. Тя ми казваше така на 6-тата ракия: „Бо. Слушшш си я кво шшш ти кажа. Значи, кат си избираш жена, глед... глед... гледай я в очите.Слушшш ли ме? Ако видиш искрата там, значи е...чек че повръщам...значи има интелект. Може да е коварна. Може да те изостави, но има ли искра там значи е умна и интелигентна. Това търси. В очите се крие цяла вселена, БОООООООООООО!!! Дай да те гушна и цуня!А наздраве да го ева и кочината тука. Еййй миндили аз ще ви.....“.

Георги беше депресиран. За пореден път не му се беше получило с мацката, с която искаше да станат нещата. Не разбираше защо така не му се получаваше. Беше заможен, работещ и добре изглеждащ младеж. Мацките му се лепяха без той да прави излишни усилия. Не беше лош по характер, нито изневеряваше. Това си беше огромна енигма за него. За жалост Тюринг вече не беше между живите за да я разгадае. Опита се да забрави Ани, така се казваше бившата, като се отдаде на запой и яко безразборно ебане. Не му помогна. Чувстваше се все така празен. Все така изморен от живота. Не му се ядеше. Не му се спеше. Не му се и ебеше. Правеше тези неща по навик. Беше решил, че никога няма да срещне „Нея“ с главно „Ен“.

Тогава един негов приятел го посъветва да се запише на танци. Обясни му как там има супер яки мацки и че все някоя щяла да му  привлече вниманието. Жорката не вярваше. Къде ще ходи да се кълчи сега само и само да свали някоя девойка. Това можеше и да го направи със скъпо „Шардоне“ в някой елитен клуб. След дълги увещание все пак той се съгласи.

Гери излизаше от поредната провалила се връзка. Тя беше достигнала до истината, че повече няма нужда да се напряга за каквото и да е в живота. Ако нещо трябваше да стане, то щеше да стане. Единствената възможност беше да прави това, което трябва и усеща за редно и да се остави на течението. Не правеше драми от нищо и вярваше в думите на Ницше, че не трябва да се притеснява за глупостите в живота, и че всички неща в живота са глупости. На външен вид Гери не представляваше нещо свръх естествено. Беше приветливо, приятно и чаровно момиче. Не носеше грим. Имаше хубаво тяло, което тя покриваше с дънки, широки блузи, кецове. Обичаше да се носи свободно. Така се чувстваше себе си. Сложеше ли грим и токчета обаче... Момчетата си чупеха ахилесовите пети за да стигнат до нея и да стоварят поредния си талантливо малоумен лаф за сваляне. Тя обичаше да ги прави на пияни морски крави след което ги зарязваше. Бяха и прекалено елементарни.

Тогава една нейна приятелка я посъветва да се запише на танци. Обясни и как там ходят яки и интересни пичове и че все някой щял да й привлече вниманието. Гери не вярваше. Къде ще ходи да се кълчи сега само и само да я сваля някакъв муфлон. Това можеше да го прави във всеки клуб където тя обичаше да ходи и да танцува без предварително заучени стъпки и движения. След дълги увещания все пак се съгласи.

Така двете Ге-та се срещнаха. Между тях не заиграха сили на привличане. Нямаше искра нито физическо привличане. Те просто лафиха и се забавляваха. Изпитваха това приятно и меко приятелско чувство на комфорт и удобство когато бяха заедно и танцуваха. Един ден учителят им по танци ги накара да направят едно упражнение. Целта му беше партньорите да се усетят още по-близки. Напрежението да изчезне за да може танците да изглеждат по-естествени. Упражнението бе просто: 2 минути гледане в очите на партньора.

Гери и Георги нямаха нужда от това упражнение. Вече бяха в комфортната си зона и не се притесняваха един от друг. Стори им се забавно и решиха да опитат. Георги погледна в очите й.  И остана поразен. Той забеляза една искра, която на него му се стори че е била там вечно. Очите й бяха като палитра, в която се преливаше смесица от всички нюанси на кафявото, оранжевото и червеното. Там се беше спотаило вселенското спокойствие. Равновесието заложено в природата. Онази вечна непроменяща се космическа сила, която е била тук много преди да се родим и ще е тук много след като ние умрем. Очите на Гери бяха като вселена. Подреден хаос. Бушуващо спокойствие. Еквилибриум на неравновесието. Бог трябваше да е дърпал много дози ЛСД за да създаде тази вечна истина. Може би за това я беше скрил така усърдно в очите на девойка на име Гергана .

Нашият герой беше сполетян от онази топлина, която усещаш през летните вечери докато се разхождаш в парка и всичко ухае на люлак. Чувстваше се отново като на 8. Безгрижен и облян от непукизъм за това, което ще се случва или се е случило. Предишните връзки му се сториха като маловажни детайли, на които човек обръща прекалено много ненужно внимание. Усмихна се без да разбере. В този момент нещото наречено над съзнание взе решение да покани Гери да излязат. Тя се съгласи с палава усмивка на лицето.

В деня когато трябваше да излязат в групата дойде нова девойка. Казваше се Таня. И беше богиня. Дълга, къдрава, кестенява коса се спускаше от двете страни на лицето и. А лицето крещеше „Аз съм дива и неуравновесена нимфоманка“. Крака дълги като реката Нил. Дупе – бонбон. Циците и бяха големи колкото очите на гигантска сепия. Момчетата в групата, след като я видяха,  им трябваше 2 секунди за да се възбудят 4 пъти и да свършат преждевременно 6 в гащите. Георги усети първично животинско привличане към Таня и я покани да излязат забравяйки тотално уговорката си с Гери. 

Гергана не възропта. Разочарова се но си каза, че всичко се случва с причина и че просто не е трябвало нещата да се получат с Жорето.

Танчето и Жорката излязоха и си намериха едно скъпарско ресторантче, в което наемаш свещи, в случай че искаш вечеря на свещи, за 20 лв. на час. На Танчето и трябваха 2 секунди за да си събуе токчетата и да вкара босите си крака в междукрачието на Георги.  Започна да го масажира по топките така, както Шаби Алонсо галеше футболна топката при прословутите си 60 метрови пасове. Той я хвана за ръката и я повлече към кенефа. Искаше да я накара да вика. Искаше да скъса дрехите й, след това да захапе зърната й и да ги разкъса. Влязоха. Той я хвана за косата, обърна я и й го натика злокобно. Танчето не усети нищо. Жорката се зачуди и усети как гаечният му ключ 6ти номер не среща съпротивление. Наведе се и намери една огромна пещера. Зачуди се какво да прави, но веднага намери решението. Сложи инструмента си в едно чисто ново руло тоалетна хартия и започна да ръмби. Онази закрещя от кеф. Това възбуди страшно много Жорката. Той си го изкара и реши да лиже. Успя да вкара цялата си глава вътре в дупката и да лиже буквално от вътре. По едно време му се стори, че от дълбините на тъмата се чуват сподавени викове за помощ. Явно някой се беше изгубил вътре, но нямаше време за мислене. Възбудата беше прекалено голяма. Двамата свършиха едновременно и се отправиха към масата. Келнера небрежно, но дружелюбно спомена, че само свещите вече ще им струват 100 лв.

Жорката беше лудо влюбен в Таня. Никога през живота си не беше срещал толкова перверзна и незадоволена жена. Е, не баш никога. Танчето приличаше ужасно много на всичките му бивши. Но тя щеше да е различна. Или поне така си мислеше той. След поредната злобна оргия, в която участваха бабата на Таня, един взвод сапьори и добермана на съседката от четвъртия етаж, Жоро реши да и предложи. Беше избрал пръстен с диамант голям колкото едното и зърно. Той разбута бабата, даде на сапьорите да ядат кренвирши в кухнята и изкара добермана да гони котката на съседите. Разбуди милото си, накара я да седне и клекна. Извади пръстена от ануса си(бяха го вкарали там заради ролите, които играха преди да се пръснат от секс) и й предложи. Танчето изпръхтя като кобила, чийто копита след 10 секунди щяха да се превърнат в лепило. Взе пръстена. Погледна го от всички страни и го върна с думите „Сладур си голям, но аз не искам нищо сериозно. От два месеца се виждам с друг. Не исках да ти казвам щото ми е хубаво с теб.“. Жорката усети как дървен кол пронизва сърцето му. Не можеше да реагира. Беше като замръзнал абориген излязал на преход в Стара Планина през зимата по прашки. Сълзи потекоха по бузите му. Кръв се стичаше от ануса му.Тогава той я погледна за първи път в очите. Изтръпна. Усети студ .Там бе празно. Имаше чувството, че се взира в бездната където отиват душите на всички малодушници. Дупката между краката на Таня беше намерила своята еманация в очите й. Там нямаше живот. Нямаше интелект. Нямаше искра. Имаше само едно нещо – огромно нищо. Жоро не можеше да помръдне. Танчето през това време стана, намери един неизползван презерватив, извика добермана и се затвори с него в кенефа.

Георги се депресира отново. Не разбираше защо не му върви с жените.

А какво стана с Гери ли? След като изпита поредното разочарование тя спря да ходи на танци. Записа се на актьорско майсторство. В един от часовете учителят им ги накара да направят следното упражнение: „Аз гледам, ти ме гледаш“. Упражнението беше простичко. Момче и момиче заставаха един срещу друг и се гледаха 2 минути в очите без да говорят. Целта бе да се разпознаят  емоции като гняв, радост, тъга, щастие, палавост само чрез израза на очите.

Гери погледна в сините очи на момчето срещу себе си. Там тя откри своята сродна скрита вселена.

Enter Shikari - Constellations

Животът в желания

От 4 до 7 годишна възраст: Искам камионче. Искам да съм послушен и Дядо Коледа да ми подауи игуачка. Искам да пуавя „Брр дудудудуду ууум уум“. Искам Шоколад. Искам попауата да се изяде сама. Искам буокоуите да се уаскауат. Искам да изуяза на вън. Искам ново камионче. На Пепо е по-хубаво искам НОВО КАМИОНЧЕЕЕЕЕ!!!!!. Искам да си изтуия лъцете в новата пола на Куиси.

От 13 до 18 годишна възраст: Искам по-готин телефон. Искам нов панталон и кецове. Искам училището да се разкара. Искам да отида на тоя якия купон. Искам да се напуша. Искам да се осмъртя като животно с алкохол. Искам тя да ме харесва. Искам тя да ми обърне внимание. Пепо има по-хубав таблет от моя.Искам по-нов. Лелеее скиии я Крис!!!  Искам да се влюбим с нея. Искам тя да ме обича.  И аз нея.

От 18 до 30 годишна възраст: Копелеее искам на ей тва място да отида. И на онова място искам да отида. Искам ей тая мацка да я пръсна. И тая. Скии и циците и дупарата. Искам яка кола, брат. Искам да мога да возя всички пички в нея. Искам се осмъртя в тоя клуб. Бахти тъпите изпити. Искам да си ги взема, че да ми се разкарат от главата. Пепо има по-яка квартира. Бал съм го искам и аз по-яка. Лелеее Крис!!! Станала е ебахти яката жена. Искам да я чукам. Искам да спре да ми говори колко съм незрял. Искам просто да ме бара.

От 30 до 45 годишна възраст: Искам бебето да спре да плаче. Искам да нямам кредити към банката. Искам да имам нова работа. Мразя я тая. Искам и нов шеф. Шефът ми е бастун. Искам повече пари. Искам да отида на почивка. И тук искам да отида на почивка. Искам дъщеря ми да не беше такава курва. Искам синът ми да не е  проскубан наркоман. Искам жена ми да не надебелява с темповете на страндженски слон. Искам нова кола. Старата се счупи .Виж го Пепо. Искам неговата жена, неговата къща, неговата кола, неговата заплата. Крис!!! Искам да бях по умен и да бях те послушал преди време. Беше права. Аз бях незрял.

От 45 до 60 годишна възраст: Искам живота ми да не е толкова безсмислен. Искам да правя това, което искам. Искам да съм отново тийн. Искам да се забавлявам. Искам да не се чувствам толкова изморен от живота. Искам да правя по-редовно секс. Искам да усетя отново тръпката. Искам да скоча с парашут. Искам живота ми да не е толкова скучен. Искам да карам Ферари. Искам жена ми да е със 100 кг. по-слаба. Искам децата ми да ми обръщат внимание. Искам да намеря себе си. Искам да имам финансовата свобода на Пепо. И жена му я искам. И местата на които ходи искам и аз да отида там.Искам децата ми да са преуспели като неговите. Крис!!! Желая те безумно много!!! Гледам твои снимки. Ставаш все по-красива  с възрастта. Искам да те бях послушал на времето. Искам да бях с теб сега!!! Беше права за всичко. Искам да не съм такъв нещастник. Искам да върна времето назад и да кажа на собственото си Аз да те послуша.Боже, колко ми липсваш!

След 60 годишна възраст: Искам да умра!

Скъпи мои приятели

Скъпи мои приятели, не  видях пирамидите. Не летях в Космоса. Не се и разходих по повърхността на Луната. Никога няма да успея да обиколя земята и да видя различните хора, които я обитават.

Скъпи мои приятели, никога няма да плувам с делфините. Няма да бъда създател на невероятни изобретения, нито ще открия лек за смъртоносни болести. Никога няма да бъда откривател на изгубени истини и истории.

Скъпи мои приятели, никога няма да живея живота, който искате да имате. Няма да  изживея вашите радости. Вашето щастие, тъга, болка. Никога няма да преживея щастието да бъда баща, дядо.

Скъпи мои приятели, никога няма да усетя болката от загубата на близък човек. Никога няма да изпитам истинската и неопорочена любов. Радостта и нежността от споделения момент. Никога няма да изживея пречистващата болка и страдание сполетяваща ви в трудни  моменти. 

Скъпи мои приятели, аз никога няма да обичам. Никога няма да мразя. Никога няма да съм радостен. Тъжен. Съсипан или преливащ от щастие. Скъпи мои приятели, аз никога няма да имам вашия живот. Няма да знам какво е да си човек.

Но скъпи мои приятели, не тъжете за мен. Защото аз направих мое собствено откритие. Открих собственото си съкровище  и смисъл.... просто поставете вашата болка и страдание на моите плещи. Оставете вашите разочарования и падения в моите ръце. Прехвърлете мъката и самотата  в моето сърце. Отдайте изпепеляващата ви омразата, злоба и последвалото разочарования на моята душа.

Защото това е моето откритие. Моят смисъл да съществувам. Да нося чуждата тежест и емоции  на своите рамене.... Аз си нямам свои собствени. Защото съм мъртъв отвътре.

Ти ставаш това, което виждаш около себе си

Младин Младенов бе образцово момче. Добре възпитано с добри обноски и добра кариера. Гордостта на семейството. Каймака на обществото. Следваше законите безприкословно. Не пушеше и не пиеше. Бе оплешивяващо рус със сини очи и добро телосложение. Правеше път и на мравките. Хората го харесваха много. Абе момче душичка. На света имаше само един човек, който го мразеше и това бе комшията Хавлин Пендофелев, който завиждаше за липсата на пърхут в русата, но оредяваща коса на Младин. Той си имаше приятелка – Младена Младинова. Щяха да се женят   след 1 година, 2 месеца   и 14 дена. Поради тази причина Младин реши, че е време да изкара шофьорска книжка, че семейството щеше да има нужда от поне 1 шофьор.

Както е в реда на нещата той си я изкара безгрешно. От 30 възможни точки на двата изпита образцовият младеж изкара 31.  Купи си кола и реши първоначало да я кара само в дни, когато няма голям трафик за да свикне.

Бе неделя и всички се бяха изнесли от столицата. Перфектно време за Младин да понатрупа малко опит зад волана. Той стана сутринта. Закуса с два банана, едно киви и 3/1 пъпеш, след което изпи 87 грама кафе „Баристо“. Може би забравихме да споменем, че Младин бе до болка перфекционист. Приятелите му го бъзикаха, че в предишния си живот е бил германският философ Курт фон Шницел работещ над тезата „Педантичноста е новото черно или как да живеем  като играем по правилата.“.

Качи се в колата, намести огледалата, оправи си колана и потегли. Точно на завоя пред блока чу звука на телефона си. Бе неговата възлюбена. Но младежа нямаше как да вдигне. Все пак караше, а правилникът ясно гласеше, че нямаш право да говориш по телефон, пък  било то и с любимата си. Спря на едно кръстовище. На брояча на светофара изписа 2 дена и 23 секунди. В този момент от лявата страна на нашия протагонист спря счупен Голф 1-чка със найлони вместо странични стъкла. Лявата предна джанта бе паднала, а дясното задно колело бе взето от каруца тип талига от циганина –калайджия бай Мандо от село Полски Трамбеж. Вътре стоеше добре необръснат вмирисан на смилянски фасул реколта 76-та дебелак, който не се различаваше по нищо от дивите нерези освен по космите. Собственикът на голф-о имаше повече,а най-много те бяха в зениците му. Този стереотип на булгар културата изглеждаше толкова отегчен, че всеки момент щеше да си изкара смока със дисаги и да си блъсне една от скука. По едно време зад космите на зениците проблясна някаква искра. Тъмният субект бе забелязал детска градина със стари учителки пресичащи пешеходна пътека. Оня бръкна в гащите си и изкара от там албумче от „БИЛА“ носещо звучното име „Премажи с БИЛА“, след което потегли с 329 км/ч на първа. Премаза 12 деца, 1 гей, 2 гъски и 1 старица. По време на маневрата осакати 1 чайка и раздели на две пресичащ язовец четящ вестник „Шок“. След което отвори албумчето и задраска с кръгче нещо в секцията „Детска градина“ и „Възрастни хора“. Явно бе, че човекът е отявлен колекционер и се е запътил към пре-изпълняването на плана по запълването на всичките празни места в албума. След това преминавайки на червено голфър-а се отправи към зоологическата. По-късно Юфка Къдриев съобщи по „Износена ТВ“, че луд е премазал слона в зоологическата градина, след което се е разкрещял, че е запълнил секцията „Зоо Купа“ и е направил „Голям шлем“ с 2 дена по-малко от комшията си „Киро кривия сопол“.

Младин остана с отворена уста. Но нямаше време да реагира. Някой почука на дясното му стъкло. Той погледна и видя чифт устни. Те излизаха от черен джиБ, в който се возеше изкусно обезобразена от операции подобие на жена. Тя имаше навсякъде силикон, включително и в петите, а във веждите и устните си имаше ботокс в силикона. В резултат на това устните и се бяха удължили и при подходяща температура (да не е студено) тя можеше да ги мята като циците на 87 годишна бивша шотландска порнозвезда правила тройки с новоизгряващи източноевропейски порно актьори. Редовно летеше с „муцето си“ до Тексас да участва в местни родеота. Разбира се не използваше ласо.  Тази прекрасна дама държеше в едната си ръка цигара, докато говореше по телефона, гримираше, сменяше бельо, миеше зъби, махаше космите от ботокса на ушните си барабани и гледаше „Листопад“. Младен въпреки, че бе съсипан от видяното се зачуди как тая жена сменя скорости. Но нямаше нужда много да се замисля. Оная яко мърдаше от таза надолу, което подсказа на нашия герой, че тя с ануса си е погълнала скоростния лост. Не искаше да знае ръчната в кое отверстие се бе сгушила. Устните се размърдаха, а от отворилата се дупка излезе басов глас смътно напомнящ за гласа на мечка оперен певец. „Ъъъ, шладур, ши можи ли идно огънчи дъ ти съ нъмира“. Младин се сети, че едни негови приятели си бяха забравили цигарите в колата, а заедно с тях имаше и запалка. С трепереща ръка тип „болен съм от артритен  паркинсон“ Младин изкара запалката. Устните й я просмукаха създавайки вакуум, в който може да се роди черна дупка. Стана ясно на момчето как това чудо на биомеханиката си бе изкарало пари за джиБ-а. Младин затвори прозореца и с трепешещ глас каза на „онова“ да си задържи запалката. Човекът не бе примигал от 12 часа или поне така му се бе сторило. Погледна светофара. Оставаха 1 ден, 12 часа и 37 минути.

В този момент нещо се натресе в джиБ-а на гордоста на Д-р. Енчев. Циците и отреагираха мигновено. Издуха се и предотвратиха всякакви наранявания по ботокса и силикона. В колата на киборг-ката се бе натресло черно возило мирищещо на забогатяване от чисти сделки с мръсни пари. Багажникът на колата се бе отворил и от там бяха изкочили два трупа. Полицаите, които до това време бяха легнали на сянка, ядяха кисели краставички, пърдяха и цъкаха белот се спогледаха. Въздъхнаха тежко и вдигайки гащите си се  отправиха към колата. Почукаха на предното дясно стъкло и зададоха следния въпрос „Ши пишим или ши черпиш“. От вътрешната страна се подаде голяма ръка с бицепс тип „Поемам Нацепин с вкус на сладолед с бахур“,  държаща водка и плик с надпис „Аз сърце Дъ Полис“. Униформените го прибраха и вкараха труповете в багажника. След, което се провикната „другия път по-внимателну“ и докато си чешеха хемороидите с показалци се отправиха към сянката. Колата се отлепи от черния джиБ и премина на червено в посока близката планина.

Младин не издържа. Запали една цигара, набра номера на приятелката си, прилапа скоростния лост с ануса си, захапа кормилото с уста, закрещя и тръгна на червено като премаза главата на язовеца, осакатен по-рано от колекционера. Полицаите това и чакаха. Най-после си хванаха груб нарушител на пътните правила и щяха да глобяват с кеф.

В това време от циците на жената създадена по естествен начин от природата се чу „Грешка 404. Моля, рестартирайте.“

Господ е мъртъв

- Здравей,чадо.

- Здравейте отче.

- Как си в този прекрасен ден даден ни от Бога!

- Безсмислено, отче. Отчаяно.

- Защо така, чадо?

- Изгубих сърцето си.

- Не губи надежда. Изгубил си пътя към Бога, чадо. Погледни тази икона. Прекръсти се. Ще почустваш облекчение. Надежда. Тази надежда е Бог, който ни помага в мрачни времена. Води ни нас слепците.

- Отче, един прост предмет, наречен икона, в който хората влагат цялата си вяра, защото са слаби няма да промени начина, по който се чувствам. Това е един празен от смисъл символ за мен. Ще е лицемерие ако се прекръстя, а и това няма да ми помогне.

- Виждам, че ти не си от вярващите,чадо .

- Не съм.

- След като не искаш да се прекръстиш – помоли се. Тук твоите думи ще стигнат най-лесно до ушите божий. И дори и да не вярваш, той пак ще те чуе. Ще ти помогне да излекуваш разбитото си сърце.

- Отче, аз изгубих сърцето си. Не можеш да разбиеш нещо, което липсва, нали? А и не вярвам, че молитвата ще помогне. След като не вярвам в Бог, защо да се моля на нещо, в което не вярвам.

- Пробвай. Това ще затопли празнината оставена в гърдите ти. А защо ако мога да попитам сърцето ти е изгубено, младежо. Изглеждаш добро момче. Ако приятелката ти е напуснала, ще намериш нова. Ако си преживял скръб – ще отмине.

- Отче, изгубих сърцето си, защото Бог е мъртъв.

- Но, синко?! До сега говореше, че не вярваш в Господа-бог? Как може сърцето ти да е изгубено, защото нещо, в което не вярваш е мъртво?

- Отче, Господ не е затворен в предмети като вашата църква. Не е нужно за да се обърнеш към Бог да идваш на специално място за да го правиш. Господ не е вплетен в молитвите, та да се обръщаш към него все едно ти е първи приятел и е длъжен да изпълнява всяка твоя егоистична прищявка. Господ не е затворен в икони, та да стоиш пред тях и като кроманьонците, които са се е кланяли на светкавиците, защото не са ги разбирали, да блъскаш чело в тях. Ако Бог бе жив то вие църквата не трябваше да съществувате. Защото Бог е в сърцата на хората! Бог е смиреност. Бог е съпричастност. Бог е прошка. Бог е любов!!!! Погледнете хората, как се държат един към друг. Мислиш ли че те имат сърца? За това и вие- църквата  съществувате. Защото Бог е мъртъв. Защото човешките сърца са мъртви.   Гледайки как другите убиват сърцата си аз реших моето да го изгубя. Така има шанс някога пак да го намеря. Сбогом Отче.

Четете си позитивните писма

Петьо бе играчът в квартала. Нито една мацка не можеше да устои на чара му. Високо синеоко момче, добре сложено, русоляво, с палав поглед. Намигването му предизвикваше земетресение като в Непал между краката на момичетата.  Шепненето в ушите им ги караше да крещят като малко момченце гонено от католически свещеник на лятно училище. Докосването му бе толкова наелектризиращо, че току що епилираните косми по нежните горни епидермиси на момичетата порастваха отново и се организираха в плет тип растите на Боб Марли. С две думи – Петьо беше по-сваляч от героя на Тодор Колев в  „Опасен чар“. Приятелите му викаха Гранд Мастър Пи. Единствената жена, която той не можа да свали беше местната богиня Петя. Тя не излизаше с простосмъртни, а колкото и да не му се искаше на Гранд Мастър-а той все още беше такъв.

Събота. Но не коя да е Събота, а една точно определена такава. Днес Петьо щеше да свали едно момиче, което бе малко по-специално от другите.  За кратките моменти, в които се виждаха той усещаше нещо, което не бе усещал никога преди. За него момичетата бяха бройка, а животът броеница  и не знаеше какво е да харесваш истински, чисто и неподправено. Но да. Той я харесваше без да признае най-вече на себе си. Тази специална амазонка си имаше име – Мая.  Висока и приятно пухкава девойка,  която беше толкова сладка, че и викаха Майченце Байченце. Тя можеше да танцува като дивачка от племетно нгунгугомбо в разможителния им период и същевременно да е нежна като възглавница от турски памук шита от 3 годишно момиченце във фабриката в Китай, чиято пъпна връв все още не бешe отрязана. Изключителна сладурана с афинитет към забавата.  

Преди да излезе Петьо видя е-пощата си. Имаше много непрочетени писма от негови бивши „жертви“. Най-новото се казваше „Позитивна“. Петьо си помисли, че това е поредната порция жалко излияние от някоя еднократна девойка, която му пишеше колко „е благодарна, че го е срещнала“ и колко „ако не беше ти нямаше да израстна като личност и за това съм позитивна въпреки, че ти се възползва от мен по най-долния начин“. Беше посегнал да тагне всичко като спам и да го разкара в кошчето оставайки го непрочетено. Телефонът му звънна и това спаси писмата от забвение. Потегли към клуба, където щеше да се види със сладураната Мая. Танцуваха цяла нощ. Лафиха си цяла нощ. Пиха цяла нощ. Но неговия синеок чар не работеше. Не само, че не се получи земетресение между краката на Байчето, но тя и си ги затвори. А за всеки начетен четец на езика на тялото, какъвто бе Петьо, това означаваше – „Пич, вътре може да влезеш само с ГДБОП“. Нещо не вървеше като хората за нашия Мастър. Не проработи дори хапчето, което той и набута в питието. Това, което той не знаеше е, че божествената Петя беше много близка приятелка на сладурестото Майче. И я бе предупредилa що за кърлеж е Петьо. Пиенето с хапчето вътре беше излято от пухкавите ръце на девойката докато той рисуваше орални картини на Рембранд в кенефа.

Изпрати я до тях, а тя му намигна палаво пожелавайки му лека вечер. Петьо бе в потрес. Никога не му се бе случвало това преди. Вече трябваше да е скъсал 2 презерватива и да обмисля тактика как да се разкара по-бързо от апартамента на жертвата. Вместо това, той беше онемял и  се чудеше кое порно да си пусне за да свърши в деня. Беше объркан. А странното чувство вътре в него, онова непознатото, което той не си признаваше, се засили.  Преди да си пусне порното вечерта и да удуши едноокия смок с дисаги, той видя отново онзи мейл „Позитивна“. „Ма кво си позитивна ти па!“ извика той и намали звука на компа, че да не чуе майка му кви ги върши.

Последваха няколко безсънни нощи, няколко скайп лафчета с Майчето Байчето, мейлчета, Вайбъри. Ако можеше и МИРк-а щеше да си изтегли само за да се чуе с нея. Дойде му и налудничевата идея да даде 1000 долара и да си купи пощенски гълъб от Тао Бао .Излязоха още няколко пъти, но не се случи нищо. Това го побърка още повече. Не можеше да спи, да яде, да мисли. Заприлича на зомби статист от сериала „Ходещите мъртви“ .И така се стигна до една вечер, в която той беше взел онези негови хапченца сам. Чувстваше се изключитлено слаб  и уязвим. Целият му имидж. Цялата му броня изградена с хиляди самозалъгвания, че е най-великият сваляч във вселената се разпадна. Слабостта надделя. Той падна на колене и се разплака. Разказа на Мая как баща му е изоставил семейството им когато той е бил малък. Как е мъкнел любовници в тях, докато майка му е била на работа. Как го е карал да гледа как изневерява на майкатa. Как това го е карало да се чувства омерзен и единственият начин да притъпи появилата се празнота и болка е като причинява на жените това, което баща му е причинявал. Тя го вдигна и го прегърна. Никога през живота си Петьо не беше изпитвал  такова спокойствие. Топлината идваща от прегръдката му напомняше за дома. За семейството му, когато бяха щастливи. Той разбра колко много харесва Мая и си го призна сам на себе си. Тази нощ те се гушкаха. В главата на Петьо нямаше сложни схеми за бягство по терлици наподобяващи планове за евакуация  при пожар от лабиринт или пирамида. Не го интересуваше нито дали си носи кондом нито дали беше забравил порното включено. Най-много като се  прибереше да завари майка си да бърка бетона с играчките, които тя тайно си бе купила от един германски секс шоп. Днес Петьо бе в мир със себе си. Покой обргъщаше същността му .Гушнат в Мая той намери себе си.

Прибра се след тази вечер. Усмихваше се като Валери Божинов на 5 водки в БИАТ. Беше щастлив. Свиркаше си „Happy“ на Фарел Уйлъмс. Видя, че майка му бе заспала на канапето. Нещо стърчеше из под полата й. Не искаше да знае какво е. Влезе в стаята си. Преди да си легне забеляза отново онзи непрочетен мейл. „ И аз съм позитивен.“ усмихна се той и заспа.

Майчето и Петьо излизаха безброй пъти. Бяха нечовешко щастливи. Допълваха се във всяко едно отношение. Бяха родени един за друг. След няколко месеца го направиха в една хижа. Без презерватив. Имаха си цялото доверие на Земята. Беше най-хубавото нещо, което Петьо беше изживявал. Все едно Моника Белучи му правеше фелацио докато той беше на ЕлЕсДи.

Прибраха се заедно в неговия апартамент. Майчето влезе да се къпе, а усмихнатият Петьо реши, че е време да запъти онзи позитивен мейл към кошчето. Любопитсвото надделя и той го отвори. Започна да чете. Мейлът бе от Генка.Шебекова@абв.бг. Той не помнеше коя е тази девойка носеща това мистично име.

Зачете.

„Петьо, знам че не ме помниш. Сигурно даже и като бройка не си ме отбелязал в твоя тефтер с момичета, с които си спал. Позволи ми да се представя. Както вече си разбрал казвам се Генка. Да, родителите не са ме желаели и за това са ме наказали като са ме  кръстили на дядо ми Генчо. С теб се срещнахме в една хижа край Павликени. Бяхме с компаниите си. Веднага щом ме погледна усетих едно земетресение между краката си. Все едно редосеялка облепена с коприна се опитваше да проникне в мен. Както се досещаш тази вечер си легнахме. Но ти бе прекалено пиян и заспа. Аз бях много възбудена. Яхнах те и го направих. Ти не разбра. Заспал оргазъм мисля, че му се вика на това. На другия ден ти ме целуна по бузата и ми каза, че ще ми се обадиш. Повярвах ти. 1 година след това обещание аз още чакам.... Но както и да е. За друго съм тръгнала да ти пиша. Намерих мейла ти от един общ познат. Той не искаше да дава номера ти и не можах да ти звънна. Сигурно си е помислил, че ще те тормозя като някоя истеричка..... Боже, какво направих.....Искам да ти кажа нещо, което ще промени живота ти. Гранд Мастър Пи........аз съм позитивна......ХИВ позитивна....“