Самотна близост

...Затвори лап топа и си легна. За поредна вечер той се чувстваше спокоен благодарение на Нея. Денят му беше ужасяващ. Но той знаеше, че Тя ще го изслуша. Ще му даде кураж за следващия ден, ще му прати гушкащо мече, което да прогони самотата в него. „как ли изглежда тя“ – помисли си Пешо.

Петър Крамов Бибимков беше дебел, плешив счетоводител приближаващ зенита на 20-те. Той беше толкова привлекателен колкото Джоузеф Мерик на дълбока пред-коледна холестеролна диета (Гугълнете „The Elephant man”, моля).  Той все още живееше с майка си в малък 2-стаен апартамент в разпадащ се, но за сметка на това стар панелен блок в Младост. Откакто баща му беше починал преди 10 години, той не говореше с нея. Тя също. Застаряващата Ларония не му готвеше, не му чистеше, не го считаше за жив. Не го и поглеждаше. В нейната глава синът и бе виновен за смъртта на съпруга й. Пешо отговаряше със същия неприязън спрямо нея. Мислеше за  нея като нещо. Като предмет. Като подвижна част от интериора, която изполваше жизнени ресурси, закупени с неговата заплата, за да  остарява и да се разпада биологично. Пешо нямаше приятели. Нямаше живот. Освен този в интернет. Преди 2 години си беше създал профил в една социална мрежа докато мастурбираше на снимки на палаво пони захапало косата на руса манга принцеса. Беше решил, че ще гледа аватарите на жените в сайта и ще раздвижи застоялия си полов живот с някоя и друга снимка на безразборно сексуална калинка, грубо душаща щурец докато го е възседнала агресивно. И тогава попадна на Нея. Точно тази нощ като по чудо му се включи някой. За негова изненада аватара на кравичка принадлежеше на жена. Тя му сподели, че снимката на аватара му и напомняло за някой, който тя е изгубила преди време. Той и сподели, че кравичката му напомняло на неговите детски години. Дума след дума, изречение след изречение те разбраха, че са сродни души, изтерзани от грубия нихилистичен живот. И така в продължение на две години, почти всяка нощ те споделяха самотните си дни. Смееха се и плачеха. Танцуваха и пееха, прегръщаха и подкрепяха благодарение на 8-то чудо на света –интернета.

Пешо се събуди от грубия звънец на часовника. Трябваше да става. Сумите в счетоводната фирма нямаше да се оправят сами. Той стана, изми си зъбите и очите, облече си сивия костюм, сложи кафевите чорапи и си обу черните обувки. Преди да тръгне погледна хладилника. Имаше 4 яйца, половин пилешка пържола, 1 домат, две краставици и една говежда главичка. Майка му имаше какво да яде и днес. Той се отправи към входната врата. Спря се. Видя капки кръв на пода. Зачуди се дали майка му е жива. Чуденето му продължи една секунда след като чу стенания идващи от вратата на спалнята на майка му.

Бибимков се качи в метрото и застана с гръб към пожарогасителя прегърнал кожената си избеляла счетоводна чанта. Всички се държаха встрани от него. Явно приликата му с човека-слон не беше толкова далечна? Някололко хлапета, минаха покрай него и му събориха чантата, след което избягаха през отворената врата, крещейки „Изверг“. За нещастие на Пешо чантата се отвори и от там изхвърчаха тонове листове. Той тръгна да ги събира. Никой не му помогна.  Стигна до офиса с пет минутно закъснение. Наложи се да изслуша моралната тирада на шефа си, който както всички шефове бе откровен гъз. За капак същия този обринат седалищен орган наложи глоба на Бибимков, защото „НИКОЙ ВЪВ ФИРМАТА НЕ МОЖЕ ДА ЗАКЪСНЯВА.НИЕ РАБОТИМ С ГЕРМАНСКА ПРИЦИЗНОСТ И ИЗИСКВАМЕ ТОВА ОТ ПОДЧИНЕНИТЕ СИ.“ . „ЗИГ ХАЙЛ“ – каза под нос Пешо и се отправи към кухничката да си направи кафе. Водата завря и той я изсипа в чашата си, където го чакаше кисела „Инка“. Взе бурканчето на което пишеше „захар“ и си сложи 3 лъжички. Чу смях от отсрещната стая. Колегите му се смееха на нещо. Чудеше се защо, но почудата му не трая дълго. Захарта беше подменена със сода бикербонат. Колегите му бяха спретнали прекрасен хумористичен номер, граничещ с шегите на Шкумбата след като е получил инсулт. За щастие на Пешо това бяха последните лъжички „Инка“. „Явно днес кафе нямаше да се пие. Е поне работата ще  е итнересна, а колегите ми ще прекрасничат с мен, нали?“ – саркастично си помисли той. Унил Бибимков седна в работното си кубче и започна да преглежда счетоводщини. Денят му мина по-бавно и от секс между костенурки- албиноси поели грандиозни дози конски транквиланти. Нямаше търпение да се прибере. Да се наяде и да се логне в профила си за да си погови с Нея. Това беше единствената мисъл, която го крепеше от две години.

Работният ден приключваше в 6, но Пешо остана до 7 и 30. Защото дългът към фирмата така изискваше. Все пак беше закъснял високомерно с цели 5 минути. Той излезе от офиса, хвана си метрото, взе полуготови полуфабрикати от магазина до тях, и се отправи към лап топа си. Преживя поредния ден, в който беше обругаван, лъган, подиграван, ръган, плют, настъпван и осмиван. Пешо искаше просто да се прибере, да  вечеря и да поговори с Нея. С Ла_Кравичка78.  Отваряйки входната врата, той забеляза, че капки кръв водят към стаята на майка му. Видя лист хартия паднал на земята. Вдигна го. Прочете го. Пишеше „Рак на белите дробове“. Погледна към стаята на Ларония, но не изпита грам съжаление. Така е по-добре. Тя щеше скоро да умре и да го лиши от безмисленото си присъствие .Забеляза, че всичко в хладилнике беше изядено. Той не беше взел нищо на майка си за следващия ден. Щеше да се оправя сама. Сега имаше по-важни задължения. Трябваше да се чуе с неговата електронна млекодайна прекрасница. Имаше нужда от нейното разбиране, от нейните нежни единици и нули. Както се бяха разбрали предишната вечер Тя беше на линия точно в 10. Ла_Кравичка78 разказа за ужасният ден,  който беше преживяла. Разказа за самотата, която я разяжда, докато той е бил на работа. Изпрати му 10 плачещи емотикони, показващи тъгата запълваща зейналата черна дупка в сърцето й. Тя мистериозно му сподели, че има нещо важно и тъжно да му казва, но още не била готова. Сърцето му прескочи, но реши да не задава излишни въпроси. Беше негов ред и той сподели за поредния мрачен ден, който бе преживял. Отново не му се живееше. Каза колко силно мрази майка си, защото му е дала живот, а после го е отнела, като го игнорира от 10 години. Написа, че мрази всички, които му се подиграват заради външния му вид. Че мрази всяка една цифра във всеки един осчетоводен документ. Тя му прати отново онова нежно, пухкаво мече и му каза, че го обича. 

Той се разплака. Тресеше се. Бяха си казали, че не искат да се виждат за да не се разочароват. Бяха си обещали, че никога не трябва да виждат лицата си, телата си, физиката си, за да не избягат с писъци. За да не сънуват кошмари.

Но Пешо не можеше да понесе повече. Искаше сега вратата на спалнята му да се разбие от гигантско мачете, държано от Джейсън. Искаше му се същият този Джейсън да го направи на кинуа и да нахрани мутиралите риби в „Панчарево“. Искаше му се Котоошу да го използва за табуретка. Искаше му се да си намери работа в някоя мина  уранова мина и предпазният му костюм да е скъсан.

Ръцете му трепереха. Хриптеше безконтролно. Сълзите му влизаха в носа, сополите в устата му, а лигите в пазвата му. Събра смелост и след 15 вписвания и изтривания й написа „Искам да те видя“. Зачака. Не се виждаше движещо се моливче в екрана. Секундите станаха минути, минутите часове. В продължение на 3 часа той стоеше и гледаше екрана безмълвно. Спеше му се като на низко-разреден полски порно актьор, участващ в ирландския аграрен порно маратон „ Козичката, моята богиня.“

И тогава се появи то, спасението. Моливчето се раздвижи като жезъла на Гандалф болен от Паркинсон. След моливчето се появи гумичка. След която се появи моливче, след което се появи гумичка.... и така 15 минути. Докато не излезе едно плахо „Добре“.

Пешо припадна. След 10 минути той се освести от силното кашляне на майка му излизащо от съседната нему стая. Той сложи очилата си, които бяха паднали след припадъка и погледна невярващо екрана. Там спасително мъждукаше думичката „Добре“. Бибимков се почувства като сираче, видяло за първи път дядо коледа. С невярващи, но обилно треперещи ръце той написа денят, часът и мястото на срещата. Мигновено думата „Добре“ се мултиплицира. Той й пожела лека нощ, прати и 23 плюшени мечета последвани от 13 тупкащи червени сърца. В замяна на този емоционален изблик той получи едно искрено „Обичам те“.

Пешо се разтанцува сам из стаята като участник в държавната лотария, спечелил 1 милион лева, които щяха да бъдат изхарчени за курви, пътувания и бело.  Легна си. Усмихваше се като полуидиот видял за първи път в живота си женски гърди, различни от тези на баба му. 

Щеше да брои всяка една секунда до срещата им.

В съседната стая Ларония плачеше от щастие. Топли сълзи се стичаха по бузите й. Тя се усмихваше и смееше щастливо. Сърцето и биеше като на младо влюбено момиче. Оставаше и малко живот, но преди да умре щеше да срещне сродна душа. Нямаше самотна да посрещне краят на болезнения си живот. Тя се разлогна от профила си с аватар на кравичка и си легна.

Щеше да брои всяка една секунда до срещата им.