Не знаеше колко време беше минало. Не помнеше кога бе
започнало всичко. Имаше ли начало? Имаше ли разлика в цветовете около нея?
Всичко, което помнеше беше пропадането. Вечното пропадане през цветове, форми,
настроения. По пътя си бе срещнала безброй от тях.
И понеже беше Вода, тя нямаше собствена форма и приемаше
формата, в която се вливаше. Тя беше всичко. Приемаше всяка една позиция.
Огъваше се и учеше как да бъде триъгълник, после квадрат. Пирамида. Ромб. Това и
помогна да разбере, че всяка форма си има различни правила, разбирания и норми,
които следват.
И продължи да пропада. През цветовете, формите,
настроянията. Но понеже беше Вода, нямаше собствено настроение и прихващаше
настроенията на всичко заобикалящо я. Изпитваше омраза, болка, тъга, радост, щастие,
апатия. Понякога всички емоции я обгръщаха и изпълваха целия неин обем. Така тя
научи, че всяка емоция си има собствена причинно-следствена връзка. Всяка
емоция се пораждаше от различни събития, които прерастваха в определени
чувства, които и биваха споделяни.
И продължи да пропада. През цветове, форми, настроения. И
понеже беше Вода нямаше собствен цвят, а се обагряше във всеки, до който се
докоснеше. Течната и есенция се оцветяваше във всички възможни нюанси на всеки
един цвят. Лилаво, червено, синьо, съпътствани от бледо синьо, небесно синьо,
огнено оранжево. И така усети, че всеки цвят си има определен заряд. Сила,
слабост, наелектризираност, отпадналост. Всеки цвят носеше в себе си своя сила на
заряда, на своето начало и така тя се научи, че заряда е в основата на всеки
цвят.
И продължи да пропада. През цветове, форми, настроения. Но
понеже бе Вода, тя си нямаше собствени цветове, форми, настроения. Поемаше
всичко, и задържаше много, но чуждо. Беше зелен ромб зареден положително, беше
син триъгълник изпълнен с тъга. Беше огнено червен гневен паралепипет. Беше
всичко и нищо. Понеже беше Вода.
Тогава тя срещна Огъня. Постоянен в своята буйност,
изпепеляващ в своите емоции. Постоянството, с което гореше я уплаши. Превърна
се в страхлив сив квадрат. Така бе виждала, изпитала, поела. Огънят се
приближи. Беше запленен от променливостта и дълбочината на Водата. Водата се
оптусна от топлината на Огъня. Превърна се в спокойно синьо море. Огънят се
вгледа в морето. В отражението си започна да вижда хиляди истини, които му бяха
спестявани поради страха, породен от силата му. Видя колко много животи беше
отнел. Колко много съдби бе изпепелил. Водата усети топлината и желанието за
постоянно движение на огъня. Защото ако огънят останеше на едно място той
изгаряше и умираше. Огънят усети обгръщащото внимание, спокойствие и желание на
водата да се променя и да го допълва. Да го приема такъв, какъвто е.
Пропадаха двамата. Заедно те плачеха, смееха се, радваха
се и страдаха. Когато Огънят бушуваше неконтролируемо, водата го обгръщаше и го
успокояваше. Балансираше неговите пагубни желания. Когато Водата ставаше
студена, мрачна и убиваща, Огънят я затопляше. Даваше и желанието да излезе от
дълбокото и да погледне навън. Да продължи.
Пропадаха дълго. Преживяха и видяха много. Не обърнаха
внимание как силната топлина на Огъня бавно, но сигурно изпаряваше Водата. Тя
губеше себе си. Не забелязаха как спокойствието на водата заливаше Огъня и той
ставаше по-блед и слаб. Огънят имаше нужда от искра, която да го запали отново.
Водата от спокойствие за да запълни себе си отново.
Толкова много се бяха срастнали заедно, че предпочитаха
да се погубят взаимно отколкото да се разделят. И тогава удариха Земята. Огънят
се откъсна от Водата. Беше болезнено. Те се търсиха, но не се намериха. Бяха
самотни отново. Водата нямаше Огъня до себе си, който да я кара да се движи, а
огънят нямаше огледалото, в което да се оглежда. Тъгата и самотата отслабиха Огъня
до жар. Той не трябваше да изгасва. Да спре да гори, осветява и променя. И
тогава разбра, че на Земята, на която се разбиха има хиляди неща, които му
дадоха нови сили да гори. И той се разрастна, засили. Но този път беше
различно. Той не изпаряваше всичко, което можеше, а започна да изгаря всичко
старо, за да подготви Земята за ново начало. Защото това беше научил от Водата.
Водата беше самотна и убийствено студена. Опита се да заеме форма, цвят и
настроение чужди на нея, научени по време на пропадането. И не успя! Земята я бе попила в
себе си. Всяко едно настроение, всеки един цвят, всяка една форма, носени вътре
в съзнанието на Водата бяха поети от Земята. Водата се страхуваше. Не знаеше
какво да прави без чужда форма, настроение, цвят.
И тогава се отпусна. За първи път от както не помнеше началото не и се налагаше
да поема и приема чужда форма, или цвят, или настроение. За първи път в своето
съзнателно съществуване Водата просто трябваше да отдате на Земята всичко,
което носеше в себе си. Да и придаде мекота. За първи път Водата имаше цел в
живота. И тя сподели топлината, която бе поела от Огъня, със Земята.
А Земята беше суха и не знаеше какво е да е нежна.
Тя помнеше само равнинност, еднообразие. Тя беше монотонност. Емоционална суша,
постоянна и непроменливо вечна твърдост, която не съдеше или чувстваше. Тя прегърна
всяка форма, емоция и цвят на Водата и започна да живее. Започна да изпитва
емоции, да осъзнава смисъла на формите, да пропуска през себе си заряда на
всеки цвят.
След време Огънят и Водата се срещнаха. Смяха се,
прегръщаха се, плачеха. И бяха благодарни. Бяха пропадали заедно и щяха да се
погубят един друг ако не им се беше случило насилственото разделение. Но Вселената
знаеше по-добре от тях от какво имат нужда Чрез болката на разделението, Тя им
показа най-важния урок в живота. Урокът да пускаш, когато трябва.
