Урок по пляскане.... или видяно през моята клавиатура

"It was a big win but it was just another game for us really" – Хендерсън след пребиването на Юнайтед

 

Искам да изкажа моите благодарности към едно типче или типка, не съм сигурен в секса, https://twitter.com/Bloodzeed .  Благодарение на този човек изгледах 78% от мачовете в ПЛ по „Скай“ ХД.  Боговете да го благословят. Коментаторите в този мач бяха легендарния Мартин Тейлър и Алън Смит/Не перхидроления предател от Лийдс, а легенда на Арсенал/. След първият гол Смит каза нещо, което ме накара да се усмихна злокобно. Младежа каза, перефразирам „Тотмън в тунела изглеждаха на*рани. И точно така се държат и на терена. Момчетата в бяло не искат да са на този терен“. Анфийлд вече е място, където никой не иска да дойде. Не крепост. Кланица.

 За тактика не ми се говори много щото съм в разкошност. Излязохме 4-3-3 с креативността и скоростта на едно място в лицето на Коутиньо и Атомната Бълха. Тутман излязоха с много народ в центъра. Слабо място – тяхно вляво, където датчанина ,на който му пада косата прекалено млад, го мързи да дефанзира, демек да се поти в дефанзивната част от играта. Така стана и първият гол. Ериксен го домързя да последва Джонсън. Последва центриране. Стресираните Янко Вертонгенов се омота. Столицата на Афганистан си го натика с отскок. Прекрасност. След този гол се отдръпнахме по-назад и използвахме скоростта и интелигентността на ССС. Не пресирахме агресивно и атакувахме предимно в дясно първото полувреме. Никаква изненада до тук. Вторият гол бе пряко причинен от аурата на Суарез. Едно време германските дечица ги плашеха със снимки на Трифон Иванов. В наше време е нужно само да кажеш Суарез и защитите на 97% от отборите изпадат в шок. Изкарахме и малко късмет, че Янко се контузи, а Довсен не беше тренирал достатъчно преди влизането си и беше студен. Само като погледна Луис и си каза „Аааа аз не мога“ и асистира по прекрасен начин на Уруса.

Второто полувреме продължихме да си цъкаме топката прекрасно, докато Тутман не искаха да излязат на терена. Тим Шерууд каза, че не е бил на скамейката, щото искал да гледа урока по пляскане от високо, където да види всичко. Демек да се учи от майсторите. Самият им менажер излиза със  събути гащи, знаейки какво ще последва. Замислете се кога за последно е било така? Аз имам спомени за онази прословута 2009 година... Та щорите нещо се размърдаха и започнаха да пресират. И тук на мен ми направи прекрасното впечатление – ние вече може да изнасяме топката дори и при злобна преса. А можеш ли го изкара, глеи кво става. Така стана и третият гол. Яко пасове в нашето поле, топката е в „Червеното Кафу“, никаква паника, лъжливо движение, пас към Ключаря и прекрасно пласиран удар. 

До сега не съм давал моите почитания към Флано, но момчето си ги заслужи. Да, той все още не може да центрира опасно. Да, той все още не може пробивите на Жонсън. Но подяволите това момче може да прави шпагати. Дисциплината му е като на немска овчарка. А и има футболен мозък. Не се паникьоса при изнасянето на топката, направи едно лъжливо движение. След това направи най-простото нещо – пас към хората, които могат и имат въображение. Браво на момъка. Да видим дали ще може да развие дрибъла си, скоростта и играта си в атака. Някъде бях чел, че бековете израстват по-късно като играчи/Мисля, че в thetomkinstimes/, така че нека да видим. И накрая да завърша  - след влизането на Алън минахме в диамант по средата, за да контролираме играта.

Хендо каза след мача с Манюр, че това е било просто „поредният мач“. Този мач изглеждаше по същия начин. Тотален контрол над всичко, което се случва на зеления килим. Никакво напрежение. Никакъв страх. Просто излизаш, вършиш си работата, прибираш три точки, продължаваш напред. И цялата тази глупост с напрежението.... Алън Хансен е един от най-слабите анализатори на футбол, които съм чел /нека това да не бъде разбрано като критика към Легендата Хансен, само към неговите анализи/. Има само трима по-некадърни анализатори на футбола: Шийрър, Лауро/Не Лаурсен, който е легенда на Ливърпул. Лауро е едно нежелано превъплащение на легендарния защитник/ и аз. Та Хансен пише някакви глупости за стреса, как щял да налети на Ливърпул, че не са знаели тази реколта как да печели титли, че стреса ще окаже влияние. В същото време Краля пише, че дори и след като е спечелил всичко, стреса пак го е имал. Хансен не разбира, че големите личности, играчи живеят за този стрес. Това е наркотика, без който великите играчи, треньори не могат. Всички помним как Председателя Шанкли е пречил на тренировките на Пейсли, защото  е осъзнал, че не може без наркотика „футбол“. Играчите желаят това. Играчите не могат без наркотика „Кристално Напрежение“. Напрежението е техен приятел. Така че , аз лично не виждам проблем в напрежението. Лиспата на опит – да, но че напрежението ще ни съсипе..... Питайте Тутмън колко ни повлия напрежението в тази слънчева Неделя...

Все пак легендарния защитник казва понякога нещо интелигентно. В едно от предаванията „Match Of The Day” казва, че големите отбори излизат за да наложат своето в началото на мача, след което се отдръпват за да пестят сили. Това ясно си личи и при нас/ 52 - Liverpool have scored 52 first half PL goals this season; 12 more than Spurs have managed in total. Power./.

„Manchester City, who won the title two years ago, know how to negotiate the final six games of a season and that is an advantage they will have over Liverpool.“ – казва Хансен. “You can't win anything with Kids” – каза Хансен 95-та.  Дали да му вярваме?

Черна котка, червен котарак... или видяно през моята клавиатура.

 „….You find out life is this game of inches, so is football“ – Any given Sunday, Al Paciono.

От година и половина на работа яко цъкаме джага. Аз и един тип срещу двама други типове. Като цяло сме много равностойни. От две седмици обаче нашия отбор буквално смазва другия. Стигна се до там, че ги бихме с 8 гола разлика/играе се до който вкара 10. Джагата е безплатна все пак и се играе без 5ци/. И така две седмици. Станахме самодоволни. Арогантни. И тая седмица падаме като Юнайтед.Защо казвам всичко това? Ливърпул имаше серия от два мача, в която единствения начин да загубим е да се самобием. В мача с Кардифите тази аристократична самодоволност беше се настанила в главите на по-старите играчи и това си личеше. Спестяваха усилия и Джерард и Агер. Същото можеше да се случи и срещу Котките. Но не би. Съмнявам се Роджърс да има различно отношение от това на Боб Пейсли спрямо самодоволството.

Изчетох доста мнения след мача и с повечето не съм съгласен. Не че това е изненада за хората, които ме познават. Много твърдят, че не сме играли добре, че някой си бил слаб, че другия бил футболно несъстоятелен. Не прочетох нито едно мнение, в което да се каже поне една добра дума за Съндърланите. От километри си личеше подготовката на Гус Поет-а за мача. Той продължи това, което започнаха Кардифите. Излезе с 3-5-2/понякога с права линия от 5ма защитници/ с цел яко да упорстват срещу нашата атака. 2ма дефанзивни халфа отпред, които да не оставят празно пространство между линиите. Същевременно дефанза беше на 5 метра от вратаря си. Учудих се, че не бяха зад него. Знаейки, че ще си играем Сиер Леонския Диамант в средата, котките на драго сърце ни оставиха да си цъкаме с топките в средата. На този диамант му липсват атаките по крилата. Хората, които правят нападението по-широко са бековете. Всички знаем, колко допринася Флано в тази фаза на играта.Най-големият комплимент, който мога да му направя е, че поне имаше един човек, който да го пази. Не така бе срещу Глен. Много често той бе дублиран, че и триплиран. Той бе човека, който трябваше да атакува Досена с топка в крака агресивно. Знаем си го Андреа колко може когато срещу себе си има бърз играч. Но Поет-а се бе погрижил за това. Тази дублирана триплираност всъщност бе разликата в играта на котките в сравнение с Кардиф. Разбира се, Глен сбърка сума ти и пасове във финалната третина, но това са подробности/9 паса сгрешени- 56 от 65/.

Така че проблема не беше в отделни единици или играта ни. Проблема бе, че се намери чешит, който да се противопостави на диаманта на Роджърс. Очаквах Брендън да очаква защитната идея на писетата. Както Dog eat Dog пеят – Expect the unexpected.  В защита на Роджърс мога да кажа, че го разбирам. Не промени формула, която криво ляво ни спечели трудни мачове. Застрахова се срещу повторение на мача с Вила, където изгубихме средата на терена поради наводнението там с играчи тип Вилани. Но ме учуди, че по-рано не смени тактиката и не постави примерно Дани и Джонсън да мародерстват по крилото срещу Друсена и човека, който му помагаше.

"No more free-kicks for you," е репликата, която ни обърна мача. Грешка в средата на теслата СъбироКъртица, прекрасна визия на Ключаря, поемане от иначе слабия Суарез и.... Кенеф Приятелски имаше да вземе трудно решение. Не знам кое е правилно. Ще кажа, че моето мнение се припокрива с мнението на Кара в студиото на Скай. Положението можеше да се свири и по двата начина. Може да се спекулира дали О‘Шей щеше да покрие грешката на Девствения Аржентинец и да не се даде червен. Да кажем наистина, че може да се спекулира. Нарушението бе далеч от вратата и все някой можеше да спука белия си дроп, че да може да покрие тази грешка. Но за второто нарушение на Девствения не трябваше да има прошка. Чист втори жълт картон и грам спорене не може да има по въпроса.

Излязохме второто като шефове. Супер яко цъкахме топката,създавахме положения. Тук дойде и звездния момент на Жон Флан. с паса си към Стъридж, който уцели Суарез. Забавлявахме се на терена, докато аристократично не си вършихме работа, разбирайте да бележим. Всички очакваха лунатична победа с много резултат. И тогава Поет-а отново надмисли Роджърс. Вкара Председателя Мао и малкия брат на Глен от друга майка, Адам. Тези двамцата започнаха перфектно да експлоатират свободните пространства от двете страни на Джерард и крилата. Това е един от проблемите на този диамант както и преди съм писал. След 65-та минута изтървахме инициативата и логичното се случи. Смешен гол ама какво да правим. Агер мисля, че бе човека на предната греда, който не успя да играе с топката. А Флано го домързя да последва Ким Ир Сен и корееца заби топката в опразнената врата.

Учудих се от бавната реакция на Роджърс. Мислих, че по-рано ще се възползва от скоростта на Стърлинг. Особено имайки впредвид изпуснатите положение от наша страна поради липса на бързи играчи, които да се присъединят към Коутиньо, Суарез, Стъридж. Започнахме да играем едно 4-5-1 и да оставяме свободно пространство между защитната и халфовата линия. Съответно много фенове получиха сърдечни недостатъчности. Накрая все пак успяхме.

Защо не съм съгласен, че играта ни бе Шампионска? Играта на Си Ти срещу Хъл с 10 човека бе шампионска. Те се защитаваха, водеха играта и създаваха по-чистите положения в този мач. Ние само се защитавахме. На моменти сляпо. И не успяхме една читава контра да направим. Това не е шампионска игра. Но пък резултата е шампионски.

Малко ме притеснява факта, че два отбора/ преди това Сотон се справиха полу-успешно/ вече знаят как да играят срещу този диамант. Сигурен съм, че и Специалното и Пелегрини са гледали с интерес мача. И тези двамата ще имат доста по-качествен отбор, който да се справи с подобен тип формация и игра. Докато съм на темата с формацията да спомена, че искрено се надявам да не играем така срещу Тотманите. Оголим ли крилата ще бъдем унищожени. Но пък има и една позитивна искра – Котетата имаха нужда от рефер, че да ни се противопоставят, както и от почивен ден на Суарез. Не знам на кого е приятел Кенеф Приятелски, но със сигурност не е на нас.

Футбола, както живота е игра на сантиметри. На малките детайли. Една крачка в страни и не успяваш да завършиш атаката. Една дума ти обърква отношенията с приятели, семейство. Малките детайли са навсякъде около нас. Удара на О‘Шей с глава след центриране от измисления фаул на Глен вляво, рикушета при удара на Стъридж, двете греди в този мач.... Удара на Гудйонсен през онази вълшебна вечер 2005. Всичко в живота се решава от малките детайли. И тази вечер ние спечелихме битката за тези малки детайли.

„Цялото е по-голямо от сумата на частите си.“  е казал Аристотел. Вече сме във фазата на борбата, в която няма значение колко ти е голям... състава. Разбира се освен ако не стане нещо фрапиращо. Гледам $елси и не виждам едно цяло. Играта им в защита е едно цяло, но в нападение разчитат само на един... да де Еден. Тук изключвам мачовете им срещу големи отбори, където Специалното е майстор. Гледам Си Ти и виждам умопомрачителни единици, но не виждам отбор. Освен ако Я Я не е отбор. Имайки впредвид габаритите му нищо чудно. Та ума ми казва „Не“, но сърцето ми продължава да вярва, че нашето Цяло е по-голямо от тяхното единици.

Хокей мания...... или видяно през моята клавиатура.

"We could have scored more..." - Brendan Rodgers

Преди мача много се бях изнервил на Роджърс-а. Бях се уплашил, че атаката ни е импотентна. Ти може ли да играеш 30 мача тоя сезон и един път да не минеш психологическата граница от 6 гола?! Какво е това нещо?! Брендън няма ли срама?! Въобще не мисли за клетите фенове на този изcтрадал отбор? Безобразие! Всяка седмица трябва да се задоволяваме с огризки. 3-0, 4-1, 5-1... Така не може. Ако до края на сезона не направим поне още веднъж едно 6 на нещо си, ще анексирам кенефите в офиса към себе си. Разбира се понеже сме демокрация ще проведа референдум към кого иска да се присъедини тоалетната хартия. Към мен или към капиталистическите свине за които работя.

Имам две теории по въпроса. Първата е, че Роджърс им забранява да вкарат повече от 5 гола, за да не вземе съвсем да стресира опонените ни. Втората е ,че футбалерите ни са ходили при Цура Гледачката, която срещу 300 еврони им е казала да не вкарват повече от 5, че лошо ке стане.

Роджърс очакваше, че русия лигавник ще излезе свръх дефанзивно срещу нас и няма да тръгне да се надиграва и заради това включи "Ключаря" на върха на ромба. Със сигурност в този мач ни трябваше погледа на малкия къдравелко. Подлостта на бебешкото дупе стигна до там, че на тренировката преди мача отбора му тренирал с 4ма защитници във формация. Когато излезли от тунела той бил изкарал пет. Аз докато гледах мача ми се сториха 10. За вратаря още се двоумя. Идеята бе ясна. Групиранa компактност, агресия, отнемане и прехвърляне на топката възможно най-бързно към скоростните Белами и упадъка на Манчестър.

Няколко неща ми направиха впечатление в тези първи минути. Първото бе безкрайната разконцентрираност на много играчи. Според мен те се бяха хванали на бас, че могат да объркат повече пасове от играчите на Арсенал, които играха 2 часа по-рано срещу $елси. Мисля, че видях Алън, Джерард, Агер и Флано да цъкат на някакъв АйФон сайта squawka.com за да си гледат колко паса са сгрешили. После си разменяха някакви финикийски знаци. Към това се прибави и желанието на Джерард да покаже на Фланагън, че е научил "Копаница" Ма как блажено двамата не правят нищо, държейки се за хълбоците ама. Сигурно никой няма да се очуди от факта, че за пореден мач съперника ни се цели в тази лява зона. Флано изкара пореден посредствен мач. Не че е само той единственият виновен. Алън и Джерард нещо ги мързеше да пресират или да покриват празно пространство. Само като погледнете втория гол на Кардиф, ще забележите несериозността , с която "старците"/Агер, Джерард/ подходиха към ситуацията.  Мъч бе човека подал на Кембъл за втория гол. Тоя младеж му бе предоставено цялото време и пространство на Земята за да построи голф игрище "МакМъч". Никой не го посрещна. Никой не го пресира. Агер се постара да стои максимално далеч от Фрейзър. Няма да се очудя ако Дагер седне за сметка на Убиеца в следващите мачове.

Второто нещо което ми направи впечатление бе, че за първи път видях 5-3-2 формация на живо. Кардифите се бяха надъхали да построят стена пред вратарчето си от тела .Никога не бях виждал подобно нещо през живота си. За наше щастие ние разчитаме и на акъл.Нормално е след като по крилата е опразнено да се пробваме да пробиваме от там. Така и стана. Разбира се от дясно, че там беше Джонсън. Флано не е добър в нападението. Един път опита дрибъл, заби главата в земята и тръгна да лъже. Спъна се в топката. Осъзнавайки, че коженото кълбо не е в него той започна да дриблира с тялото си. Не знам това брои ли се за успешен опит за дрибъл....

Третото нещо: Изтървах си филията намазана с лютеница и шпек на земята от ненамазаната страна. Легендарно! Явно поговорката "Живота е хубав и лек, когато в ръката си държиш шпек" важи. Сигурен съм, че шпека наложен на лютеницата отгоре е виновен за прекършването на физическите закони и непадането на филията ми от намазаната част.

Любимият ми гол не беше този с петичката на Стъридж.Този гол показа разбирателството и гениялността на Суаридж. Любимият ми гол бе първият изравнителен. Този гол олицетворява целия прогрес, който се осъществи този сезон. Падаме с  1 на 0. Нито помен от паника. Нито следа от съмнение в  главите.   Барваме в дясно, опипваме почвата  в центъра, Суарез прави лъжливо нахлуване зад гърба на бранителите, ония се разместват и в линията им се появяват дупки, "испански" пас от Хендо , Джонсън мародерства, пасивнозасадния Суарез отбелязва. Опипваме, обарваме почвата. Ако не стане не се отказваме. Рециклираме топката и пробваме пак. С увереност. С умисъл. Невероятно отборен гол. Хендерсън получава много аплодисменти за този гол, но за мен в основата му лежеше "Ключаря".  Спокоен и в Дзен равновесие Коутиньо раздаваше топката вляво или в дясно . Избегна впечатляващото за да направи логичното и елементарното, но гениялното - простичък пас към Хендерсон.

Дори и при 2-1 аз знаех, че ще вкараме повече. Просто вече вярваме, че можем. Няма помен от второто полувреме срещу Вила, където дори не давахме знак, че ще го правим... обрата. Кардиф бяха обречени. Срещу себе си все пак имаха Суаридж. Тази двойка е гладна за кръв. А 40+ метра пробягани от Стъридж за гола си показват, какъв глад за голове има в главите и в коремите на тези двамата. Този гол от своя страна олицетворява свръх желанието и на двамата да бележат. Да се борят за всяка една кауза. 40+ метра пробагяни ей така.

Много ми хареса третият гол. Суарез го беше измислил перфектно: Целиш в топките враг номер едно. С всичка сила чубаниш враг номер две. Корнер с два провитника по-малко. Абсолютен гений.

От три мача пропускам да кажа едно нещо, което много искам. Джонсън. Не знам дали контузията му бе треньорска или истинска, но откакто се върна, той показва това, което винаги съм твърдял. Той е бек световна класа. Много харесвам едно определение, което сам му измислих/саморекламирам се/ - Мародер, разчленяващ с копринени ръкавици. Абсолютното Бентли на бековете е наш Гленси. Стига да е в настроение. Когато е, няма нещо на тази планета, което да не може да прави. Бързина, агресия, футболен мозък, грациозност  с топка в крака. Класа лъха от него дори когато се храчи по терена. А какво да кажем за паса с левия крак към Суарез за гола на Дани? След тези три срещи нормално се заговори за нов договор. Ай дано.

Станахме свидетел на поредния хокеен резултат. 6-3. Определено сме най-забавния отбор за гледане тази година в цяла Европа. Не знам дали сте забелязали, но Роджърс след всяка пресконференция казва, че е можело още да отбележим. Дали с този психологически ход се поддържа тезата, че ние можем да вкараме повече от колкото са ни вкарали? В годината на "Недосегаемите" , Арсенал се водиха от максимата "Трудно ше ни вкарате, но ако го направите, ние ще вкараме с 1 повече". През тази година ние се водим от правилото "Вкарай колко щеш, не ни пука, щото ще вкараме с 20 повече, че да не е скука". Към това искам да прибавя и факта, че отборите на Роджърс винаги завървшат силно сезоните. Ей така, за мистиката добавям това изречение.

П:П : Run Jordan. Runnn!!

Прераждане

Не мога да се похваля, че гледам Ливърпул от 20-30-40 години. До 2004-2006 просто симпатизирах на този отбор, преди да изпитам онова необяснимо чувство, спохождащо корема и сърцето ми при всеки мач на червените. Не съм видял "Великите" в игра. Кени, Ръш. По дяволите дори и привилегията да се възхищавам на Фаулър пропуснах.

Не познавам Ливърпул непобедим. Не познавам Ливърпул агресивен. Не познавам Ливърпул бесен и неудържим в жаждата си за успехи. Гледах прагматичността на Улие и Рафа. Гледах как великия Ливърбърд бе окован в името на големите успехи. Беше възпиран да изпепелява в името на "общото благо". А и може би тази стихия бе само пламък в този период?

Пречистващият свещен огън беше пускан само в онези Велики Европейски Вечери. Тогава виждах проблясъци от това, което трябва да бъде изпепеляващото червено. Всичко се прекланяше пред тази върлина. Всички изпитваха страхопочитание пред тази стихия.

Изпитвах плахостта на организма "Анфийлд" при резултати като 1-0, 2-1. Отбора в повечето случаи се защитаваше. Отбора в повечето случаи се бореше отблъсквайки врага.

Това не е Ливърпул, който аз познавам. Това не е отбора, който гледам в последните 9 години. И погледа на Джерард при третия гол срещу Фулъм го показва. Този поглед го имаше и през 2009, но бе по-плах.  Погледа на Джерард след дузпата не беше поглед на успокоение. На освобождение от тежестта на важния удар. Погледа бе агресивен. Изпълнен с жажда за още. Надсмиване над напрежението. Гавра с тежките очаквания да играеш за Ливър Бърда на гърдите. Капитана усещаше, че нещо е различно. Нещо във въздуха, в аурата не бе както преди. Оковите се счупиха неспособни да удържат тази свръх сила.

Това не е Ливърпул, който аз усещах. Няма я плахостта. Къде е примирението? Къде са чистите мрежи? Къде е прагматичността?Сметкаджийството?Неувереността?Задоволството от малкото?

"Вкарайте ни 2, ние ще вкараме 6. Вкарайте ни 3, ние не се спираме и при 7. Вкарайте ни 5... Хммм тази година не сме вкарвали 10. Време е да го направим".  Уважавай съперника, но го унищожи. Още щом стъпи на тревата той трябва да знае, че е обречен.

Това не е окованият Ливърпул. Футбола, който практикуваме е ужасяващ за гледане от противниците. Страхопочитание е слаба дума. Всепоглъщащият огън е освободен. Не можеш да го спреш. Не могат да го спрат.

Джерард  е сърцето. Насочващ тази стихия с хладнокръвност. Студен огън. Суарез,Стъридж и Стърлинг играят все едно са обладани от демони на разрушението. Глупости! Те са самите демони на разрушението. В погледите им се чете лудост, разруха, апокалипсис. Сила невиждана до сега. Или по скоро забравена. Сила, която спеше 24 години. Спеше, защото Феникса бе ранен смъртоносно.

Те искат да разкъсват. Те искат да разчленяват. Те искат да изпепеляват. Да се надсмиват над останките на съперниците си. Империи се тресат в очакване на сблъсъка с тази природна стихия. Ще могат ли да оцелеят при този сблъсък? В държанието на тези империи вече се разчитат съмнения. Съмнения погълнали мислите им.

"Те  идват за душите ни!"

Това е Ливърпул. Това е прераждането от пепелта, което очаквахме толкова дълго време.

Оковите са счупени. Огънят нажежен до бяло  е пуснат на свобода и няма преграда, която да го спре. Няма вода, която може да го загаси. Няма враг, който да не бъде изпепелен.  Несигурността е заменена с воля за победа. Прагматичността отстъпи място на головата лудост. Спокойствието е подменено с лунатична жажда за унижаване на дръзналия да стъпи на един терен срещу нас."Просто победа" изчезна като термин. На нейно място се появи "разгроми съперника".

"Смърт чрез футбол" бе казал Роджърс?! Северноирландеца е още млад и има да се учи много. И в тази си реплика той сгреши. Не  "Смърт чрез футбол". Това е "Апокалипсис чрез футбол"

„Футболният гений“ срещу Футболният гений... или видяно през моята клавиатура.

"Fortune favors the braves" - Поговорка

Мухахахахаха. Нека да повторя за неразбралите – Мухахаххаха. Перфектен мач. Липсваше само 1 нещо – Намигващо-палава Кармен Електра, която под ръчичка ме вкарва в една тясна стаичка, където заедно белим 2 картофа за пилешката ми супа, сготвена с много любов без Галина Бланка.

Като културен историк бях прочел всичко, което излизаше в тези 10 работни дни, в които нямаше Ливърпул. Леко се бях депресирал. Знам от личен опит, а и от учебниците и книгите които чета, че историята винаги се повтаря. Считах, че 1992 ще се повтори. Прекалено много прилики има с тогава и сега. Вярвах, че тия  от обединената тор ще ни попречат да видим мечтата си осъществена. Или по-скоро ще я забавят. Да ама не взех под внимание 2мата футболни гений изправящи се един срещу друг. Единият футболен гений в кавички.

Роджърс искаше да доминира центъра на терена и не смени тактиката си от мача със Светците. Две неща направиха впечатление в стартовата постройка. Псевдо бащата на 11 сина и 4 дъщери започна като номер 10. Глен започна на своята титулярна позиция в наше дясно, тяхно ляво. Обяснението на Роджърс за избора на Рахийм на тази позиция изглеждаше логична – бавни централни защитници. Огромно пространство между халфове и защита при маймунарниците. Достатъчно време Стърлинг да се обърне и да тръгне с топка в крака срещу мудните Видич и Гуменото лице. Гледайки отново подредбата на двата отбора/ тяхното е  в ляво/ имам чувството, че Роджърс знаеше перфектно как ще играе Юнайтед. Просто нашето футболен гений показа, че е Баба Ванга, Слава Севрюкова, Марчело Липи и Моринхо в едно. Определено си личеше подготовката на нашия отбор за мача, както и анализаторско-паранормалните умения на малкото Моринхо.

Честно казано тая диамантена постройка я използвах постоянно докато играех Фифи-те. Тази постройка ми позволяваше да имам превъзходство в средата на терена + двама страшни нападатели с по 87 плюс оценка. Да ама като всяка тактика и тази си има своите недъзи. Сотон показаха много добре какъв е проблема при тази подредба. В момента, в който двамата „носачи“ биват преодоляни/Хендо и Алън/ опорния халф/Джерард/ остава сам срещу много. Освен това остават огромни пространства за бързи крила или бекове да мародерстват по краищата на терена/ за любознателните/. Тук идва и другото обяснение защо мислих, че ще паднем: Помислих си, че Ам-гъл  ще излъже Роджърс, знаейки как играхме предишния мач, и ще заложи на бързи крила. Както Петко Бучаров обича да казва – „Да, ама не“. Мойс беше пратил Мата и белгиеца с татарско потекло от албански произход, Жанузаж, по крилата, но в обърнат вариант. Мата цъкаше/май де, че не чух много името на испанеца/ срещу Флано, а Жанужаж срещу Гленси. На моменти това беше доста забавно. Белгийският корморан изглеждаше като торбичката от „Американски прелести“, подматяна от Джонсън  в ролята на вятъра. Само дето синът на Зануси нямаше в себе си символика и дълбок контекст.  

Трябва обаче да му се признае на объркания по националност, че след като заигра срещу Флано, повече му се получи. Жон Флан. отново показа лека колебливост в позиционирането си и остави на няколко пъти Рони и татарина доста лековато да минат зад гърба му. Той и къдравия бразилец общо взето са щастливци, че останаха на терена. Поне Клатенбург показа общ аршин. И преди съм казвал, че за мен Фланагън няма да успее в големия футбол като титуляр. Много футбол му липсва на момчето. Перфектен е за едни 300 мача като запълващ дупки. Но да очакваш от него отличен 6, когато той е добър 4 е немислимо. Но да видим. Изкара сносен мач младежина, нищо че остави притока на кръв да владее действията му на няколко момента.

И стигнахме до Мойс. Винаги съм твърдял, че този човек не заслужава вниманието, което му се обръща. И срещах доста отпор на това си мнение. На какво ви прилича това /отново общо ляво/. Въобще Мойс гледал ли е наши мачове? Гледайки отново срещата оставам с впечатлението, че Дейвид Гъл е или неподготвил отбора си за нашата подредба, или неговите играчи не изпълняват указанията му. Май е двете по много,а? Вкарваш Жанузаж/ талантливо албанче/ с играчи, които обичат да държат топката/ Мата/. Добавяш експлозивността на Шрек, но държиш него и Хуан далеч от противниковото наказателно, карайки ги да играят като дълбоко стоящи плеймекъри. И накрая прибавяш щипка холандска смрад. Всички видяхме резултата от тоя буламач. Гледаме го цял сезон. Виждайки, че играта не върви какво правиш? Вкарваш Еднан, Вернан, Харпацунян/ или там квото му е първото име на глобалиста Жанузаж/ по другото крило. Оставяш безобразно голямо празно пространство на един от най-бързите играчи на къси разстояния/Рахийм/ ,а зад гърба на халфовете ти поканваш Алън, Хендерсон и всичко що се въртеше при нас в предни позиции да си цъка на свобода. По едно време даже Роджърс се изнерви и взе да казва на Мойс какво да прави. Чеснто мисля си, че Дейвид Гъл е гений. От тези неразбраните тип ван Гог. Сигурно след смъртта му ще говорят как никой не го е разбирал, защото методите са му били прекалено напредничеви. Изпреварил е времето си Мойси, казвам ви. Чакаме го само да си отреже нещо от тялото.

Не гласувах за Мъж на Мача за Джерард просто, защото цялостното отборно представяне беше умопомрачително доминиращо с малки изключения. Но този полу-бог... Ще го кажа направо – ме опроверга. Бях един от най-големите му критици този сезон. Даже посветих цяло заглавие за това, как той не може да се справи на тази Пирловско-Шабевска позиция. Е – високо вдигнати в признание на грешка ръце – сгреших. Джерард е съвършеният играч. Точка. От герой – войн участващ пряко в битките на бойното поле, той се превърна в генерал-маршал. От див и неубоздан ураган, той се сниши до контролиран порив, способен да насочи всичко в посоката, която реши. От огнена ,унищожаваща всичко по пътя си, стихия той стана палатковия огън, топлещ и греещ в студената нощ. Джерард може да няма дрибъла на Меси, моща на Роналдо, тарикатлъка на Суарез, арогантната гениялност на шведския циганин Ибрахимович, но нито един от тях не е завършен. Всички те си имат слабости. Джерард няма. Ако се наложи той ще стане и вратар. И то ужасно добър. Джерард е най-съвършеният играч на своето поколение.

Честно малко и щастието напоследък е с нас. Рикошета от удара на Коу за вторият гол срещу Фулам, начина по който топката дойде при Суарез за първия срещу Сотон. Гредата в същия този мач. Сега удара в ръката на Джонсън.... Съдбата помага на смелите. А Роджърс направи нас смели. Наистина не е случаен факта, че получаваме толкова много дузпи. Скоростта и агресията, с която играем допринася за това. С този си стил ние предизвикваме съдбата. И покер играчите ще ви кажат какво означава агресивната игра, когато се опитваш да увеличиш шансовете си за прибиране на парите от масата. Съдбата подкрепя смелите. Не са празни думи това.

Историята винаги се повтаря. Неопровержим факт. През Март 1993 Манчестър ни бият на Анфийлд с 2-1. Головете вкарват „Спарки“ и Брайън Мклейр. Роджърс каза, че изпреварваме развитието си с една година. Всеки може да провери кой става шампион през 1993. А разликата между 1992 и 1993 е само една година.

Живота на червей за 79 стотинки на километър

По действителен случай

......... Ей, батка. Оня ден слушам Росен Петров искал да връща казармата. Браво! Супер  идея!Ето аз там станах човек. На 50 години съм и там станах човек, приятелю. Там се научих кво е да те съсипват психически. Там ме научиха как да се справям с трудности. Влизаш вътре. Питаш се кой си, къде си. Ебат те на криво. Големите те мъчат. Буквално те измъчват. Така се гради характер, приятелю. Еййй там се научих кво е да се бориш за живота си. Там момчетата стават мъже. Знайш ли кво стаа? Там случайно попаднах на един приятел от детстово. Елейй тоя ми еба мамата! Не знаех къде се намирам ти казвам. Ама добре направи. Аз му простих. Научи ме, че живота е гаден и тряя се справяш с него. Със сила. Не че живота не е достатъчно гаден и сега. Знайш ли?! Референдум тряя се направи и да питат народа. Искат ли казарма обратно. Щото тва е важен въпрос според мен. А народа иска. Мойте колеги всичките мислят кат мен.

Ей на виж брат ми. Никога не влезе в казарма. Сега е известен готвач ама пияница. Пропаднал човек. Няа семейство на 53 години. Няа деца. Това е щото не влезе в казарма да се научи на дисциплина, ти каам. Знайш ли кво направи? Записа се в „Кремиковци“ три години. Така можеше да се спасиш от казарма по мойто време. Влизаш 3 години да бачкаш в „Кремиковци“ и се спасяваш от казарма. Ей на той не влезе и се пропи. Пропадна. Тук у лево ли? Ако беше влезнал в казарма няаше да стане такъв пропаднал тип. Баща ми, Бог да го прости, го изгони от нас. Отрече се от него. Щото е боклук брат ми. Баща ми беше прав, лека му пръс.Малко го биеше като малък.

Ей виж ги младите. Никъв страх от авторитет. Абсолютни боклуци. Слушай думите ми, младеж!!! Тия изверги 15-ет 16-ет годишните ше ебат мамата на тая държава. Виж ако не вкарат казармата обратно, айде не 2 години. 2 години е прекалено много, но половин година. Да се научат на страх от авторитета. Да се научат на ред. Да държат на бой. На дисциплина. Как да оцеляваш и да мачкаш по-слабите. Как да израстнеш като личност. Щото не моеш бъди личност на 18. Казармата прави от детето - мъж. Ей тия младите ше ебат мамата на държавата. Мойте колеги всички до един мислят, че тряа се върне казармата, батка.

Иначе браво на Бареков. Лелейй   кви истини говори! И за бившия министър и за бившия вътрешен там таковата. Ма кво като Корпоративна е зад гърба му? Ч‘века говори истината. Ши влезе в парламента.Казвам ти. И всички ше ги вкара в затвора. И ше върне казармата. Ши видиш, младеж, как държавата ше тръгне нагоре. Няма да има меки китки вече. 

Педалчетата ше изчезнат. Преча ли ти, че пуша? Ше вземе мястото на „Атака“. Абе не знам може да е същия, ама истини говори. Така трябва. Всички на мястото им да ги постави. Ма ти май си ГЕРБ-ер, а? Всичките не ги понасяш?Ааааааааааааааааа някой ден Стефан Стамболов ше се прероди и ше оправи България, ама като ми стане 'Уя. ?Да бе! Не виждаш ли хора не са останали тука в тая боклуджийска държава. А 'Уя вече не ми стаа. Ха –ха ! Жената избега с един интелигент и ме остави на чикии. Ха-Ха! Схващаш ли бъзика, младеж?!

Тука у лево ли? Това ли е блока? Тука ли да спра? Айде 7 лв. и  38. Мерси. Ето ви левче и мерси. Лека вечер и на вас. И да знайш.Казармата ше спаси таз скапана държава.

Октровение

Здравейте! Днес имам празник. Навършват се над 100 години от моето освобождение. Да. Стара съм. Някъде 1300 лета съм видяла на таз Земя. Някои смятат, че съм още по-стара. Като зародиш съм дошла изпод планината Урал. Не ги помня тези времена. Размити са в съзнанието ми.

Но помня. Помня началото си. Помня пролятата кръв при моето осъзнато раждане. Помня как подписаха  акта ми на раждане. Точната дата – не зная. Тогава нямаше дати. Нямаше летоброене. Но това няма значение.

Не за това тръгнах да ви говоря.  Тръгнах да ви говоря за днес. Имам празник. Навършват се 136 години от моето Освобождение от един чужд организъм. Някъде 400 години бях под робството на това чуждо съзнание. През този период моя организъм нямаше право на собствени желания, мечти. Клетките ми бяха подложени на физическо унищожение. Но чуждият организъм не успя да ги избие всички. И така, малко по малко, моите клетки започнаха да се размножават. Започнаха да мечтаят. Започнаха да се борят. За свободата ми. За свободата ни. Повечето от тях знаеха, че за да освободиш тялото, трябва да освободиш отделните му клетки. Казано по друг начин -  първо те трябваше да освободят себе си.  И успяха. Чрез чужда помощ и чрез неимоверни усилия те успяха. Освободиха ме. Освободихме се.

Не знаехме, че тези чужди сили не желаят нашето добруване. Тези чужди сили корумпираха част от мен. Много мои клетки продадоха душите си за да може външните сили да наложат своята воля над мен. Над нас.  Не ги съдя. Те са мои деца. Ние сме едно цяло.

И така, вече над 50 години аз страдам заради чужди интереси. Чужди дела подкупили разума на клетки, които ме изграждат. Ранена съм смъртоносно.  И от тези рани кървя. А чрез кръвта моите клетки ме напускат. Напускат ни. Но не ги съдя. Знам, че те плачат за мен така, както аз плача за тях. Тайно се надяват, тайно се надяваме клетките, останали в мен да се преборят със смъртоносната болест. Болестта, наложена от чужди интереси и прекарана от собствените ми клетки.

Тайно се надяват... надяваме, тези останали в мен, да осъзнаят едната единствена истина. Че всички сме едно цяло. Ако нараниш един, нараняваш всички ни. Няма как да е по друг начин. Ние сме един организъм. Но не ги съдя. Не съдя тези, които се продадоха и ме предадоха. Не съдя тези, които избягаха от мен, почуствали се предадени от своите. От моите. От нашите.

Не виня никой, защото знам. Знам, че всичко е един кръговрат. Първите ще бъдат последните. Знам, защото съм го изживявала.  Падала съм и пак съм ставала. Била съм най-величествена и най-потъпквана. Била съм първа. Била съм последна. Била съм свободна. Била съм робиня. И сега идва време раните да зараснат. Идва момента, в който аз отново ще се изправя от калта. Ще изтрия сълзите от очите си. От очите ни.

Дойде време, в което моите клетки да видят истината отново. Истината, че всички сме едно цяло. Предатели и избягали. Оставащи и борещи се.  Дойде време в което ние ще изцерим раните си. Ще отхвърлим чуждия интерес. Ще бъдем величествени отново. Най-величествените. Защото заедно сме постигали всичко. Защото заедно ще постигнем отново всичко.

Аз се казвам България. Днес празнувам 136 години от моето освобождение, а навън вали потискащо. Но по-голяма част от клетките ми вече го чувстват. По-голяма част от клетките ми вече го знаят. По-голяма част от клетките ми вярват. Знаят и вярват, че над черните потискащи облаци ни чака синьото небе. Защото преди зазоряване винаги е най-тъмно.

Битката за Светата Мери ... или видяно през моята клавиатура.

“We are gonna win the league” – Traveling Kop

Бях го измислил акуратно(поздрав с тази дума на Людовик Места). Започнах Петък вечер в ракия-бар „Ракета“. Затворихме заведението изпивайки 9 малки. Пренесохме се после в бар „троп-хоп“, „щип-мип“, „боб-ждроб“ или там както се казва един приятен тийн бар локазилиран(Местане лингвистичен бог си) на пресечката на „Оборище“ и „Евлоги и Христо Георгиеви“. Завърших вечерта с шиш талк в Мимас към 5:30. Целта – да се напия като див тюлен за да може да стана към 5 часа с притъпени сетива. Трябваше да убия емоциите в себе си за да не бъда разочарован от резултата от мача. Какво ли знаех аз? Самонаказах се да не изпитам радостта от тази фундаментална(Людовик за презитент) победа. Сипах си 1 кротко ром-че, че да се екзалтирам(...знаеш си) по изкуствен начин. Стигнах само до задоволство.

Преди мача излязоха много интересни факти, от които никой не се интересува. Хямптъните са ни били 4 пъти в последните ни 5 срещи с повече от 2 гола разлика. Светците и Ливърпулите са отборите с най-много голове от статични положения. Ливърпул е допуснал най-много голове от удари с глава и други такива ненужно Диемаджийски знания.

За тактиката се говори много из форумите: за най-добрият начин да вкараме и двамата от САС да работят в предни позиции заедно, без да харчат усилия и умения за защитата. Този диамант в средата е най-често споменаван като панацеята на проблема ни. След мача Роджърс излезе и каза, че цяла седмица са работили над тази постройка. Аз обаче имам малки, но не и малко забележки. Със сигурност изненадахме „Светците“ с тази постройка. Бяхме по-опасния и по-знаещ какво прави отбор. Поне до първият гол. След това си проличаха и слабостите в тази тактика. За тази слабост допринесе и откровено неадекватната игра на 2 джуджета – Флано и Коуто. Флано беше прекомерно неадекватен първото полувреме. От неговата зона дойдоха и проблемите за защитата ни. Не случайно Хямптъните са нападали от там почти 2 пъти повече, отколкото през зоната на Глен(3.46% срещу 1.29% - хийт карта). А в какво се определяше неадекватността му? В грешно взимане на решения. Размина му се дузпата след като влезе с рамо в гръб на Лалана. Монката и той измъкна малкия приказен герой от проблемите. Спасяването на Симон дойде, след като Флано тръгна да печели топка с/у Шоу. Джон се изсили за да скъси дистанцията до Шоу и пресече пас. Закъсня, новоизлюпения национал просто се обърна и задмина нащо младеж. В положението с гредата също не може да му се спести критика. Джонсън се пльосна като новороден пингвин и не успя да спре центрирането от ляво, Скитълс в този момент посочи Ламбърт на младия Скаузър, демек отиди да го опазиш. Разбира се това не стана. Ламбърт спечели топката и късмета ни се усмихна за първи път от 3 мача насам.

Говорейки за слабостите в тактиката Хендо не помагаше особено много на Фланагън. В тази тактика крилата оставаха свободни за набезите на бързите бекове на „Светците“. Другото неприятно нещо, което се забеляза бе дупката оставена между халфовете и защитата. Незнайно защо, когато се защитавахме Джерард, Алън и Хендо заставаха в една линия. Никой от тях не играеше по-дълбоко пред защитата. И така празното пространство зад нашите бе експлоатирано от Лалана, Родригез и Ламбърт. Добре, че Хъмпти- Дъмпти не играе за тях, че пак щяхме да видим някой прекрасен гол в нашата врата и после да постваме колажи с извиняващ се Хъмпти с надпис „Веднъж червен ли си , си оставаш червен“. Като цяло след гола отстъпихме инициативата. Изглежда, че за 1 седмица не можеш да научиш до перфектност всяка една система и тактика, независимо че се казваш Ливърпул, а треньор ти е северноирландското „Специален“.

Въпреки  гредата и няколко напечени момента, защитата удържа. Не само това но на Монката му се наложи да прави само две спасявания – онова страхотното рефлексно дошло от грешката на Флано и второто полувреме анемичния удар на Лалана. Всичко друго е било блокирано или пратено да прави компания на „Вояжър“ в експлорирането( пак хубава българска дума) на космоса.

Двама човека заслужават малко по-внимание от другите. Единият е Коутиньо. Докато предишния мач, той бе невидим и може би това бе причината да не бъде сменен от Роджърс (Не може смениш туй, що не се вижда“ – Софроний Врачански), то в този бе трагедия. Единственото, което му бе наред, бе прическата му. Никога до сега не  бях виждал бразилец да греши толкова много пасовете (от 29 , 10 сгрешени). А подаванията не бяха амбициозни. Обикновени цъканки на 2-3 метра. Реагираше бавно на случващото се около него, изглеждаше като 17 годишно лапе изпушило 2 гр. мариджуана, пуснато да играе при батковците. Като един бездарен непрофесионален играч, мога да кажа, че и на мен ми се е случвало да играя по този начин из фалшивите игрища на София. Когато играя така обикновено е заради коремни проблеми. Дано и на Котето това му е проблема. Че е объркал Бирената Мая с Дуфалакса. Иначе слабата му форма си я обяснявам с прекаленото много игри и липсата на алтернатива. Наскоро стана ясно, че Оскар е играча на Челси изиграл най-много мачове  в тази календарна година (тук се включват и националите). В момента бразилчето е бледа сянка на себе си. Може би същото се случва и с нашия магьосник.

Другият човек е Стъридж. Всеки път, когато излязат статии колко рекорда ще счупи, той се дъни. Така бе срещу Арсенал. Така бе и сега. То не беше задминаване на Нистелрои и Шийръри, то не бе последователни голове, то не бе най-клинични играчи в Европа, то не бе най-много измити мръсни чинии за 1 час. Бях го сложил капитан във Фантазьорната лига но го махнах. Сетих се какво стана срещу Арсенал като щеше да счупи поредния рекорд. И днес можеше да вкара, но се опита да излъже вратаря и да стреля във вратата. Явно си няма доверие на десния крак. Но ако му няма, защо бяга от десния за да стреля пак с него?Може би се нерви, че скоро не е вкарвал такъв гол и иска да отбележи точно по този начин? Не знам. Важното поне, че момчето е талантливо. Направо да го взимат в „Британия търси таланти“.

Преди мача мислих над 1 лека теорийка за Роджърс. Роджърс  е треноьр, който работи на принципа „проба – грешка- проба – резултат“. Всеки отбор, който ни е правил  проблем от предходната година бе победен тази. Всеки отбор  срещу който се издънихме първата част от сезона, бе наказан втората(чакаме Ситите и Челситата). Роджърс се учи от грешките си и не се страхува да пробва нови неща. Като един истински житейски мъдрец той се допитва до старите (треньорите от които се е  учил), но разчита на собтсвения си опит. Може би пък предишния си живот е бил българин и му е останало в душата поговорката „Не питай старило, а патило“? Хямптъните тотално ни съсипаха в предишните две срещу. В тази те бяха победени хладно. Безкомпромисно. Като истински наемни убийци изчакахме моментите си и действахме клинично(Местане - наздраве). Резултата можеше да е още по-голям ако Суаридж не бяха решили, че днес ще са от „Червеният Кръст“ и ще асистират един на друг, вместо да бележат.

С този мач доказахме, че освен луди глави, може и да сме международни парламентьори. Явно начина ни на игра зависи изцяло от съперника. Така както колим и бесим всичко, което дойде на Анфийлд, особено ако то се намира под 8мо място, така и играем мъдро срещу по-силните отбори. Това си пролича особено срещу Челсите и Ситите. Много зряла игра, която за лош късмет не ни донесе точки.

И така. Нека да сме пинчерите в състезанието на жребците. Нека да сме костенурката в надбягването с лисици. Роджърс е длъжен да ги говори тия неща, за да убие напрежението в играчите. Само да не ни ги говори тия неща на нас – феновете. Ние можем да си мечтаем колкото си искаме и да пеем „Уй ар гоинг то уйн дъ лийг“. Защото вярваме, че съществуват пинчери и костенурки- нинжди.