Първият път

Красимир навършваше 18 години след 1 седмица и искаше да отпразнува случая както подобава. Той беше скромно момче, опиянено от дълбоката лирика на чалгата. От неописуемата виртуозност царяща в този жанр. Стаята му беше облепена с плакати на духовни учители като Слави Трифонов, Валдес, Радо Шишарката, Сашо Роман. Майонезата, както го наричаха приятелите му, беше дълбока личност и притежаваше неизмерима душевност. Думи като „Ах“ , „Въх“, „Уй“ – тази последната е с нечуващо се „Х“ отпред, обогатяваха неговата реч неимоверно. Той притежаваше  и още едно качество – Въпреки високия рейтинг, който имаше сред девойките, той беше девствен. Излизаше с Пепи Микрофона от 5 години и я обичаше. Но тя, като всяка една чалга трегерка отказваше да правят секс преди заедно да навършат 18. А съдбата си знаеше работата. И двамата имаха рожден ден на една и съща дата.

Няма нужда да обясняваме какви планове кроеше Краси за рождения си ден. „Уй (с нечуващо се „Х“ от пред ) како съм и замисляллл“ потриваше мазно мазолестите си ръце, омазолени след 30 часа седмично във местната фитнес зала „Птичи грип“ в квартала му. Планът беше много прост всъщност. Той включваше 2 коли пълни с щракащи с пръсти приятели и една хижа. Брат му по прякор „Недопечения Глист“ беше запазил една хижа със самостоятелни стаи. Сутринта в уречения ден всичките 6 човека се събраха пред блока на братята, натовариха колите с провизии и се отправиха към мястото където, тялото на Крис щеше да бъде омазано с майонезата на Краси за първи път.

В колата на Глиста цареше пълна забавност. Братът на Краси се беше погрижил за музикалното оформление по пътя като беше изтеглил 5 часовата версия на „Жаба влачи телевизор с нокторизачка“ на феноменът от северозапада Цветино Джукати. 2 часа пътниците спориха с пръстите на коя ръка е по-авторитетно да щракаш в „НайтФлайт“ и дали лява силиконова гърда бие задник с къса пола в култовата настолна игра „Гюбек в нощта“.

Докато спориха по тази тема, Глистът без да иска включи радиото. От там се чу глас на местна радио звезда носещ звучното име Жоро Цоньото „Прикъсвъми еднучасовиъ маратон на “Оркестър Кристали“ за да съобщим идна новинъ, дет много важна новинъ. Значи, разиираш ли, от местната психиатрична клиника, повтарям, от местната лудница е  избягал убиецът дет му викат „Майката“. Значи, тоз парясник е убил над 30 чуека за две гОдин, чуек, с нож Солингер. Мноуу внимавайти да не ви намери и ви такова майката. Значи викат му майката щот...“ – и в този момент братът на Краси пусна отново шеметната мултичасова песен на Цветино и хората продължиха да спорят по темата.

Къстно следобед трите коли спряха пред спретнатата похлупена хижичка в балкана. Беше есен и навсякъде листата бяха опадали по земята превръщайки я в имитация на Небула Карина. „Ибаа, туй ако бяха салфйетки“ извика Краси и всички заклатиха в унисон одобрително глава.

Привечер те се бяха настанили уютно пред камината, хапваха пийваха, смееха се и слушаха компилацията на Ди Джей Дамян - „Турбо Фолк волюм 1“ седнали върху родопски одеяла, на които си личеше усмихнатата осанка на Митьо Пищова. Малката Водка беше излязал да нацепи малко дърва преди половин час и все още  не беше се върнал. Групата се притесни. Огънят бавно затихваше и се наложи Червеното Око да отиде да потърси Водката. Той излезе на вън и извика „Водка!!! Ти го туря на пъпа къди си уа“. Тъй като му се пикаеше, Окото се запъти към най-близкия шубрак. Срамуваше се, че има малък змей и за това винаги се криеше когато уринираше. Докато пускаше бойлерчето да се изтече чу шепот излизащ злокобно от непрогледната гора. Окото, който беше дребен и набит фитнес батка, се уплаши. „Водка ни са бъзикай уа!“. Каза с треперещ глас. „Стига уе чиек, знайш как мъ и страх от тъмнуту“. В непрогледния мрак на 10 метра от него се появи силуета на Водката, който с шепот прикани Окото да го последва. С широко отворени и изпълнени със страх очи, Червеното Око тръгна към Водката. Водката изчезна в мрака. „Стига уаааа!“ Проплака Окото, но продължи да върви към мястото като омагьосан, където преди малко беше видял Водката. Чу шум зад себе си и рязко се обърна. Нямаше никой. Продължи напред и се спъна в клон. Докато се изправяше, Окото се удари в нещо кожено. Съсредоточи се в непрогледния мрака пред себе си и видя, че се беше ударил в обувките от кожа от дъждовници на Водката. Собственикът им бе увиснал на 5 метра над земята. Окото понечи да извика.....

Вътре в колибата Краси и Пепи се бяха осамотили в една от стаите на втория етаж. Краси я събличаше като монтьор свалящ гума на джи класа по магистрала „Тракия“ в аварийната лента. Пепи го възседна и докато се клатеше като дюнер в замръзнали ръце видя, че стената зад тях беше облепена с предизборни интегрални бюлетини  на които си личеше годината 2016-та. Озадачена Пепи се приближи към тях. Стори и се, че на всяка една беше отбелязано с кръгчета едно име. „Аре лапай микрофона, ма!“ – изкряска с фалцет Майонезата. „Чакай, уе, изклесяк!“ кресна Микрофона. Тя се приближи на 5 сантиметра от стената и видя, че на всяка една бюлетина беше отбелязано едно и също име, започващо с „Ц“. Чу се звук от чупене на стъкло. Един крушовиден предмет беше преминал през прозореца на втория етаж, приземявайки се на леглото и ги гледаше с вторачен безжизнен поглед. Това беше главата на Окото. Двамата изкрещяха и се прегърнаха като Цеца Величкович и Шабан Шаулич на концерт. Вратата им се отвори и вътре влезе Кики Муцуната. Тя видя главата на Водката, повърна и припадна.

5 минути по-късно Майонезата крачеше нервно долу в антрето на първия етаж и повтаряше пелтечейки„Ттттуй ни са ссссслучва. Не и истина, чччччиек.“. Микрофона биеше тежки шамари на Кики. Тя се освести. „Къде е брат ми, ма!“ изкрещя в лицето й Краси. С трепереща ръка Пепи посочи отворената врата на мазата. И тримата се изправиха, погледнаха се и с предпазливи крачки се отправиха към нея. Хванати за ръце те отвориха вратата и заслизаха в мрака. Опипвайки стената Краси намери електрическия ключ и светна крушката. Там, пред тях, на една маса,завързан и  със запушена уста ги гледаше мървтото тяло на Глиста. Коремът му бе разпорен. От зейналата дупка се изливаха всичките 7 метра тънко черво. На земята се търкаляха мини кебапчета. Предишният ден той участваше в надяждане с кебапчета в кварталния мол „Мерджан Мол“ и явно ги беше погълнал целите без да дъвче. Кики не издържа, изкрещя. Препъвайки се, тя се запъти към първия етаж, отвори входната врата и затича към колите. Влезе в черния джип на мървтия си приятел. Опита се да го запали безуспешно, с ключовете, които бяха оставени на таблото.  Закрещя и заплака докато силите не я напуснаха. Тя отпусна главата си на волана. В този момент усети дихание зад себе си. Бавно, с разтреперени устни, разплакана и с течящи сополи тя се обърна. На задната седялка стоеше огромна фигура с маска и руси кичури стърчащи над нея. Маската се наведе бавно напред, след което с едно рязко движение проби седеялката. От гърдите на Кики стъчреше ръка, облечена в сив, изцапан гащеризон, държащ нож Солингнер. Очите на Пепи се обърнаха и потънаха във вечна забрава.

Осъзнавайки какво се случва, Краси се затича към колата. Беше гледал във филмите, че в такива моменти не е хубаво групата от оцеляващи да се дели. Бягаше към колата с всички сили, но на 3 метра от нея се спря. На капака на колата го чакаше изкорменият труп на Кики. На лицето й беше изрисувана огромна кървава усмивка. Устните и бяха изрязани. На краси му светна крушката „Устаих Пепи сама!ВЪЪЪЪ! “.  Запъхтян той се засили към колибата. Влизайки, се спря и се подпря на касата на вратата. По пода имаше кървава диря водеща към втория етаж. Краси я последва подсмърчайки.  По средата на стълбите видя огромна локва, в която плуваше диск. Това беше диска с 5 часовия трак на славеят на североизтока Джукати. С бавни стъпки той стигна първоизточника на дирята. В една от стаите, седнал на стол го чакаше трупът на Водката. Ръцете му липсваха, а на тяхно място бяха сложени обувките от кожа от дъждовници. Входната врата на хижата се блъсна. Краси се стресна. Обърна се и бавно се отправи към източника на звука. Погледна през парапета. Долу в антрето го чакаше огромното тяло на Майката. Убиецът държеше с една ръка Пепи, а в другата ножът Солингер, от който капеше кръв. Тогава Краси забеляза маската на Майката. Маската беше на Цецка Цачева!!!

Майката пусна Пепи и и показа да се качи при своя любим. Хриптейки, треперещата Пепи тръгна към Краси. Тогава с един замах Майката отсече главата на Пепи. Тя полетя и се стовари вътре в камината, където огънят тлееше. Замириса на печено пиле. Краси изкрещя „НЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!!!“. Докато крещеше една мисъл му мина прев главата „Чиек тоз нож ши си го купа, ако оцилея“. С тежки стъпи Майката тръгна към Краси. Болнавият поглед скрит зад маската на убиеца не се отместваше от момчето. Майнонезата нямаше къде да бяга. Единтсвеният вариант беше да скочи от втория етаж, но беше прекалено високо и щеше да счупи някой от краците си. Той прие съдбата си смирено. Щеше да умре девствен.

Майката изкачваше тежко стълбите. Кракът му стъпа върху диска с 5 часовия хит на Цветино, който плуваше в кръвта на Глиста, подхлъзна се и полетя надолу. Ножът се изплъзна от ръцете на убиеца. Огромното тяло се стовари върху стълбите, а ножът се заби в сърцето на Цецка. В този момент космически сили обладаха тялото на Краси. С неимоверни усилия той изкрещя, скочи към убиеца и натисна с цялото си тяло ножът. Майката сграбчи Краси за врата и за малко да го счупи. Майонезата не пусна. Гледаше убиеца право в обезумелите му очи. След 10 секунди борба, която на Краси му се стори цяла вечност,  Цецка издъхна.

Красимир се подпря с гръб на парапета, прибра с ръце краката си и заплака. Всичките му приятели бяха мъртви. В хижата всичко бе просмукано в кръвта им. Всичко изглеждаше така, че  все едно преди малко бяха минали протестиращи вегани борещи се за правата на дивите крави в Странджа и бяха направили хепънинг..

Мъртвото тяло на Майката лежеше бездиханно цялото плувнало в кръв. Ножът  Солингер беше забит до дръжка в гръдния кош на убиеца. Краси посегна да свали маската на Цачева с треперещи ръце. В момента, в който зад маската се показа  истинското лице на Майката, момчето изкрещя все едно преди малко бяха изгорили 20 кг. салфетки пред него. Под маската на Цецка Цачева го гледаше мъртвешки обезумялото лице на Цецка Цачева!!!Убиецът бе самата Цачева!!! Момчето се сети за бюлетините на втория етаж облепили стената. Сети се как на всяка една от тях беше закръглено име започващо с „Ц“. След като беше загубила президентските избори 2016, депутатката явно се беше побъркала и беше започнала да избива хора, за да си отмъсти за провала си.

Краси се чувстваше самотен, объркан. Не знаеше какво да прави с живота си след всичко това, което се беше случило. Знаеше, че бруталните образи  никога нямаше да напуснат неговото съзнание докато е жив.

Тогава на Краси му просветна една идея. Той все още беше девствен, а главната причина, да запазят тази хижа беше да загуби девствеността си с Пепи. Той се огледа, изтри сълзите от очите си и бавно, но сигурно започна да сваля панталоните от мъртвото тяло на Цецка. 

Пусни

Не знаеше колко време беше минало. Не помнеше кога бе започнало всичко. Имаше ли начало? Имаше ли разлика в цветовете около нея? Всичко, което помнеше беше пропадането. Вечното пропадане през цветове, форми, настроения. По пътя си бе срещнала безброй от тях.

И понеже беше Вода, тя нямаше собствена форма и приемаше формата, в която се вливаше. Тя беше всичко. Приемаше всяка една позиция. Огъваше се и учеше как да бъде триъгълник, после квадрат. Пирамида. Ромб. Това и помогна да разбере, че всяка форма си има различни правила, разбирания и норми, които следват.

И продължи да пропада. През цветовете, формите, настроянията. Но понеже беше Вода, нямаше собствено настроение и прихващаше настроенията на всичко заобикалящо я. Изпитваше омраза, болка, тъга, радост, щастие, апатия. Понякога всички емоции я обгръщаха и изпълваха целия неин обем. Така тя научи, че всяка емоция си има собствена причинно-следствена връзка. Всяка емоция се пораждаше от различни събития, които прерастваха в определени чувства, които и биваха споделяни.

И продължи да пропада. През цветове, форми, настроения. И понеже беше Вода нямаше собствен цвят, а се обагряше във всеки, до който се докоснеше. Течната и есенция се оцветяваше във всички възможни нюанси на всеки един цвят. Лилаво, червено, синьо, съпътствани от бледо синьо, небесно синьо, огнено оранжево. И така усети, че всеки цвят си има определен заряд. Сила, слабост, наелектризираност, отпадналост. Всеки цвят носеше в себе си своя сила на заряда, на своето начало и така тя се научи, че заряда е в основата на всеки цвят.

И продължи да пропада. През цветове, форми, настроения. Но понеже бе Вода, тя си нямаше собствени цветове, форми, настроения. Поемаше всичко, и задържаше много, но чуждо. Беше зелен ромб зареден положително, беше син триъгълник изпълнен с тъга. Беше огнено червен гневен паралепипет. Беше всичко и нищо. Понеже беше Вода.

Тогава тя срещна Огъня. Постоянен в своята буйност, изпепеляващ в своите емоции. Постоянството, с което гореше я уплаши. Превърна се в страхлив сив квадрат. Така бе виждала, изпитала, поела. Огънят се приближи. Беше запленен от променливостта и дълбочината на Водата. Водата се оптусна от топлината на Огъня. Превърна се в спокойно синьо море. Огънят се вгледа в морето. В отражението си започна да вижда хиляди истини, които му бяха спестявани поради страха, породен от силата му. Видя колко много животи беше отнел. Колко много съдби бе изпепелил. Водата усети топлината и желанието за постоянно движение на огъня. Защото ако огънят останеше на едно място той изгаряше и умираше. Огънят усети обгръщащото внимание, спокойствие и желание на водата да се променя и да го допълва. Да го приема такъв, какъвто е.

Пропадаха двамата. Заедно те плачеха, смееха се, радваха се и страдаха. Когато Огънят бушуваше неконтролируемо, водата го обгръщаше и го успокояваше. Балансираше неговите пагубни желания. Когато Водата ставаше студена, мрачна и убиваща, Огънят я затопляше. Даваше и желанието да излезе от дълбокото и да погледне навън. Да продължи.

Пропадаха дълго. Преживяха и видяха много. Не обърнаха внимание как силната топлина на Огъня бавно, но сигурно изпаряваше Водата. Тя губеше себе си. Не забелязаха как спокойствието на водата заливаше Огъня и той ставаше по-блед и слаб. Огънят имаше нужда от искра, която да го запали отново. Водата от спокойствие за да запълни себе си отново.

Толкова много се бяха срастнали заедно, че предпочитаха да се погубят взаимно отколкото да се разделят. И тогава удариха Земята. Огънят се откъсна от Водата. Беше болезнено. Те се търсиха, но не се намериха. Бяха самотни отново. Водата нямаше Огъня до себе си, който да я кара да се движи, а огънят нямаше огледалото, в което да се оглежда. Тъгата и самотата отслабиха Огъня до жар. Той не трябваше да изгасва. Да спре да гори, осветява и променя. И тогава разбра, че на Земята, на която се разбиха има хиляди неща, които му дадоха нови сили да гори. И той се разрастна, засили. Но този път беше различно. Той не изпаряваше всичко, което можеше, а започна да изгаря всичко старо, за да подготви Земята за ново начало. Защото това беше научил от Водата.

Водата беше самотна и убийствено студена. Опита се да заеме форма, цвят и настроение чужди на нея, научени по време на  пропадането. И не успя! Земята я бе попила в себе си. Всяко едно настроение, всеки един цвят, всяка една форма, носени вътре в съзнанието на Водата бяха поети от Земята. Водата се страхуваше. Не знаеше какво да прави без чужда форма, настроение, цвят.

И тогава се отпусна. За първи път от както не помнеше началото не и се налагаше да поема и приема чужда форма, или цвят, или настроение. За първи път в своето съзнателно съществуване Водата просто трябваше да отдате на Земята всичко, което носеше в себе си. Да и придаде мекота. За първи път Водата имаше цел в живота. И тя сподели топлината, която бе поела от Огъня, със Земята.

А Земята беше суха и не знаеше какво е да е нежна. Тя помнеше само равнинност, еднообразие. Тя беше монотонност. Емоционална суша, постоянна и непроменливо вечна твърдост, която не съдеше или чувстваше. Тя прегърна всяка форма, емоция и цвят на Водата и започна да живее. Започна да изпитва емоции, да осъзнава смисъла на формите, да пропуска през себе си заряда на всеки цвят.

След време Огънят и Водата се срещнаха. Смяха се, прегръщаха се, плачеха. И бяха благодарни. Бяха пропадали заедно и щяха да се погубят един друг ако не им се беше случило насилственото разделение. Но Вселената знаеше по-добре от тях от какво имат нужда Чрез болката на разделението, Тя им показа най-важния урок в живота. Урокът да пускаш, когато трябва.