Бледото синьо петънце.

Погледнете отново това петънце. Това е тук. Това е нашият дом. Това сме ние. На това петънце всички, които някога сме обичали, всички които някога сме познавали, всички за които някога сме чували, всяко едно човешко същество което някога е било, са живели техния живот. Сумата от цялото страдание и радост, хилядите самонадеяни религии, идеологии, икономически доктрини, всеки един съзидател и ловец, всеки герой и страхливец, всеки създател и унищожител на цивилизации, всеки селянин и цар, всяка една влюбена двойка, всяка една майка и баща, дете изпълнено с надежда, изобретател и изследовател, всеки учител на морални ценности, всеки корумпиран политик, всяка една супер звезда, всеки величествен лидер, всеки един светец и грешник са живели тук. На едно петънце осветено от слънчев лъч.

Земята е малка сцена в една величествена космическа пиеса. Замислете се за реките от кръв проляни от всеки един генерал и император, в името на величествеността и триумфа, за да станат моментни владетели на една точица. Замислете се за всичките жестокости причинени от заселниците на единия край на тази точица, на заселници от другия край. Колко чести са нашите неразбирателства. Колко ожесточени сме в желанието да се избиием взаимно. Колко силна е нашата взаимна омраза.

Нашето преструване, нашата илюзиорна самонадеяност. Заблудата, че притежаваме привилегирована позиция във Вселената, биват оборени от тази точка осветена от бледа светлина. Нашата планета е просто частица във Великата Космическа Тъма, която ни заобгражда. В този мрак, в цялото това огромно величие не може да се намерят признаци, че помощта ще дойде от някъде за да ни спаси от самите нас. Земята е единственият ни познат свят изпълнен с живот. В близко бъдеще няма къде  видът ни да се засели. Да посетим друг свят, да. Да се заселим? Все още не. Харесва ли ни или не, в момента Земята е единственото място, на което ние се опитваме да оставим нашата следа.

Общоприето е астрономията да се възприема като изграждащо характер и смиреност преживяване.  И ако това е така, може би няма по-добра демонстрация на измислената човешка самонадеяност от този образ на нашия миниатюрен свят. За мен, образа подчертава нашата отговорност да се държим по-човешки един към друг. И да запазим и оценим това малко бледо петънце. Единственото място, което за сега може да наречем наш дом.

-- Carl Sagan, Pale Blue Dot, 1994

Днес е агония. Утре-надежда.

И днес пак сме тук, и днес пак се борим, спъваме, ставаме и продължаваме,

Без любов, без надежда в сърцата е трудно, но някак си успяваме.

Хора  ли сме? Или просто машини , убили всичко живо в нас за да не ни боли.

Гледаме нагоре за да видим звездите, да си спомним, че някога сме били.

Безсмъртни, както Карл Сегън е казал „Всички сме направени от звезден прах“

Но небето е съсипано, помрачено от дребните ни идеи,  водещи ни към крах.

На всички велики идеи е сложен край, гледай си в монитора и не чувствай.

Жив си само ако имаш много неща материални, живей и притежавай .

Като червей в пръст, не виждащ по-далеч от калта омазала  очите.

Небето и звездите си остават безмислени бръщолевини и те самите.

Вече не вярват в нас, подават ръка но се отдръпват, ние ги отхвърлихме.

С желания водени от алчност, дребнавост, егоизъм, суета ги заменихме.

Пореден ден се спъваме, но някак си отново ставаме. Все още сме тук и продължаваме да се борим. С една идея по-безчуствени. С една идея по-мъртви след всяка една битка. Радостта изчезва от нас след всяко едно оцеляване. След всеки един сблъсък се отдалечаваме от човека в нас. Какво беше това човек? Онова нещо, което трябваше да  еволюира за да бъде Бог, или онова, което съсипва животи от алчност? Онова, което задушава всичко около себе си. Онова, което отказва да подаде ръка. Дали от страх или изкуствено създаденото чувство, че е Бог. Но да си божество не значи да съсипваш, а създаваш. Не да мразиш, а обичаш. Не да презираш и от завист да се пукаш, а да помагаш и приемаш.

Пореден ден се спъваме, но някак си продължаваме. Мракът ни обгръща. Чашата не е наполовина пълна или наполовина празна. В чашата не е останало нищо. Но ние я пълним. С измислени илюзии и бягаме от нас самите. Не си помагаме. Не си подаваме ръка. Отхвърляме се един друг и така отхвърляме себе си. Искаме да живеем чрез омразата един към друг, вместо да преживяваме чуждото щастие и радост. Гледаме към звездите за надежда, но небето е прогнило от нашите дребнави идеи. Лъча надежда е изчезнал отдавна в черната дупка някога наричаща се наша душа.

Пореден ден се спъваме, но някак си отново се изправяме. За да посрещнем поредния безмислен ден. Съчетание от сивота и липса на всякаква посока. Смесица от безпомощност и тъга. Ние сме безмислени един без друг, но не това е в нашите глави и сърца. Те са празни. Природата не търпи празни пространства и ние запълваме нашата чрез предметите, които ни притежават. Ние не сме ние. Ние сме това, което ни притежава. А всичко е толкова нелепо и мимолетно. Ние сме прашинка във вечността. Защо ни е тогава да притежаваме? Защо просто не оставим нещата да бъдат такива каквито са? Защо не си помагаме за да минем заедно през тази върволица от случки наречена живот?

Пореден ден се спъваме, а ставането става все по-трудно. Все повече не сме хора, а роботи. Все повече не чувстваме, а действаме механично. Вече няма дори и омраза. Няма и презрение. Бетонената джунгла е нашия дом. Затъмнените небеса са естествената ни среда. Не виждаме собствените си лица. Помрачени сме от дребнавостта. Желанията ни са нагони, мечтите са пошли. Битка след битка, нашето пътешествие се превръща в кошмар. Опитваме се да намерим себе си, но не успяваме. След като нямаш сърце и душа може.. Няма как да стане това. Празнота, празнота, празнота. Безсмислие и безчуственост.

Припомняме си, че винаги след болката от раждането идва живота. Живот без болка, не е живот. От прах сме се издигнали и от прах ще продължаваме да се издигаме. Но колко от звездния прах е останал в нас? Колко от величието на звездите не е угаснало в нашите сърца. Битка след битка, след битка. Звездното в нас умира, побеждава първичното и елементарното. Гледаме се един друг, но не се виждаме. Говорим си, но не се чуваме. Чувстваме се, но не се усещаме.

Пореден ден се спъваме и вече не искаме да се събудим. Не искаме да станем. Просто да си легнем за 100 години. Болката да спре или бъде заменена. Празнотата да изчезне и да се замести от идеяли. Подадената ръка за помощ да не е цинична, а истинска. Чувствата да не са умопомрачени, а реални. Небесата да са чисти. Звездите да ни водят в нашия земен път. Да намерим в душата си този желан и топъл кът. Пламъка на съзидателността. Да разберем, че всички сме едно в своето различие.

Пореден ден! По дяволите, пореден ден! Как да продължим напред? Как да се изправим с кал на лицето без да станем бездушни? Как да запазим себе си в тази безчуствена джунгла? Как...............

Някак си силата е в нас. Някак си вътре, много вътре в нас, знаем че всичко е просто за сега и утре няма да го има. Че просто трябва да оценим момента и да преминем през него. Да усетим болката и празнотата и да разберем. Че не трябва да бягаме от нея, а да я приемем. Такава каквато е. Да я прегърнем за да опознаем себе си. Да опознаем човека до нас. Да го почувстваме. Да го чуем и видим такъв какъвто е. И това да е взаимно. Пътят е трънлив и мрачен. Прошката е нашата факла, която да ни съпроводи през тази тъма.

Пореден ден........ Пореден провал........Поредна тъга..........Поредна празнота............Поредна безперспективност.................... Но всичко е свързано и се случва с причина. Провала, тъгата, празнотата, безперспективността.. Те водят на някъде. Просто трябва да оцелеем. Още малко. И да запазим човешкото в себе си. За да сме готови за деня, в които ще сме вечни. Но е толкова трудно. Да, толкова трудно да гледаш към звездите докато си завързан към тази псевдо реалност. Толкова трудно да си вечен, когато демоните са те обладали.Толкова трудно да знаеш, че си божество изпълнено с истинност, живеещо в тази матрица.

Не трябва да се отчайваме, нали?Омразата ще изчезне, дали?

Пореден ден се спъваме............ Всичко е за време. Напомняме си, че утре ще е различно.  Живота се ражда в болка.  Безсмъртието в безприкословната любов. А ние сме още в началото.

Призраци и сенки.

В това сме се превърнали. Не губим, защото отбора ни е пълен с некадърници. Никой не може да ме убеди, че Кристъл Палас имат в пъти по-добри играчи от нашите. Губим защото отборът ни е по-слаб. Психически, физически. Когато се съберат всички елементи в едно, те имаха по-отбор от нашия. Бяха по-вдъхновени, по-агресивни. Желаеха победата повече.

Кара каза, че липсват характери в този отбор. Всички се вглеждат в човека до себе си и чакат някой да поеме отговорността. Вижте първия гол. 3ма играча около онзи дето проби и дето не мога му напиша името. Всеки чака някой да стъпи здраво и да му отнеме топката. Никой не го прави. В това число и Джерард. Който отново изглеждаше като хероино зависим във фитнес зала. Джерард не може да пази тази защита. Миналата година се случваше същото в началото на сезона, докато формата му бе слаба. След това се подобри, но нещата пак не изглеждаха розови. Но пък имахме нападение, което да скрие този недостатък. Защо пак го пиша това не знам. Всеки път едно и също.  То и за това и анализи не могат да се пишат. Щото всичко е едно и също и се повтаря като  болната мисъл на Ницше, че живота е кръг и во веки сме обречени да преживяваме едно и също и да правим едни и същи грешки.

И Роджърс продължава сам да си затяга примката около врата. Продължава да повтаря едни и същи грешки, а миналата година ги поправяше, повечето за отрицателно време. Някой за по-дълъг период от време. Но... Защо Ловрен продължава да е титуляр? Нали трябва да играят хората във форма? Коло изяде всичкото бял балет. Къде е той сега. Да, до там сме я докарали. Коло да ни е най-добрия защитник. Грешка след грешка, след грешка  и хърватина е все още титуляр. Защо Джерард продължава да е титуляр на същия принцип? Диагоналните топки не вървят. Защитата му на защитата изглежда като 20 годишен растафарианец пушещ марихуана от 3 годишен. Мека и миролюбива. Защо Лукас не играе? Може да е муден и бавен, но със сигурност знае за тази роля повече от Капитана. от 60-та до 80-та минута  нямаме нито едно спечелено единоборство/такъл/. Това мисля, че пасва перфектно с излизането на уелското Шави. Също така и с периода, в който ни го натикаха с отскок.

Ние биваме пребити и унижени. Не падаме на база качества. Говоря за ей такива мачове, а не Челситата и Реалите. Просто биваме пребити. Избутани и убити с камъни.

Липсва характер, липсва личност, която да поведе отбора. Онази личност с огън в корема, която с кръв, сополи и кал на лицето се изправя пак и пак, и пак. И отказва да приеме идването на мрака. Знаейки, че неговия вик ще задържи светлината той крещи с всичка сила...стиснати ръце в юмруци. Символ на отказа да се предадеш. Без бой. Къде е този герой? Къде е гнева? Тази дарба опазваща сърцата от заробването.

Роджърс е бледа сянка на себе си. Играчите ни са като опитомени тигърчета в мазерати на мазен арабин от Катар мухащ вегетараиански дунер. Призраци и сенки. Ето в това сме се превърнали. Сенки на спомена от миналата година. Призраци на отминали величия, бродещи неосъзнати, живеещи в спомена за отминалите славни времена.

Играчите трябва да се събудят. Трябва тези носещи Ливърбърд-а да усетят болката от материализирането на духа за да избягат от апатията. Трябва пак да се почустват живи. Някой трябва да извика срещу приближаващия мрак. И този някой вече не е Джерард. Той вече не е лидера, който води с пример. Той е мъдрия старейшина, който само говори истини, но няма силата да ги направи реалност.

Това трябва да е работа на Роджърс. Но в момента той е по-сянка и от Нуб - Сайбот/който не е играл Мортал Комбат да Гуугъл-ва/.

Авария в метрото

Будилникът извъня и беше време да ставам за работа. Погледнах към компютъра. Там котката ми беше седнала и разглеждаше електронните издания на  “The Times” и на „The Guardian“. Беше си сложила очилата, че нещо напоследък е много късогледа. След като видя, че съм станал ме попита дали искам чай с филийки намазани с мармалад. Акцента и бе ясно изразен британско-принцески. Снощи пък говореше като самозапалил се будистки монах. Котките са странни хора. Нямаше как да откажа. Влязох да си тегля един душ докато с малкия коткодзил обсъждахме финансовата обстановка, рецесията на Япония, провала на нео-либерализма, либертарианството и парекон. Хапнах си аз от прекрасните препечени филийки намазани с конфитюр и изпих Мурсалския си чай. След това си поръчах две китайчета от ТаоБао, че ми бяха свършили. Изкарах голям късмет, след като се оказа, че има промоция. Поръчваш си две, получаваш три с резервни части за тях - допълнително оченце, ляв крак и бъбрек. Трябваше само да довърша китайската скоропоговорка – „Шун ин Сие, Ан Пун Ши..“. Разбира се трябваше само да добавя „Ким Ун Шие Пю“

Котката ме изпрати до вратата съобщавайки ми цената на акциите на ФацеБук и факта, че е заровила малко момченце в нужника си. Котките са странни хора,нали?

Както винаги се разходих до метрото, което е на 15 минути пеша от нас. Слушах Вивалди в изпълнение на Джи Джи Алин. За мое раздразнение беше пълно с хора. Явно  бях подранил и хванах пика. В купето всички бяха подредени като в 9-то ниво на Тетрис. Кой където намереше запълваше дупки както можеше. И тогава аварията се случи. Някой си изпусна душата. Както гласи „закона на Пръдналия“, всички започнаха да се оглеждат и да се сочат с пръст. Както гласи същият този закон този, който не се оглежда – е та негова е.

А пръднята беше от този тип, която кара температурата на Земята да се покачи с 4 градуса. Такъв вид пръдня, че хората да хванат лъчева болест, а очните им ябълки да се разтопят. Такъв вид пръдня, че на АЕЦ „Козлодуй“ да им се налага да теглят заем за да отворят ново хранилище за радиационни отпадъци за да съхранят тази адска материя. Пръдня толкова мощна, че придоби физически пропорции. Такъв тип пръдня, заради която създателя й го обявяват за враг номер 1 на обществото, а действието по изпускането й за терористичен акт. Денят в който е изпусната се обявява за ден на национален траур. Такъв тип пръдня, след която полюсите на Земята се изместват с 4 градуса. Такъв тип пръдня, която може да потопи презокеански лайнер. Такъв тип пръдня, която прави гащите ви да натежат с 500 кг. Такъв тип пръдня след която оставате без гащи. Такъв тип пръдня, която отваря „Червейна дупка“ в пространството. Такъв тип пръдня, след която умирате, след което се раждате след което умирате. Такъв тип пръдня, която сваля космически станции. Такъв тип пръдня, която се използва от Нийл Дегрес Тайсън да покаже нагледно какъв газ е спомогнал за изчезването на динозаврите. Такъв вид пръдня, която немците са използвали във Втората Световна, когато са изпадали в липса на „Циклон Б“. Такъв тип пръдня, която би накарала българско правителство да подаде оставка. Пръдня причина  за  Големия Взрив. При мириса на тази пръдня дори корозията по Опел-ите вдига ръце и си тръгва.

Когато зловонността достигна апогея си настана хаос. Едно малко момиченце започна да пищи и да споделя, че вижда мъртви хора. Едно куче се самоизяде след което се самоизплю във формата на пингвин. Очите на петима пътника се отделиха и започнаха да стачкуват искайки протекция от социалното министерство. Едната от очните ябълки налетя на бой на една детска количка. Една жена пътуваше с мъртвия си съпруг. Оня отвори очи и взе да търси пистолет да се гръмне, че не можел повече. Шофьорът на влака се хвана за гърлото и взе да се търкаля по земята, споделяйки сподавено, че се задушава. На елечето му пишеше „Бат Георги“. Един мармот се замозапали в знак на протест срещу анти-хуманната обстановка в българското метро. Група гниди се превърнаха в пеперуди, след което се взривиха в прозореца крещейки „Свобода за поповите прасета от Каспичан“ на арабски. Рекламите по стените взеха да се белят и да крещят „НЕ ИЗДЪРЖАМ ПОВЕЧЕЕЕЕ. СКЪCАЙТЕ МЕЕЕЕ!“. На едно момиче до мен и опада косата след което и пораснаха расти по устните. Една силиконова бомба се превърна в гръцка амфора след като силикона и се втърди чрез керамичилизация. Едната врата започна да се отваря и затваря постоянно като през това време твърдеше, че е ушила 28 кожуха и 5 цървула, докато е пиела ракия с група гръцки морски крави, избягали от Ботсвана.  По едно време се появиха същества от 5ото измерение и заплашиха, че ако продължаваме да тровим Космоса с такива химии, ще ни заличат. Не се издържало вече. По едно време влака, който минаваше покрай нас се спря, изкара един нож и започна да си реже гумите.

Итересното в случая беше, че само аз не се оглеждах....

Реплика на деня

I look at it this way... For centuries now, man has done everything he can to destroy, defile, and interfere with nature: clear-cutting forests, strip-mining mountains, poisoning the atmosphere, over-fishing the oceans, polluting the rivers and lakes, destroying wetlands and aquifers... so when nature strikes back, and smacks him on the head and kicks him in the nuts, I enjoy that. I have absolutely no sympathy for human beings whatsoever. None. And no matter what kind of problem humans are facing, whether it's natural or man-made, I always hope it gets worse.

Здлавуейте

 Здлавуейте. Аз се казвам Кило и съм на 5 годинки и 2 месеца. Хи-Хи.  Почти в пъуви клас съм. И съм много готин. Мама каза, че съм готин като настълган аспелж. Какво има впуедвид? Не знам. Тати пък каза, че съм имал вкуса на мама като ми яде пъпа.Стланно. Явно мама е аспелж като мен.

Мама и тате са алтисти. Мама е художник, а тате е писател. Тате казва, че мама е цветно пласенце. Цялата постоянно е омазана с нещо. Обаче и това е стланно. Можеш ли да си зеленчук и животно едновуеменно? Явно може. Мама пък казва, че тати е тоуен блъмбал.Хи - хи. Видях какво е тоуен блъмбъл. Това са буболечки, които си игуаят сами с аку-тата на длугите. Хи-хи. Сега вече лазбилам защо тати си иглае така с мен. Щото съм аку. Хи-хи.

Отиваме към гладината сега. Много ми е забавно там. Онзи ден Петьо донесе новото си камионче. Поиглахме си с него, а после лешихме да видим дали може да плува. Пуснахме го в тоалетната. Не може. Мамата на Петьо много се уасълди като лазбла какво сме напуавили. Скала се на Петьо, а той се лазплака. Не уазбилам. Камиончета колкото искаш на този свят. Плосто туябва да вземеш ново. Нали?

Онзи ден помогнах на Лали да си вълже обувките. После я научих как да го пуави. Голям съм джент... денж...жент....кавауел. После Лали ме целуна по бузите и ми каза "Мелси". Аз и казах, че като поуаснем ше се оженя за нея. Тя каза "хи-хи". Лали е много готина и умна. Има и много хуваби иглачки.

Сега пътувам с метуото. Много е интеуесно тук. Миуише на аспелж. Хи-Хи. Миуише на мен. хи-хи. Има много уазлични хоуа. Една кака се кала на един батко. Не знам защо. Сигулно не са си иглали сколо с камиончета. Казах им да сплат да се калат и да пуснат едно камионче в тоалетната да видят дали ше потъне. Забавно е.  A когато е забавно хоуата не се калат. Като в детската гладина. Те ми се засмяха и после се плегълнаха. Мама каза, че съм голям пауа..палама... мил нося на всички.

Не мога да уазбела защо хоуата толкова много се калат един с длуг. Явно нямат пауи за камиончета да ги пускат в тоалетната. За това като поуасна и стана паламентьол......май така беше думата, ше купя камиончета на всички по света за да си ги пускат в тлъбата и да са щастливи.

Защо всички големи хоуа са тъжни?А малките, като мен са щастливи. не знам защо е така... Мисля си, че големите хоуа не знаят да се хилят. Ние в детската гладина сме щастливи. Постоянно се хилим. Попитах мама. Тя каза, че ние сме невинни и се уадваме на истинските неща, а стауите хоуа са счупени. Не я лазбиуам. Мама и тате и дядо не са счупени. Виждал съм ги без дуехи и не съм видял счупеност. Мама каза, че като поласна ше уазбела.

Хи-хи. Изкауах един сопол и сега ше го залепя под седялката. Хи-хи. Аз му викам миниуане. хи-хи. Мама каза, че не е хубаво така да се пуави, ама на мен ми е забавно. Бил съм малък миньол. Хи-хи. Значи освен, че съм аспелж и съм миньол.

За това и съм готен. Защото съм много неща. Не искам да поуаствам. Не искам да съм тъжен и счупен. Освен ако не ме поплавят. Хи-хи една възластна баба ми седна на мината. хи-хи. Извиках "БУМММ" и тя се стлесна. Не лазбла шегата и взе да се кала на мама. Мама се извини. Не лазбиуам. Казах на бабата да не се сълди, а да си купи едно камионче и да го хвълуи в тоалетната. Хи-хи. Тя се уасмя и каза, че съм пакостник. Казах и тя да минила някъде и да види колко е забавно. Всички започнаха да се хилят в метлото.

Не искам да поуасвам и да съм счупен. Големите не се смеят. Туябва по-често да го плавят. Мама каза, че нямам и на идея колко съм пуав. Оп едно бебе минила една седялка като мен. Хи-хи. "БУММММ". Ама този дядо защо си легна да спи след като седна на мината? Хоуата извикаха линейка? Не уазбилам. Бебешките мини са по-мощни от детските казах на мама. Тя се лазплака и каза, че като поуасна ше уазбела и че не съм виновен аз. Не уазбилам.

Дядодо се събуди и диша тежко. Тлябва да хвъли едно камионче някъде и ше му мине. 

Неща с които да внесем малко забава

Забелязали ли сте, че хората около вас изглеждат ужасно отегчени от живота? Не трябва ли живота да е забавен? Защо всички си мислят, че всички сме толкова сериозно-истински след като до 40 години няма да ни има, и то само ако сме късметлии. За да не скучаят хората, трябва да бъдат подлагани на известна доза забавен стрес. Ей така, за да са нащрек. Ето лист с неща, с които може да направите сивия живот на своите съграждани малко по-интересен.

На работа сте. Сере ви се. Отивате до кенефа. Мятате едно голямо и чакате някой да влезе. Когато нищо неподозиращият колега влезе, изкачате от затворената кутия и крещите: „ЕЛА ДА ВИДИШ. ГЛЕЙ ГЛЕЙ КОЛКО Е МОЩНО.ОООООООООООО милотоооооооо. Има моите очи.“. С този си номер най-вероятно ще влезете във фирмения фолклор завинаги.

Разхождате се по улицата. Набелязвате си момиче намиращо се на голямо разстояние от вас. Започвате да крещите „ЧАКАЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙ!!!!!!!!!!!.ЧАКАЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙ!!!!!ААААААААААААА“ и да бягате към нея с треперещи ръце над главата ви. Точно преди да я достигнете направете циганско кълбо.  Докато тя гледа изплашено и озадачено, вие и казвате учтиво „Благодаря че ме изчакахте мила госпожице“  и продължавате по пътя. Оставете я да се чуди 3 часа какво точно и се е случило преди малко.

Качете се във възможно най-пълния автобус, който намерите. Настанете се удобно. И извикайте „АУТИСТ СЪМ И МИ СЕ СЕРЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!!!!!!!!!!!!!“. След това си направете селфи с хората около себе си, държейки буца с кафява субстанция в ръката си, която умело се стича между пръстите ви. Вечерта си пуснете БТВ и чакайте репортаж.

Влезте в банката и кажете, че искате да пратите 2000 лв по банкова сметка. В полето където трябва да се напише причина напишете: „Мамо, тате. Пари за пратката на баба с кокаин от Колумбия“. Подайте листчето на момичето зад гишето, разтъркайте носа си, почистете зъбите си с показалец и й се усмихнете нервно.

Скочете на капака на патрулка. Докато полицаите излизат от колата, станете и им обяснете, че се самопредавате в ръцете на правосъдието за притежание на 200 грама „Ариел“, 100 грама „Бонукс“ и пакетче с дъвки съдържащи аспартам, разбира се контрабанда. След това настоявайте за смъртно наказание.

Излезте в 3 седмична почивка. Не се бръснете. Направете си тениска на която пише “Keep Calm and Allah Akbar“. Върнете се на работа носейки шлифер. Намерете стая, в която протича среща на мениджърите. Нахълтайте с краката напред и извикайте „Аллах АкБАРР“, разтварайки шлифера си и разкривайки наредени по вас колани пълни рула тоалетна хартия. Извикайте "БУУХХХХХХХХХШШШШШШШ" имитирайки взрив. На излизане се поклонете и кажете „Сайонара“.

Влезте в асансьора на компанията, в която работите. Омажете се целия в нещо червено и изкарайте нож. Изчакайте някой  колега да влезе и го попитайте за кой етаж е, след което започнете да се хилите тихичко и ехидно.

Влезте в стаята на мениджмънта, запалете джойнт и попитайте любезно дали шефовете искат да развъртят с вас. След което изкарайте една китара и запейте „Буфало Солджа“ на великия Боб Марли.

Започнете да викате, крещите и бягате по коридорите на фирмата, в която работите. Направете така, че максимално да приличате на язовец, болен от дименция. Когато ви попитат какво става, кажете че сте спечелили тотото и че купувате фирмата, в която работите.  

Ходете на задника си в офиса.

Правило 1 — Не се тревожи за дреболии. Правило 2 — Всички неща са дреболии – Фридрих Ницше.