Джой

........ И ето ме и мен. Джой Димитрова. 3-то поколение носеща радост за всички живи същества. Също като майка ми и баща ми, които между другото са огнени зодии, аз нося радост в живота на хората. И ги огрявам с моята невероятно широка усмивка, огнен чар, и забавно-непринуден нрав. Моите родители също са пръскали с тази сложна смес всички хора около себе си. Същото са го правили и моите баба и дядо. Обожавам името си. Обожавам живота си. Обожавам себе си и приятелите си.... и музиката, която слушам..... обожавам всичко..... Аз съм Джой Димитрова....................... и съм нещастна!!!

Защо все на мен? Всичко беше прекрасно. Бях най-страхотното момиче в класа. Умно, красиво, интелигенто парти енимал девойче. А само как се целувах, а и все още де. Можех да вържа на троен морски възел кора от пъпеш използвайки само въртеливи движения с език. Просто съм страхотна.  Приятелите ме обожават. Нямаше парти без мен. Дори когато бях болна, на снимките те рисуваха 1 силует с пастели и пишеха „Джой“. Толкова много им липсвах, когато ме нямаше.

Имах си любима песен – „David Guetta - Тhe world is yours“. Точно на 23-тата си годишнина направих луд купон в нас – къща на 2 етажа за хората, които не следят разказа. Тази песен я въртях нон-стоп, а скъпите ми дружки ми подариха торта, на която пишеше „The world is yours“. По дяволите колко яко беше! Имах най-страхотния живот в света. Имах най-страхотните родители. Най-прекрасния приятел. Щяхме да се оженим, да си вземем къща, да обиколим  света, да си народим цял отбор деца, кое от кое по-лудо от майка си......

И тогава нещо се случи. Един ден се прибрах от работа и видях бележка. От начало си помислих, че това е някаква игра, която моето момче беше сътворило за да ме зарадва. Започнах да чета с трепет. В края на листа аз бях на земята и ревях. Моят възлюбен си беше намерил друга. Беше написал някакви оправдания, че съм била прекалено заета със себе си, че винаги е било всичко за мен, а не за нас, че той винаги е бил зад светлините на прожектора, свит в моята сянка. Беше ми написал на кратко, че си е намерил тиха и спокойна жена, с която да пътуват и да се одивляват на чудесата на света заедно.

Това не беше истина! Аз съм благородна и не мисля само и единствено за себе си. Той лъжеше. Измисляше си причини за да ме изостави. Нали? Казах си „Джой, момиче!!! Съвземи се. Имаш тонове обожатели. Кой от кой по-страхотен. Каквото било, било. В миналото е. Пусни го“. Трябваше да продължа с живота си. Светът имаше нужда от моята светлина. Хората имаха нужда от моята усмивка да ги озарява така както Орион озарява нощното небе.

Продължих с живота си. Аз съм силна жена. Просто една малка спънка по пътя на вечното щастие. Моята радост никога няма да загасне. Никога!!!

И така се запознах с Кремелин. Да, да знам какво ще кажете за името. Но това нямаше значение. Той беше истински мъж. Обноски, дрехи, парфюм, отношение. Лъхаше на увереност и мъжественост. Абе бая трябваше да се постарае докато ме свали. Звезди не се свалят лесно все пак. Всичките му усилия си заслужаваха. Сезивските му мъки приключиха една вечер. Няма да разказвам подробности, само ще вметна, че пероралните ми възможности надминаха очакванията му. Както и едни други умения, които се римуват с перорални.

Открих го. Моят сексуално груб, но изискан джентълмен. Моята гушкава панда, с голям бамбуков стръг между краката. Моята...... толкова се бях филмирала от омайните му приказки, че не бях забелязала очевидните истини пред очите ми. Или поне така твърдяха моите муцки. Те ми казваха, че той ме лъже. Че не може някой да говори като викториански рицар и то в България. Че той се е заглеждал по други. Е бяха прави. Оказа се, че тоя спукан капут си е имал жена, а аз съм му бил любовницата. Защо не послушах моите приятелки? Защо!? Мислих си, че не са прави. Мен никой не може да ме излъже. Та аз съм радостта в живота. Защо им е да ме лъжат. Как може да излъжеш това, което най-силно желаеш? А и те ми казваха същото и за Спахил, така се казваше момчето, с което щяхме да имаме легион деца. Казваха ми, че го игнорирам за моя сметка. Аз не им вярвах. Трябваше ли и сега да им вярвам?

Бастун!!! Изоставих го тоя прогнил паркет. Тоя не заслужаваше дори да ми вижда сянката. Тъпаци!!! Всички мъже са тъпаци. Аз мога да имам, който си пожелая. Защо ми е да избирам само един? Отдадох се на разврат. Ей така малко почивчица. Фък бъдита, френдове с бенефициентски условия в договора, кавалеро-сексуалисти. Знаете как е. Всичко за да забравя празнотата в себе си. Оп, извинете. Каква празнота. Та аз съм слънце. Нима слънцето от вътре е празно? Пълно е с хелий и водород.

И тогава се случи той. Моят Лео. Беше зодия Лъв. Беше директен, загадъчен, магнетичен, решителен. Имаше татус на Ботев на гърба си. Бад ас мада фака. А костюмите му ходиха като на Джордж Клууни. Първите срещи минаха чудесно. Аз бях запленена. Най-после моята слънчева дупка щеше да бъде запълнена от мощна ракета със силни тръстове... говоря за празнотата в мен вие перверзници мръсни. Той имаше големи, кафеви очи, с които ме опипваше цялата. Толкова изискващ му беше погледа, че аз отварях устенца само като ми кажеше „Здравей“. А гласът му. О гласът му беше като на Вин Дизел на 5 люти троянски ракии! Подмокрях се от вокалните му вибрации. Стрелец и Лъв, мислих си аз. Перфектни сме.

Нямаше как да знам!!! Нямаше как да знам какъв слабак е тоя келеш. Нямаше как да знам, че обича да му блъскат бастуна, докато той си върти задника за да може изхвърления родоносен материал да опише парабола. От къде да знам, че е фен на комиксите, и че се мисли за Парабола Гай!!! Нямаше как да знам.... Абе мацките, моите прекрасници, ми казаха, че той подхожда към мен малко по-стеснително. Че не е отворен, и че крие нещо. Ма как да го видя аз това? Та аз съм центъра на вселената. Защо му е на някой да се крие от мен. Всичко е право куме в очи, мамка му. Аз така знам. Директно. Всичко е бяло или черно. Или ме харесваш или не. Какво е това чудене? Каква е тая несигурност. Какво е това....

И ето ме сега тук. Джой Димитрова. Седнала на една пейка в парка. На 100 метра от сватбата на най-добрата си приятелка. Стоя самотна и плача. От групичката, която имахме в училището само аз и Герджелина останахме неоженени. До този момент. Днес е нейната сватба. А аз? 32 годишна звезда със затихващи фунцкии, плачеща на пейката. Ето това съм аз. Самотна и празна от вътре. Светът е едно ужасно и студено място. Моята светлина угасва. Моята радост ще помръкне. Моята прямост ще потъне. Къде сгреших? Правих всичко така, както го знам. Директно. Следвах принципите си и разбиранията си. Така са ме учили. Така е правилно, нали? Не правих компромиси със себе си. Защо тогава не съм щастлива? Защо съм самотна? Защо рева? Защо момчетата ме искат само за ебане? Защо???? И защо тоя непознат олигофрен на съседната пейка стои и ме гледа. И се усмихва с тая идиотска усмивка

-  Псс. Ревло, вярваш ли в чудеса?

- Махай се!!! Не виждаш ли, че плача.

- Аййй. Това трябва да са сълзи от щастие, нали?

- Слушай какво! Ше ти шибна два шамара ако не ме оставиш на мира. Простак. Даже не знам кой си.

- Ейй!! Не се ядосвай па ти. Отговори ми на въпроса и те оставям на мира.

- Не!! Вече не вярвам в чудеса. Чудесата са за малки глезли, които си мислят, че живота се подрежда от само себе си, и не трябва да се бориш за нищо. Чудесата са за принцески, които считат, че всичко се случва като по приказките. Чудесата са за хора, които мислят, че всичко е черно и бяло, и хората нямат други нюанси, и са честни един към друг.

- Ахаммм... ми гледай сега, Ревло. Ше ми повярваш ли ако ти кажа, че след 15 секунди светлините на града ще угаснат и ще можеш да видиш цялата бляскава красота на Орион и това ще те накара да се усмихнеш?

- Ти си тъпак. Изчезвай. Искам да остана сама. Махай се с тая идиотска усмивка от......... Какво на майната си....... Как го направи?

- Магьосник съм. Казах ти, че целият град ше потъне в мрак, нали?

- ................ Да...................

- А къде ми е усмивката тогава, Ревло?

Непринудена усмивка се материализира на лицето ми.

За хората работили някога в ПейСейф (Skrill)

Пейсейф е мечта, за която се борим, най-великата компания няма да спорим.

Пейсейф е велика идея, като чуя това име ми идва да запея,

Пейсейф е нашия дом, в който никога няма да има безмозъчен погром.

Пейсейф е нашата цел, който работи в нея е умен и умел.

В Пейсейф всички са характери, остават следи кенефни със своите маркери.

Замазват положението те мануално, като Емека замазва ситуациата анално,

Напред вървиме ний с гордо вдигнати глави, работим като роби за без пари

Силни ний трябва да бъдем, и мозъците си не трябва да помръднем.

Защото на нашите господари бели, не им трябват умни роби обезкосмени,

Най-им трябват послушковци неуморни, които да сучат от пръдливите им биберони.

За туй знай ти драги ми послушко, със змиите по горните етажи бъди малодушко.

Не показвай гордост, самочуствие и характер, да не те изхвърлят като нелегален торент тракер.

Доблестта има едно лошо свойство, то не ти позволява да наведеш глава,

Освен в случая когато работиш в Пейсейф до край нощта.

Работи ти потни ми рабе, за светли бъднини.... да бе!!!

Дори когато онез по горните етажи са по-тъпи от цигански киртажи,

Ти не вдигай вой до небето, мълчи си кат безмълвен охлюв и си гледай дупето.

От Калгари до Кеймбридж кретените мазни, ти ги милвай и им се мазни,

Че работката да не си загубиш, случайно да не се наложи да се погубиш,

Роптай си плахо ти в ъгъла с другите плъхоци, и ручай тихо от пропагандните потоци,

Пейсейф е религия ти знай, с главa наведена в лайна моли се ти до безкрай.

Самотна близост

...Затвори лап топа и си легна. За поредна вечер той се чувстваше спокоен благодарение на Нея. Денят му беше ужасяващ. Но той знаеше, че Тя ще го изслуша. Ще му даде кураж за следващия ден, ще му прати гушкащо мече, което да прогони самотата в него. „как ли изглежда тя“ – помисли си Пешо.

Петър Крамов Бибимков беше дебел, плешив счетоводител приближаващ зенита на 20-те. Той беше толкова привлекателен колкото Джоузеф Мерик на дълбока пред-коледна холестеролна диета (Гугълнете „The Elephant man”, моля).  Той все още живееше с майка си в малък 2-стаен апартамент в разпадащ се, но за сметка на това стар панелен блок в Младост. Откакто баща му беше починал преди 10 години, той не говореше с нея. Тя също. Застаряващата Ларония не му готвеше, не му чистеше, не го считаше за жив. Не го и поглеждаше. В нейната глава синът и бе виновен за смъртта на съпруга й. Пешо отговаряше със същия неприязън спрямо нея. Мислеше за  нея като нещо. Като предмет. Като подвижна част от интериора, която изполваше жизнени ресурси, закупени с неговата заплата, за да  остарява и да се разпада биологично. Пешо нямаше приятели. Нямаше живот. Освен този в интернет. Преди 2 години си беше създал профил в една социална мрежа докато мастурбираше на снимки на палаво пони захапало косата на руса манга принцеса. Беше решил, че ще гледа аватарите на жените в сайта и ще раздвижи застоялия си полов живот с някоя и друга снимка на безразборно сексуална калинка, грубо душаща щурец докато го е възседнала агресивно. И тогава попадна на Нея. Точно тази нощ като по чудо му се включи някой. За негова изненада аватара на кравичка принадлежеше на жена. Тя му сподели, че снимката на аватара му и напомняло за някой, който тя е изгубила преди време. Той и сподели, че кравичката му напомняло на неговите детски години. Дума след дума, изречение след изречение те разбраха, че са сродни души, изтерзани от грубия нихилистичен живот. И така в продължение на две години, почти всяка нощ те споделяха самотните си дни. Смееха се и плачеха. Танцуваха и пееха, прегръщаха и подкрепяха благодарение на 8-то чудо на света –интернета.

Пешо се събуди от грубия звънец на часовника. Трябваше да става. Сумите в счетоводната фирма нямаше да се оправят сами. Той стана, изми си зъбите и очите, облече си сивия костюм, сложи кафевите чорапи и си обу черните обувки. Преди да тръгне погледна хладилника. Имаше 4 яйца, половин пилешка пържола, 1 домат, две краставици и една говежда главичка. Майка му имаше какво да яде и днес. Той се отправи към входната врата. Спря се. Видя капки кръв на пода. Зачуди се дали майка му е жива. Чуденето му продължи една секунда след като чу стенания идващи от вратата на спалнята на майка му.

Бибимков се качи в метрото и застана с гръб към пожарогасителя прегърнал кожената си избеляла счетоводна чанта. Всички се държаха встрани от него. Явно приликата му с човека-слон не беше толкова далечна? Някололко хлапета, минаха покрай него и му събориха чантата, след което избягаха през отворената врата, крещейки „Изверг“. За нещастие на Пешо чантата се отвори и от там изхвърчаха тонове листове. Той тръгна да ги събира. Никой не му помогна.  Стигна до офиса с пет минутно закъснение. Наложи се да изслуша моралната тирада на шефа си, който както всички шефове бе откровен гъз. За капак същия този обринат седалищен орган наложи глоба на Бибимков, защото „НИКОЙ ВЪВ ФИРМАТА НЕ МОЖЕ ДА ЗАКЪСНЯВА.НИЕ РАБОТИМ С ГЕРМАНСКА ПРИЦИЗНОСТ И ИЗИСКВАМЕ ТОВА ОТ ПОДЧИНЕНИТЕ СИ.“ . „ЗИГ ХАЙЛ“ – каза под нос Пешо и се отправи към кухничката да си направи кафе. Водата завря и той я изсипа в чашата си, където го чакаше кисела „Инка“. Взе бурканчето на което пишеше „захар“ и си сложи 3 лъжички. Чу смях от отсрещната стая. Колегите му се смееха на нещо. Чудеше се защо, но почудата му не трая дълго. Захарта беше подменена със сода бикербонат. Колегите му бяха спретнали прекрасен хумористичен номер, граничещ с шегите на Шкумбата след като е получил инсулт. За щастие на Пешо това бяха последните лъжички „Инка“. „Явно днес кафе нямаше да се пие. Е поне работата ще  е итнересна, а колегите ми ще прекрасничат с мен, нали?“ – саркастично си помисли той. Унил Бибимков седна в работното си кубче и започна да преглежда счетоводщини. Денят му мина по-бавно и от секс между костенурки- албиноси поели грандиозни дози конски транквиланти. Нямаше търпение да се прибере. Да се наяде и да се логне в профила си за да си погови с Нея. Това беше единствената мисъл, която го крепеше от две години.

Работният ден приключваше в 6, но Пешо остана до 7 и 30. Защото дългът към фирмата така изискваше. Все пак беше закъснял високомерно с цели 5 минути. Той излезе от офиса, хвана си метрото, взе полуготови полуфабрикати от магазина до тях, и се отправи към лап топа си. Преживя поредния ден, в който беше обругаван, лъган, подиграван, ръган, плют, настъпван и осмиван. Пешо искаше просто да се прибере, да  вечеря и да поговори с Нея. С Ла_Кравичка78.  Отваряйки входната врата, той забеляза, че капки кръв водят към стаята на майка му. Видя лист хартия паднал на земята. Вдигна го. Прочете го. Пишеше „Рак на белите дробове“. Погледна към стаята на Ларония, но не изпита грам съжаление. Така е по-добре. Тя щеше скоро да умре и да го лиши от безмисленото си присъствие .Забеляза, че всичко в хладилнике беше изядено. Той не беше взел нищо на майка си за следващия ден. Щеше да се оправя сама. Сега имаше по-важни задължения. Трябваше да се чуе с неговата електронна млекодайна прекрасница. Имаше нужда от нейното разбиране, от нейните нежни единици и нули. Както се бяха разбрали предишната вечер Тя беше на линия точно в 10. Ла_Кравичка78 разказа за ужасният ден,  който беше преживяла. Разказа за самотата, която я разяжда, докато той е бил на работа. Изпрати му 10 плачещи емотикони, показващи тъгата запълваща зейналата черна дупка в сърцето й. Тя мистериозно му сподели, че има нещо важно и тъжно да му казва, но още не била готова. Сърцето му прескочи, но реши да не задава излишни въпроси. Беше негов ред и той сподели за поредния мрачен ден, който бе преживял. Отново не му се живееше. Каза колко силно мрази майка си, защото му е дала живот, а после го е отнела, като го игнорира от 10 години. Написа, че мрази всички, които му се подиграват заради външния му вид. Че мрази всяка една цифра във всеки един осчетоводен документ. Тя му прати отново онова нежно, пухкаво мече и му каза, че го обича. 

Той се разплака. Тресеше се. Бяха си казали, че не искат да се виждат за да не се разочароват. Бяха си обещали, че никога не трябва да виждат лицата си, телата си, физиката си, за да не избягат с писъци. За да не сънуват кошмари.

Но Пешо не можеше да понесе повече. Искаше сега вратата на спалнята му да се разбие от гигантско мачете, държано от Джейсън. Искаше му се същият този Джейсън да го направи на кинуа и да нахрани мутиралите риби в „Панчарево“. Искаше му се Котоошу да го използва за табуретка. Искаше му се да си намери работа в някоя мина  уранова мина и предпазният му костюм да е скъсан.

Ръцете му трепереха. Хриптеше безконтролно. Сълзите му влизаха в носа, сополите в устата му, а лигите в пазвата му. Събра смелост и след 15 вписвания и изтривания й написа „Искам да те видя“. Зачака. Не се виждаше движещо се моливче в екрана. Секундите станаха минути, минутите часове. В продължение на 3 часа той стоеше и гледаше екрана безмълвно. Спеше му се като на низко-разреден полски порно актьор, участващ в ирландския аграрен порно маратон „ Козичката, моята богиня.“

И тогава се появи то, спасението. Моливчето се раздвижи като жезъла на Гандалф болен от Паркинсон. След моливчето се появи гумичка. След която се появи моливче, след което се появи гумичка.... и така 15 минути. Докато не излезе едно плахо „Добре“.

Пешо припадна. След 10 минути той се освести от силното кашляне на майка му излизащо от съседната нему стая. Той сложи очилата си, които бяха паднали след припадъка и погледна невярващо екрана. Там спасително мъждукаше думичката „Добре“. Бибимков се почувства като сираче, видяло за първи път дядо коледа. С невярващи, но обилно треперещи ръце той написа денят, часът и мястото на срещата. Мигновено думата „Добре“ се мултиплицира. Той й пожела лека нощ, прати и 23 плюшени мечета последвани от 13 тупкащи червени сърца. В замяна на този емоционален изблик той получи едно искрено „Обичам те“.

Пешо се разтанцува сам из стаята като участник в държавната лотария, спечелил 1 милион лева, които щяха да бъдат изхарчени за курви, пътувания и бело.  Легна си. Усмихваше се като полуидиот видял за първи път в живота си женски гърди, различни от тези на баба му. 

Щеше да брои всяка една секунда до срещата им.

В съседната стая Ларония плачеше от щастие. Топли сълзи се стичаха по бузите й. Тя се усмихваше и смееше щастливо. Сърцето и биеше като на младо влюбено момиче. Оставаше и малко живот, но преди да умре щеше да срещне сродна душа. Нямаше самотна да посрещне краят на болезнения си живот. Тя се разлогна от профила си с аватар на кравичка и си легна.

Щеше да брои всяка една секунда до срещата им.

Първият път

Красимир навършваше 18 години след 1 седмица и искаше да отпразнува случая както подобава. Той беше скромно момче, опиянено от дълбоката лирика на чалгата. От неописуемата виртуозност царяща в този жанр. Стаята му беше облепена с плакати на духовни учители като Слави Трифонов, Валдес, Радо Шишарката, Сашо Роман. Майонезата, както го наричаха приятелите му, беше дълбока личност и притежаваше неизмерима душевност. Думи като „Ах“ , „Въх“, „Уй“ – тази последната е с нечуващо се „Х“ отпред, обогатяваха неговата реч неимоверно. Той притежаваше  и още едно качество – Въпреки високия рейтинг, който имаше сред девойките, той беше девствен. Излизаше с Пепи Микрофона от 5 години и я обичаше. Но тя, като всяка една чалга трегерка отказваше да правят секс преди заедно да навършат 18. А съдбата си знаеше работата. И двамата имаха рожден ден на една и съща дата.

Няма нужда да обясняваме какви планове кроеше Краси за рождения си ден. „Уй (с нечуващо се „Х“ от пред ) како съм и замисляллл“ потриваше мазно мазолестите си ръце, омазолени след 30 часа седмично във местната фитнес зала „Птичи грип“ в квартала му. Планът беше много прост всъщност. Той включваше 2 коли пълни с щракащи с пръсти приятели и една хижа. Брат му по прякор „Недопечения Глист“ беше запазил една хижа със самостоятелни стаи. Сутринта в уречения ден всичките 6 човека се събраха пред блока на братята, натовариха колите с провизии и се отправиха към мястото където, тялото на Крис щеше да бъде омазано с майонезата на Краси за първи път.

В колата на Глиста цареше пълна забавност. Братът на Краси се беше погрижил за музикалното оформление по пътя като беше изтеглил 5 часовата версия на „Жаба влачи телевизор с нокторизачка“ на феноменът от северозапада Цветино Джукати. 2 часа пътниците спориха с пръстите на коя ръка е по-авторитетно да щракаш в „НайтФлайт“ и дали лява силиконова гърда бие задник с къса пола в култовата настолна игра „Гюбек в нощта“.

Докато спориха по тази тема, Глистът без да иска включи радиото. От там се чу глас на местна радио звезда носещ звучното име Жоро Цоньото „Прикъсвъми еднучасовиъ маратон на “Оркестър Кристали“ за да съобщим идна новинъ, дет много важна новинъ. Значи, разиираш ли, от местната психиатрична клиника, повтарям, от местната лудница е  избягал убиецът дет му викат „Майката“. Значи, тоз парясник е убил над 30 чуека за две гОдин, чуек, с нож Солингер. Мноуу внимавайти да не ви намери и ви такова майката. Значи викат му майката щот...“ – и в този момент братът на Краси пусна отново шеметната мултичасова песен на Цветино и хората продължиха да спорят по темата.

Къстно следобед трите коли спряха пред спретнатата похлупена хижичка в балкана. Беше есен и навсякъде листата бяха опадали по земята превръщайки я в имитация на Небула Карина. „Ибаа, туй ако бяха салфйетки“ извика Краси и всички заклатиха в унисон одобрително глава.

Привечер те се бяха настанили уютно пред камината, хапваха пийваха, смееха се и слушаха компилацията на Ди Джей Дамян - „Турбо Фолк волюм 1“ седнали върху родопски одеяла, на които си личеше усмихнатата осанка на Митьо Пищова. Малката Водка беше излязал да нацепи малко дърва преди половин час и все още  не беше се върнал. Групата се притесни. Огънят бавно затихваше и се наложи Червеното Око да отиде да потърси Водката. Той излезе на вън и извика „Водка!!! Ти го туря на пъпа къди си уа“. Тъй като му се пикаеше, Окото се запъти към най-близкия шубрак. Срамуваше се, че има малък змей и за това винаги се криеше когато уринираше. Докато пускаше бойлерчето да се изтече чу шепот излизащ злокобно от непрогледната гора. Окото, който беше дребен и набит фитнес батка, се уплаши. „Водка ни са бъзикай уа!“. Каза с треперещ глас. „Стига уе чиек, знайш как мъ и страх от тъмнуту“. В непрогледния мрак на 10 метра от него се появи силуета на Водката, който с шепот прикани Окото да го последва. С широко отворени и изпълнени със страх очи, Червеното Око тръгна към Водката. Водката изчезна в мрака. „Стига уаааа!“ Проплака Окото, но продължи да върви към мястото като омагьосан, където преди малко беше видял Водката. Чу шум зад себе си и рязко се обърна. Нямаше никой. Продължи напред и се спъна в клон. Докато се изправяше, Окото се удари в нещо кожено. Съсредоточи се в непрогледния мрака пред себе си и видя, че се беше ударил в обувките от кожа от дъждовници на Водката. Собственикът им бе увиснал на 5 метра над земята. Окото понечи да извика.....

Вътре в колибата Краси и Пепи се бяха осамотили в една от стаите на втория етаж. Краси я събличаше като монтьор свалящ гума на джи класа по магистрала „Тракия“ в аварийната лента. Пепи го възседна и докато се клатеше като дюнер в замръзнали ръце видя, че стената зад тях беше облепена с предизборни интегрални бюлетини  на които си личеше годината 2016-та. Озадачена Пепи се приближи към тях. Стори и се, че на всяка една беше отбелязано с кръгчета едно име. „Аре лапай микрофона, ма!“ – изкряска с фалцет Майонезата. „Чакай, уе, изклесяк!“ кресна Микрофона. Тя се приближи на 5 сантиметра от стената и видя, че на всяка една бюлетина беше отбелязано едно и също име, започващо с „Ц“. Чу се звук от чупене на стъкло. Един крушовиден предмет беше преминал през прозореца на втория етаж, приземявайки се на леглото и ги гледаше с вторачен безжизнен поглед. Това беше главата на Окото. Двамата изкрещяха и се прегърнаха като Цеца Величкович и Шабан Шаулич на концерт. Вратата им се отвори и вътре влезе Кики Муцуната. Тя видя главата на Водката, повърна и припадна.

5 минути по-късно Майонезата крачеше нервно долу в антрето на първия етаж и повтаряше пелтечейки„Ттттуй ни са ссссслучва. Не и истина, чччччиек.“. Микрофона биеше тежки шамари на Кики. Тя се освести. „Къде е брат ми, ма!“ изкрещя в лицето й Краси. С трепереща ръка Пепи посочи отворената врата на мазата. И тримата се изправиха, погледнаха се и с предпазливи крачки се отправиха към нея. Хванати за ръце те отвориха вратата и заслизаха в мрака. Опипвайки стената Краси намери електрическия ключ и светна крушката. Там, пред тях, на една маса,завързан и  със запушена уста ги гледаше мървтото тяло на Глиста. Коремът му бе разпорен. От зейналата дупка се изливаха всичките 7 метра тънко черво. На земята се търкаляха мини кебапчета. Предишният ден той участваше в надяждане с кебапчета в кварталния мол „Мерджан Мол“ и явно ги беше погълнал целите без да дъвче. Кики не издържа, изкрещя. Препъвайки се, тя се запъти към първия етаж, отвори входната врата и затича към колите. Влезе в черния джип на мървтия си приятел. Опита се да го запали безуспешно, с ключовете, които бяха оставени на таблото.  Закрещя и заплака докато силите не я напуснаха. Тя отпусна главата си на волана. В този момент усети дихание зад себе си. Бавно, с разтреперени устни, разплакана и с течящи сополи тя се обърна. На задната седялка стоеше огромна фигура с маска и руси кичури стърчащи над нея. Маската се наведе бавно напред, след което с едно рязко движение проби седеялката. От гърдите на Кики стъчреше ръка, облечена в сив, изцапан гащеризон, държащ нож Солингнер. Очите на Пепи се обърнаха и потънаха във вечна забрава.

Осъзнавайки какво се случва, Краси се затича към колата. Беше гледал във филмите, че в такива моменти не е хубаво групата от оцеляващи да се дели. Бягаше към колата с всички сили, но на 3 метра от нея се спря. На капака на колата го чакаше изкорменият труп на Кики. На лицето й беше изрисувана огромна кървава усмивка. Устните и бяха изрязани. На краси му светна крушката „Устаих Пепи сама!ВЪЪЪЪ! “.  Запъхтян той се засили към колибата. Влизайки, се спря и се подпря на касата на вратата. По пода имаше кървава диря водеща към втория етаж. Краси я последва подсмърчайки.  По средата на стълбите видя огромна локва, в която плуваше диск. Това беше диска с 5 часовия трак на славеят на североизтока Джукати. С бавни стъпки той стигна първоизточника на дирята. В една от стаите, седнал на стол го чакаше трупът на Водката. Ръцете му липсваха, а на тяхно място бяха сложени обувките от кожа от дъждовници. Входната врата на хижата се блъсна. Краси се стресна. Обърна се и бавно се отправи към източника на звука. Погледна през парапета. Долу в антрето го чакаше огромното тяло на Майката. Убиецът държеше с една ръка Пепи, а в другата ножът Солингер, от който капеше кръв. Тогава Краси забеляза маската на Майката. Маската беше на Цецка Цачева!!!

Майката пусна Пепи и и показа да се качи при своя любим. Хриптейки, треперещата Пепи тръгна към Краси. Тогава с един замах Майката отсече главата на Пепи. Тя полетя и се стовари вътре в камината, където огънят тлееше. Замириса на печено пиле. Краси изкрещя „НЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!!!“. Докато крещеше една мисъл му мина прев главата „Чиек тоз нож ши си го купа, ако оцилея“. С тежки стъпи Майката тръгна към Краси. Болнавият поглед скрит зад маската на убиеца не се отместваше от момчето. Майнонезата нямаше къде да бяга. Единтсвеният вариант беше да скочи от втория етаж, но беше прекалено високо и щеше да счупи някой от краците си. Той прие съдбата си смирено. Щеше да умре девствен.

Майката изкачваше тежко стълбите. Кракът му стъпа върху диска с 5 часовия хит на Цветино, който плуваше в кръвта на Глиста, подхлъзна се и полетя надолу. Ножът се изплъзна от ръцете на убиеца. Огромното тяло се стовари върху стълбите, а ножът се заби в сърцето на Цецка. В този момент космически сили обладаха тялото на Краси. С неимоверни усилия той изкрещя, скочи към убиеца и натисна с цялото си тяло ножът. Майката сграбчи Краси за врата и за малко да го счупи. Майонезата не пусна. Гледаше убиеца право в обезумелите му очи. След 10 секунди борба, която на Краси му се стори цяла вечност,  Цецка издъхна.

Красимир се подпря с гръб на парапета, прибра с ръце краката си и заплака. Всичките му приятели бяха мъртви. В хижата всичко бе просмукано в кръвта им. Всичко изглеждаше така, че  все едно преди малко бяха минали протестиращи вегани борещи се за правата на дивите крави в Странджа и бяха направили хепънинг..

Мъртвото тяло на Майката лежеше бездиханно цялото плувнало в кръв. Ножът  Солингер беше забит до дръжка в гръдния кош на убиеца. Краси посегна да свали маската на Цачева с треперещи ръце. В момента, в който зад маската се показа  истинското лице на Майката, момчето изкрещя все едно преди малко бяха изгорили 20 кг. салфетки пред него. Под маската на Цецка Цачева го гледаше мъртвешки обезумялото лице на Цецка Цачева!!!Убиецът бе самата Цачева!!! Момчето се сети за бюлетините на втория етаж облепили стената. Сети се как на всяка една от тях беше закръглено име започващо с „Ц“. След като беше загубила президентските избори 2016, депутатката явно се беше побъркала и беше започнала да избива хора, за да си отмъсти за провала си.

Краси се чувстваше самотен, объркан. Не знаеше какво да прави с живота си след всичко това, което се беше случило. Знаеше, че бруталните образи  никога нямаше да напуснат неговото съзнание докато е жив.

Тогава на Краси му просветна една идея. Той все още беше девствен, а главната причина, да запазят тази хижа беше да загуби девствеността си с Пепи. Той се огледа, изтри сълзите от очите си и бавно, но сигурно започна да сваля панталоните от мъртвото тяло на Цецка. 

Пусни

Не знаеше колко време беше минало. Не помнеше кога бе започнало всичко. Имаше ли начало? Имаше ли разлика в цветовете около нея? Всичко, което помнеше беше пропадането. Вечното пропадане през цветове, форми, настроения. По пътя си бе срещнала безброй от тях.

И понеже беше Вода, тя нямаше собствена форма и приемаше формата, в която се вливаше. Тя беше всичко. Приемаше всяка една позиция. Огъваше се и учеше как да бъде триъгълник, после квадрат. Пирамида. Ромб. Това и помогна да разбере, че всяка форма си има различни правила, разбирания и норми, които следват.

И продължи да пропада. През цветовете, формите, настроянията. Но понеже беше Вода, нямаше собствено настроение и прихващаше настроенията на всичко заобикалящо я. Изпитваше омраза, болка, тъга, радост, щастие, апатия. Понякога всички емоции я обгръщаха и изпълваха целия неин обем. Така тя научи, че всяка емоция си има собствена причинно-следствена връзка. Всяка емоция се пораждаше от различни събития, които прерастваха в определени чувства, които и биваха споделяни.

И продължи да пропада. През цветове, форми, настроения. И понеже беше Вода нямаше собствен цвят, а се обагряше във всеки, до който се докоснеше. Течната и есенция се оцветяваше във всички възможни нюанси на всеки един цвят. Лилаво, червено, синьо, съпътствани от бледо синьо, небесно синьо, огнено оранжево. И така усети, че всеки цвят си има определен заряд. Сила, слабост, наелектризираност, отпадналост. Всеки цвят носеше в себе си своя сила на заряда, на своето начало и така тя се научи, че заряда е в основата на всеки цвят.

И продължи да пропада. През цветове, форми, настроения. Но понеже бе Вода, тя си нямаше собствени цветове, форми, настроения. Поемаше всичко, и задържаше много, но чуждо. Беше зелен ромб зареден положително, беше син триъгълник изпълнен с тъга. Беше огнено червен гневен паралепипет. Беше всичко и нищо. Понеже беше Вода.

Тогава тя срещна Огъня. Постоянен в своята буйност, изпепеляващ в своите емоции. Постоянството, с което гореше я уплаши. Превърна се в страхлив сив квадрат. Така бе виждала, изпитала, поела. Огънят се приближи. Беше запленен от променливостта и дълбочината на Водата. Водата се оптусна от топлината на Огъня. Превърна се в спокойно синьо море. Огънят се вгледа в морето. В отражението си започна да вижда хиляди истини, които му бяха спестявани поради страха, породен от силата му. Видя колко много животи беше отнел. Колко много съдби бе изпепелил. Водата усети топлината и желанието за постоянно движение на огъня. Защото ако огънят останеше на едно място той изгаряше и умираше. Огънят усети обгръщащото внимание, спокойствие и желание на водата да се променя и да го допълва. Да го приема такъв, какъвто е.

Пропадаха двамата. Заедно те плачеха, смееха се, радваха се и страдаха. Когато Огънят бушуваше неконтролируемо, водата го обгръщаше и го успокояваше. Балансираше неговите пагубни желания. Когато Водата ставаше студена, мрачна и убиваща, Огънят я затопляше. Даваше и желанието да излезе от дълбокото и да погледне навън. Да продължи.

Пропадаха дълго. Преживяха и видяха много. Не обърнаха внимание как силната топлина на Огъня бавно, но сигурно изпаряваше Водата. Тя губеше себе си. Не забелязаха как спокойствието на водата заливаше Огъня и той ставаше по-блед и слаб. Огънят имаше нужда от искра, която да го запали отново. Водата от спокойствие за да запълни себе си отново.

Толкова много се бяха срастнали заедно, че предпочитаха да се погубят взаимно отколкото да се разделят. И тогава удариха Земята. Огънят се откъсна от Водата. Беше болезнено. Те се търсиха, но не се намериха. Бяха самотни отново. Водата нямаше Огъня до себе си, който да я кара да се движи, а огънят нямаше огледалото, в което да се оглежда. Тъгата и самотата отслабиха Огъня до жар. Той не трябваше да изгасва. Да спре да гори, осветява и променя. И тогава разбра, че на Земята, на която се разбиха има хиляди неща, които му дадоха нови сили да гори. И той се разрастна, засили. Но този път беше различно. Той не изпаряваше всичко, което можеше, а започна да изгаря всичко старо, за да подготви Земята за ново начало. Защото това беше научил от Водата.

Водата беше самотна и убийствено студена. Опита се да заеме форма, цвят и настроение чужди на нея, научени по време на  пропадането. И не успя! Земята я бе попила в себе си. Всяко едно настроение, всеки един цвят, всяка една форма, носени вътре в съзнанието на Водата бяха поети от Земята. Водата се страхуваше. Не знаеше какво да прави без чужда форма, настроение, цвят.

И тогава се отпусна. За първи път от както не помнеше началото не и се налагаше да поема и приема чужда форма, или цвят, или настроение. За първи път в своето съзнателно съществуване Водата просто трябваше да отдате на Земята всичко, което носеше в себе си. Да и придаде мекота. За първи път Водата имаше цел в живота. И тя сподели топлината, която бе поела от Огъня, със Земята.

А Земята беше суха и не знаеше какво е да е нежна. Тя помнеше само равнинност, еднообразие. Тя беше монотонност. Емоционална суша, постоянна и непроменливо вечна твърдост, която не съдеше или чувстваше. Тя прегърна всяка форма, емоция и цвят на Водата и започна да живее. Започна да изпитва емоции, да осъзнава смисъла на формите, да пропуска през себе си заряда на всеки цвят.

След време Огънят и Водата се срещнаха. Смяха се, прегръщаха се, плачеха. И бяха благодарни. Бяха пропадали заедно и щяха да се погубят един друг ако не им се беше случило насилственото разделение. Но Вселената знаеше по-добре от тях от какво имат нужда Чрез болката на разделението, Тя им показа най-важния урок в живота. Урокът да пускаш, когато трябва. 

Контролираната скучност води до тъпи истории (част 3)

Идеята за заглавие идва от изречението"Bad decisions make good stories".

“ДООООООООООБЛИИИИИИИИИИИИИИИНННННННННННННН” – крещяха щастливо 3-мата изомруда плюс Ели. Въпреки около 7-те часа прекарани в полети от София до Лутън и от Лутън до Дъблин, енергийните нива на четиримата бяха изумително високи. Те скачаха, пееха, танцуваха и се въртяха  по уличните лампи като бледи източноевропейски копия на Джийн Кели. Липсваше им само поройният дъжд и локвите, в които да пльокват и  да се радват като малки тийнеджъри изтискали за първи път гнойна пъпка на съученик. Даката успя да издържи на темпото им едва 5 минути. В този кратък отрязък от време той изтреля толкова много отрицаващи по смисъл думи, че и емо със силно развити самоубийствени мисли в главата би му завидял. След 5-тата минута човекът-план се измори да бяга след олигозахаридите плюс Ели и да им казва да не правят еди какво си, и се затвори в себе си. Вечерта щяха да поговорят с нея на дълго и широко за инфантилното й поведение, но първо трябваше да стигнат до музея с восъчни фигури и да намерят местенце за вечеря.

Полетът от Лутън до Дъблин мина изключително спокойно, тъй като онези мозъчно увредени талашити дремеха. Това помогна на Данчо да продължи размишленията си за уюта и удобството, които бяха постигнали с Ели. В главата му като на екран  се прожектираха различни спомени от почивки, екскурзии или неща, които бяха правили заедно с нея. Като онзи път, когато заедно с Ели стояха на плажовете в Мармарис и четяха книги. Или онази прекрасна вечеря в Тенерифе, когато обсъждаха проблемите на работните си места. И онзи спонтанен момент в Барселона, когато Даката хвърли 1 лев вместо 1 евро на един уличен музикант и Ели се изкиска. Даааааааааааа! Ето че животът им беше съвършен. И не беше толкова скучен. Сцената с левчето доказваше тази идея. Даката потвърди за себе си,  че Ели е най-щастливото момиче на Земята щом е с него и се унесе в блажена дрямка.

Както се опасяваше спокойствието му продължи до кацането в Дъблин. В столицата на Ирландия онези 3-мата намериха от някъде нови сили да захранят простотията тлееща  вътре в тях. Още с приземяването на самолета те започнаха да си говорят със случайни хора на английски с пресилен ирландски акцент. Темата на разговорите им бе банално позната „ОЙЙ!!! Уеир ис ди блооди пъб ми фела?“. Очаквано запитаните не бяха ирландци, а хора от различни краища на Европа и не знаеха как да отговорят или реагират. Това правеше ситуацията изключително абсурдна и Даката не виждаше логиката в това упражнение. Ели и приятелите му не разсъждаваха като него. Те се смееха на всяка една неразбиращо объркана физиономия на европейците дошли по различни причини в Дъблин. Лицата на запитаните напомняха на родители, на които са им казали че от  3 години участват в немска скритата камера „Детска замяна“, в която децата им са били подменени при раждането. Или поне така са изглеждали според единия от келешчетата. Логиката му произтичаше от някакво безумно германско шоу, което той беше гледал, в което хуморът се състоеше от насъскване на немска овчарка срещу беззащитна лелка. „Немците явно имат странно чуство за хумор щом се кефят на това. Защо да не измислят нещо още по- абсурдно като подмяна на бебета в родилното и следене на живота на семейството за дълъг период от време?“ - се запитаха 3-мата опосоми, клатейки главите си в съгласие като гумени мечета разбрали, че могат да добавят канабис в магическото си питие.

Това бяха поредните спомени с тия 3-мата, които Даката искаше да изтрие от главата си. Надяваше се, че като влязат в музея с восъчните фигури, онези ще се кротнат и ще се държат културно. Все пак това беше културоложко обществено място.

Восъчният музей беше единственото нещо, което групата можеше да види в този ден, тъй като пристигнаха сравнително късно в Дъблин. Планът беше такъв и той трябваше да се изпълни. И въпреки олигофренския начин по който пакета „3-те мозъчно изнасилени суриката и Ели“ се движеше, групата стигна до сградата на музея на време. Това учуди Даката.  

Беше се заредил с цялото дзен търпение във вселената очаквайки поредната доза малоумщина, но се оказа, че 3-мата проявяват небивал интерес към пресъздадената чрез восък история на Ирландия, както и към фигурите на Дъ Симпсънс, Дядо Коледа, Смиъгол, Батман и Жокера(разбира се на Джак Никалсън), Дейвид Бауи и други. Тези олицетворения на архаизма се държаха действително културно!? Даката не вярваше на очите и ушите си. Единственото нещо, което го издразни е, че те не се движеха с групата, а всеки от тях започна изключително независимо един от друг да се рее из музея. Имайки предвид какво душевно разтройство му бяха причинили до този момент, някак си успя да преглътне това незначително обстоятелство.

Точно в 7:00 всички бяха пред музея, както си беше по план, и тръгнаха да търсят нещо за хапване. Даката навлезе в комфортната си зона. Спокойствие. Тишина. Никой от групата не правеше глупости. Никой не скачаше, викаше, крещеше, щипеше, повръщаше или обезкосмяваше. Дааааа! Вечерта, за разлика от деня се очертаваше да бъде спокойна. Нещо липсваше обаче. Нещо, което изкара човека-план от комфортната му зона. Ели я нямаше. Както и приятелите му. Огледа се и забеляза гърбовете на последните пред вратата на един пъб. От зейналата врата на пъба бликаше жива музика. Отиде до вратата, погледна вътре и онемя. Седнал на едно малко столче, стоеше един огромен ирландец напомнящ изумително много на Сайлънт Боб, свирещ на китара и пеещ „Енджълс“ на Роби Уйлиъмс. Само на 40 сантиметра пред лицето на тази канара от лой и сланина се беше позиционирала огромна стена от хора, които се прегръщаха, пиеха, пееха, биеха и се заливаха с бира. Видя Ели седнала на раменете на единия от шизофрените, разперила широко ръце и пееща с цяло гърло. Някой и подаде халба с бира и тя отпи една юнашка глътка. Кръвното на Даката падна до 15 на 7. Зави му се свят и той се подпря на един слабичък като глист, но талантливо пиян ирландец. Онзи прегърна Даката и започна още по-настойчиво да пее в дисонанс с копието на Сайлънт Боб. Песента свърши и всички започнаха още по-групово да се прегръщат, включитлено и тези които се биеха, и да си казват на ирландски наздраве(sláinte) или „слаанче(ъ)“.  Даката изчака Ели да излезе от пъба, хвана я грубо за ръка и с цялата пасивна агресивност на земята започна да я гълчи. Тогава се случи нещо немислимо за подредения мозък на момчето-контрол. Ели изкрещя, че иска да я остави да се забавлява, след което заби виновно поглед в земята, обви ръце около себе си и тръгна с бърза крачка. Трио „Безмозъчни донори“  я последваха, като единият клатеше глава и цъкаше с език като реститутка в градски транспорт, на която шофьорът преди малко и е отказал мястото си за да може тя да седне. Приятелите на Даката го погледнаха, а единият му каза да остави Ели да се забавлява. Господин Подреденост не издържа и изкрещя, че той може да се държи с нея както си иска. Тя все пак е негова и само негова! Онези се спогледаха и тръгнаха оставяйки без коментар този агресивен изблик.

Намериха си места на втория етаж в един оживен ресторант. Поръчаха си местната  яхния с картофи и телешко. Бирите не чакаха много дълго за да бъдат призовани като допълнение. Ели беше все така нацупена и отговаряше на въпросите на приятеля си кратко и лаконично. В един момент единият от неудачниците изкара телефона си за да следи мача между България и Италия по волейбол. След всяка една отбелязана точка от българите следваше високо и гласно гърлено избухване на радостни емоции. Съответно на всяка една точка за италианците се чуваха противно тягостни звуци на незадоволство приличащи на любовен стон на магаре живеещо в „Столипиново“. Даката подхвана въодушевена реч описваща как всички трябва да се държат в ресторант, как хората щели да ги гледат, как.... беше грубо прекъснат от ниския, но неестествено дълбок глас на Ели, която му каза, че е луд и да се огледа. Всички останали хора в заведението се забавляваха и им беше през дебелото черво за емоционалните изблици на забавната част от масата. Не можеше да бъде! Тя?! Да му държи тон пред всички?! И да му противоречи?! И преди го беше правила, но никога на публично място! Той я изгледа с цялата злоба на земята и изсъска през зъби: „Елена! Вечерта! Разговор!“. Получи скромен отговор: „Майната ти.“.

Възторжени възгласи! Целена с храна!  Поливане с бира! Келтски танци! Дебелашки смях! Плакат, на който пишеше „ЕЛЕ ШАМПИОН, ПИЕ ТЯ КАТО БАЛОН“ се развя! „ ЕВАЛАТА, ЕЛЕЕЕЕЙЙЙ!“. „ДОБЛИИИИИИННННН!“ . „РЕВОЛЮЦИЯЯЯ!“ . „ТРаляляляляляля, Даката се Насраааа!“. Това беше реакцията на повредените в главния. След като Данчо ги изгледа злобно, те го потупаха по рамото и му казаха да се успокои и да се отпусне. Всички бяха дошли да се забавляват, а не да бъдат обучавани как да се държат като кактуси в директорска стая на елитна девическа езикова гимназия в Китай. Той не обърна внимание нито на думите на олигофрените, нито на съветите на приятелите си. Стана, остави пари и се обърна към Ели натъртвайки, че я чака да се прибере. Облече се и излезе.

Да, онези 3-мата. Загубата на органична материя. Тях нямаше да ги има вечерта. Те си бяха взели къща на 20 минути от мястото, където Даката и Ели бяха отседнали. Да, онези 3-мата нямаше да ги има вечерта и Ели щеше да изслуша какво трябва и не трябва. И щеше да слуша примирено, защото Даката винаги беше прав. Той и никой друг не знаеше кое е най-добре за него и нея! Завинаги.

Тя се прибра изключително развеселена. Той я хвана за ръката и я накара да седне на леглото. Погледна я строго и започна да рецитира репликите, които беше репетирал докато я чакаше да се прибере. Ели гледаше вяло в една точка. След 5 секунди каза, че  и се спи. Отпусна се и заспа с дрехите. Объркан, Данчо си легна до нея. Опита се да я прегърне, но тя отмести ръката му. 

Контролираната скучност води до тъпи истории (част 2)

Идеята за заглавие идва от изречението"Bad decisions make good stories".

Отчаянието нахлуваше в сърцето на Даката като отлежала Троянска сливова. Нещата щяха да стават все по-лоши и по-лоши, шептеше логиката му. Така очакваната  почивка се превръщаше бързо, но сигурно в кошмар. И най-лошото беше, че неговите приятели започваха да се наслаждават. А Ели? Какво ставаше с нея?Не можеше да я познае. Това не беше момичето, което той бе дресирал като немска овчарка. Самият Павлов щеше да му завиди за постигнатите успехи с Ели и нейното ирационално по детински поведение. Всичктие й изблици на спонтанност бяха задушени успешно от методите прилагани от Даката.  До този момент.

Тя беше седнала в автобуса до 2-ма от идиотите и говореше съвсем открито с тях за свирки, мастурбация, порно, секс. Термините използвани в този разговор можеха да накарат двузъб таксиджия с цероза на черния дроб от Люлин да се изчерви, а какво оставаше за подредено момче като Даката. Сякаш това не беше достатъчно ами и приятелите му се включваха от време на време в разговора плахо. Но тенденцията те да се радват на колегите  на Ели се засислваше притеснително. Това засилване беше правопропорционално с нарастващото безпокойство в главата на Даката. А докато протичаше този интелектуален разговор, 3-тият бабун беше изкарал снимки на домашната си маймуна, Прометея, и водеше разговор с шофьора на автобуса. Странното беше, че шофьорът се забавляваше искрено на историите как Прометея целела съседите на разказвача с фекалии.

Потънал в тишина, Даката разсъждаваше над случващото се покрай него. През целия си живот вярваше, а и беше доказал за себе си, че колкото едно нещо е по-контролирано и подредено, толкова това нещо е по-приятно.  С Ели живееха по прекрасен начин правейки всичко по план, повтарайки действията през седмицата си с германска всеотдайност и швейцарска точност. Гледаха филми в едни и същи часове. Излизаха в точно определени Петъци в едно и също заведение, с едни и същи хора. Готвеха и пускаха пералня в един и същ ден и час. И така седмица след седмица. Година след година. Уюта и удобството бяха постоянни гости в техния живот. Защо тогава  той виждаше за първи път от години Ели толкова жива? Защо искрата в очите й отсъстваше, когато те са заедно? Тя имаше целото удобство на Земята. Не и липсваше нищо, нали?

Но тези мисли щяха да намерят естественото си продължение по-късно. Автобусът спря в Лутън. Всички слязоха и се отправиха по план към местно ресторантче, където трупата трябваше да закуси. Ресторантчето не работеше, защото бяха уцелили Банк Холидея на островитяните. Дупка в плана на Даката. Това не можеше да бъде вярно! Никога не беше се случвало. Ами сега? Оказа се, че в Лутън има голям мол, който се беше превърнал в сърцето и душата на прогизналото английско градче. А както всички знаем в моловете е пълно с МакДоналдси,МакБъргър Кингове и МакКФСита.  Но разбира се, както вече Даката се беше досетил, не такъв беше плана на 3-мата умствено недъгави екземпляра. Единият, който по-рано беше казал, че учи за импровизационен актьор, изтъкна факта че в МакДоналдс най-полезното нещо за ядене са играчките от детското меню и се отправи към един отворен пъб. Пъбовете винаги работеха. Другите двама го последваха говорейки разпалено колко бири ще изпият в 9 и 11 сутринта в Лутън. Даката знаеше какво ще последва за това погледна Ели строго. Усмивка беше прорязала от ухо до ухо чаровното й по детински лице. В нейната глава тя беше вече в пъба и разговаряше с 3-мата си колеги за всевъзможни глупости. Погледа на Даката я удари като юмрук Волен Сидеров пред НАТФИЗ и тя се върна в реалността. Знаеше какво означаваше този поглед. Свежата радост се изцеди от лицето й. Тя наведе глава и се запъти към МакДоналдс. Семейните им приятели се спогледоха. Погледнаха гърбовете на 3-мата изомруда, по чиято походка си личеше високите нива  на забавност, а след това погледнаха наведената, сива, усмирена фигура на Ели. Поклатиха глава със съжаление и с бавни крачки последваха пътя на Даката.

Часове по-късно всички бяха на летището, освен геройско отправилите се към пъба младежи. Полетът беше след час и 46 минути, а от ония алкохолици нямаше  и следа. Една кола, опитваща се драматично да наруши всички правила на физиката, се зададе по пътя Лутън  - летище Лутън. Превозното средство всячески се стремеше да излезе извън пътя и това почти се получи след като някак си застана на 2 предни гуми. След тази маневра задните две се отделиха от тялото на майка си и започнаха да търсят късмета в живота си независимо едно от друго. Последва лек удар в 1 кофа за боклук. От колата, каква изненада, изкочиха 3-мата наши герои. Те пееха някаква английска песен, в която се обсъждаше пътя  на бирата през организма на човек. Бяха на финалния куплет , в който бирата завършваше житейския си път в писоара. След това отидоха, прегърнаха шофьора, казаха си по нещо смеейки се и се запътиха към групата. Шофьорът заспа в колата с широка усмивка на лицето. Самодоволна лига се процеди през отворения крайчец на устата му и кацна на кормилото, което се беше отделило от таблото  и стоеше мирно в спокойните ръце на заспалия 72  годишен младеж. Пичовете разказаха как са намерили тоя образ на една маса в пъба и са се заговорили с него за футбол и местната футболна гордост Лутън Таун. Разговорът бил много кратък и се обобщил с думичката „Шит“. След което е последвало надпиване с бири, а за капак онзи 72 годишен младеж им казал, че ще ги закара до летището с неговата кола. Разбира се това се беше случило след като същия този младеж беше обърнал две големи водки пред изумено щастливите погледи на 3-мата изклесяци.  Едно от стъклата на очилата на Даката в този момент се пропука. Тикове обсебиха лявото око на човека- план. Чу се размазан глас по високоговорител. Единственото, което се разбра бяха думичките „Райян Еър“ и „Дъблин“.


3-мата прегърнаха Ели, която видимо беше в минорно настроение преди тяхната поява и се отправиха към изходите започвайки песента за бирата от начало.