Бялото черно

............Здравей, Отрово!

............ Дълго мислих дали да ти пиша. Трябва ли да го правя? Има ли смисъл? Ти вече ми отне всичко. Не се познаваме. Но те усещам във всяка моя клетка. Живеем един и същ живот. Споделяме едно семейство. Една любов, но не и омраза. Усещаш погнусата ми от теб?  Горчилката, която ми носи името ти?

Каквото и да е – МРАЗЯ ТЕ!!! С цялата си душа! Сърце! Ум! Същност!

Ооо, ти не знаеш ха –ха . Не си наясно ха – ха. Нали курветино жалка!?

ТИ МИ ОТНЕ ВСИЧКО, КОЕТО ОБИЧАХ!!!  

Отне жена ми!!! Прекрасната ми Джейда. Тя трепва всеки път, когато тръгвам. Защо ли? Защото знае, какво ще последва. Ще се появиш ти. ЩЕ СЕ ПОЯВИШ ТИ!!! Ще я държиш за ръка. Ще я утешиш. Ще я изслушаш. Ще я прегърнеш. Ще и дадеш надежда. Джейда не се страхува от мен вече. ЗАРАДИ ТЕБ!!! А аз толкова много я обичах.... Толкова много я съсипвах физически. Ооо дааа. Съзлите и примесени с кръв. ХА-ХА!!!

Ти си моята противоположност. Близост. Състрадание. Топлина. Безопасност. Тя не ми го казва в лицето. Смее ли ха –ха! Може би я е страх ха- ха! Да не ѝ натроша костите отново ха- ха.  Но... аз знам, че е така. Усещам го, пачавроооо. Сигурно ти го е казвала.

Казвала ли ти е, че те обича? На мен не ми е. Отдавна. От страх. Когато ботушът ми затискаше лицето ѝ! Тя спря да ми говори. Юмрук не помага да ѝ отворя устата. ПРЕДСТАВЯШ ЛИ СИ!!! ПРЕВЪРНАЛА СИ Я В СЕБЕ СИ! МЕЧТАТЕЛКА! ЖЕЛАЕЩА СВОБОДАТА!!!БЕЗМОЗЪЧНА ПАЧАВРО!

Всеки ден в очите ѝ чета примирение. Докато е с мен тя е сива. Предадена. Безжизнена. Уплашена като новородена кошута. Студена към мен. Както я харесвам..... Но всичко това е едното ѝ лице. Робското. Роботското. Това, което създадох. Което аз обожавах ха-ха!  Преди да се появи дургото ѝ лице. Свободното. Изпълненото с надежда. Виждал съм намеците му. Проявяват се когато напускам. Ти го виждаш постоянно, нали? НАЛИ ПРЕОБЛЕЧЕНА ОВЦА ОТНЕМАЩА СЕМЕЙСТВА!!!!

ОТНЕ ДЕЦАТА МИ АБНОРМАЛНА ВАГИНО! Те не искат да ме погледнат. Страхуват се. Да не би да остана. Не ме искат в собствената ми къща. Като съм в нас, тебе те няма. А те копнеят за теб. Бленуват те. Погледнах дневника на Беатрис онзи ден. Там имаше рисунка. Ти, жена ми и двете ми деца. Усмихнати, безгрижни, щастливи. Аз също бях там. Дъщеря ми ме беше нарисувала зад решетки!!! В тъмна бездна!!!! А отгоре пишеше „ЧУДОВИЩЕ“! Беатрис вече не може да рисува. ТИ СИ Я НАКАРАЛА ДА ГО НАПРАВИ!!!НАЛИ!!!! ДА МЕ НАРИСУВА КАТО ЧУДОВИЩЕ!!! КАТО ЗЛОТО ТРОВЕЩО СЕМЕЙСТВОТО!!!

Ти, курво мръсна ми отне всичко!!!Появи се в живота ми от нищото. Малко по малко издълба живот в живота. И започна да го превземаш от вътре. Подло и нагло се настани в моя дом. Моята работа. Придърпа към себе семейството ми. А те те приеха. ШИБАНИТЕ ПРЕДАТЕЛИТЕ ТЕ ПРИЕХА!!! Защото им даде всичко, което аз не.... научих дори прокълнатото ти име. Малкият Солей се изпусна пред мен – Джекила.ДЖЕКИЛА!!!!! Почти удуших дребосъка, в пристъп на гняв. Джейда ме спря. И отнесе удар в слепоочието. ВИЖДАШ ЛИ КАКВО МЕ КАРАШ ДА ПРАВЯ!!! ИЗЧАДИЕ МЕНТАЛНО!!!!

Дълго време мислих. Чудих се. Как да те отстраня от живота ми. Не спях. Не ядях. Не говорих с никой. Трябваше да те изкормя. Летално!!!И тогава те видях. За първи път. Пред кабинета на травматолога. Бях си счупил ръката докато биех минувач. Педалчето ми се подиграваше. Шептеше в тъмното твоето име.

Случайност ли беше? Може би беше илюзия? За първи път те виждах. Аз и ти в едно помещение. От месец не бях пил Арипипразол. Може би и това да е причината. Видях те за първи път. До тогава само те усещах. Помирисвах твоето съществуване. Знаех те, но не те познавах. Моят арх-немезис. Олицетворение на цялата ми омраза. Стоеше и ме гледаше. С мека усмивка. Нежни черти. Приемаща ме. Излъчване способно да омекоти и най-обруганата душа. Видях цялата болка на света. В очите ти. Беше се събрала там. А ТИ МЕ ГЛЕДАШЕ С ТЯХ!!! ПОДИГРАВАШЕ МИ СЕ, НАЛИ???!!!

.....От огледалото. Тогава разбрах как да те отрежа. Гонореа прогнила!!! Разбрах кое е слабото ти място.

Купих си пушка. След 10 секунди ти няма да съществуваш.

Ще се видим в ада ха-ха.

Д-р. Хайд.

Бягство

Секс, наркотици, алкохол, цигари ,работа, тонове грим, филми, празни "приятели", часове празнословие, шопинг, кредитни карти, ненужна бездушна технологичност, безсмисленo несподелени пътувания, фалшиви усмивки, екстремни преживявания, плитки микровълново-притоплени чувства ,шумна музика, егоцентрични селфита, банални инстаграм пози, фейсбук френдшипване, филтрирани снимки, милион и едно харесвания от хора, за които не те ебе, и на тях им е през хуя за тебе, мазни себични чекии, псевдо- каузи, които подкрепяме, за да омекотим вината от нашето егоистично бездействие и бездушност, про-активна позитивност, покрила гнилата ни есенция ,сериaли, филми, пуканки, friends with benefits, game of thrones,Ed Sheeran - човек е измислил толкова много начини да избяга от себе си.

Деца

.... Счупи стъклото с паве, след което изсипа кофата с котешки фъшкии върху скъпите дрехи на витрината. Изплези се на потресените хора вътре в скъпия бутик и избяга докато се смееше на висок глас. Беше веднага подгонен...

Високомерната жена се спъна в бялата лента, опъната от дърво до дърво и падна в локвата с кал. Тя изкочи иззад едното дърво и покри кафявото туловище с гъши пера. След което се врътна, показа си дупето, обуто с жълти пликчета на болинки и побягна с все сили, докато се смееше на висок глас. Беше веднага подгонена....

Момченцето нехайно се смееше докато го преследваха. Беше по-пъргав от гонителите си и успяваше да пази достоверна преднина пред тях. Маневрираше успешно като глист в 50 литров буркан пълен с животворна течност. Той премина покрай едно голямо кошче с ябълки и го обърна. Зад него тела полетяха изгубили равновесие, погалени естетически от гравитацията. То се обърна с изумление. Стори му се, че всички падат цяла вечност. Всеки един от стремящите се да срещнат земята беше извадил най-изкривената физиономия, на която е способен. Все едно преди малко бяха усетили пареща болка в пикочните си тръби.

Момиченцето бягаше с все сили, докато се смееше на висок глас. Беше по-пъргава от преследващите я гамени. Маневрираше успешно като кобила на състезание по дресаж. Тя премина покрай един гигантски аквариум пълен с вода, в който трябва да се отбележи нямаше нито една рибка, и го обърна. Течността се превърна в коварен хлъзгав капан щом се успокои върху мраморните плочки. В този капан попаднаха гонителите й. Тя се обърна и с усмихнато удивление наблюдаваше как всички летяха надолу към земята в неравноделен ритъм на пайдушко хоро, изсвирено синхронизирано от напушен бобър – диригент на клонка от хвойна.

Бягайки, държащ се за корема от смях той сви зад ъгъла..... и се блъсна в момиченцето. Очите им се срещнаха. Неговите сини ириси не изпускаха от поглед нейните кафеви бадемови кръгове.  Въздухът около тях се наелектризира. Придоби материални, физически размери. Демоните, танцуващи в очите им, заиграха още по-буйно, но деликатно, превъзбудени от срещата си със себеподобни. Предизвикателно . Наивно. По детински. В един ритъм. Ехидни усмивки се изписаха на двете невръстни личица.

Една незатихваща енергия беше намерила двете си лица.

Те правеха пакост след пакост. Смееха се. Скачаха. Плачеха и танцуваха. Изживяваха всяка една емоция до нейния предел. Измисляха хиляди начини да се подиграват на хората, които се бяха взели толкова на сериозно. Не нараняваха никой. Е поне не много. Всичко беше невинно. Детинско. Непорочно. Истинско. Където и да попадаха детската им енергия изпълваше мястото с живот. Гробищата се превръщаха в площадки, на които си правиха срещи непонятни създания от различни реали. Изсъхналите поляни приемаха образа на игрища, където се гонеха рицари, ангели, дяволи и пометнали кукумявки с три висшета и докторантура по кирилопонятничене. Скучните и сиви ученически стаи в стаи-капани, от които трябваше да се измъкнеш напрягайки цялото си въображение.

Хората, които имаха все още детско в себе си ги обичаха безусловно. Зареждаха се от непринудеността им. Живот изпълваше вените им след всяка тяхна наивна шега. Никой не можеше да ги спре. Защото те не се състезаваха с никого. Просто се забавляваха. Нищо не беше толкова сериозно, че да не можеш да му се подиграеш. Нищо не беше толкова мрачно, че да не можеш да се освети. Нищо не беше толкова тъжно, за да не можеш да го обърнеш в пресмиване над самата тъга и над себе си. Над цялата болка и страдание. Та какво беше болката и страданието ако не банално, поредно мрачно безвремие между една и друга забавност.

След една от многото  си наивни шеги, се наложи по-бързо да се изнижат от ситуацията. Засилени и бездиханни те преминаха покрай една излъскана витрина. Момиченцето се отскубна от ръката на момченцето и се спря пред нея. От среща я гледаше старица. Бръчките се стичаха по лицето й като вълни на залез слънце. Белите й коси се вееха като изсъхнала трева на повей на летен бриз. Тялото и трепереше като червей, овалян в сол. Лявата и ръка докосна с неверия лявата й буза. Очите й се изпълниха с тъга. Трупането на горчива течност по долните клепачи прие застрашителни размери. Това беше тя!

  В този момент нечия нежна ръка се опря в дясната й буза. Тя успя да види отражението на ръконосеца във витрината. От там я гледаше един прегърбен старец. Темето му отразяваше светлината като огледало в пустиня. В  устата му беше останал един символичен, но горд зъб, доказващ, че някога тази прогнила пасмина е мачкала твърди субстанции. Очите на стареца бяха също насълзени, но меки. Топли. Приемащи .Погледнаха се. Сълзи се стекоха като ручейчета по бузите им. Ръцете им се докоснаха длан в дланта. Приближиха се един към друг и се целунаха дълбоко. Истинско. Чисто .

   Заплакаха. Кога беше минало цялото това време? Не цял живот, а миг. Плачеха и се смееха едновременно. Започнаха да правят балончета със сополи, да ги пукат. Правиха си гаргара с горчилката от сълзите, влизащи в устите им. И пак се смееха. И пак плачеха.

  Покрай тях премина дебела повлекана, ходеща арогантно на токчета. Изглеждаше също толкова галантно, колкото едноок хипопотам с кърлеж на левия тестис, скачащ на кокили. Лицата на двамата се изкривиха в ехидна усмивка. Пламъкът в очите им беше заменил меката тъга. Непорочната  наивност и желание за игра ги превърна отново в малки дечица, готови да играят. 

Незатихващата енергия намери двете си лица.

 Усмихнаха се като хиени рекламиращи „Блендамет“ и тръгнаха шпионски след хипопотама на кокили .....

                                                 Смехът на висок глас не закъсня.......

Джой

........ И ето ме и мен. Джой Димитрова. 3-то поколение носеща радост за всички живи същества. Също като майка ми и баща ми, които между другото са огнени зодии, аз нося радост в живота на хората. И ги огрявам с моята невероятно широка усмивка, огнен чар, и забавно-непринуден нрав. Моите родители също са пръскали с тази сложна смес всички хора около себе си. Същото са го правили и моите баба и дядо. Обожавам името си. Обожавам живота си. Обожавам себе си и приятелите си.... и музиката, която слушам..... обожавам всичко..... Аз съм Джой Димитрова....................... и съм нещастна!!!

Защо все на мен? Всичко беше прекрасно. Бях най-страхотното момиче в класа. Умно, красиво, интелигенто парти енимал девойче. А само как се целувах, а и все още де. Можех да вържа на троен морски възел кора от пъпеш използвайки само въртеливи движения с език. Просто съм страхотна.  Приятелите ме обожават. Нямаше парти без мен. Дори когато бях болна, на снимките те рисуваха 1 силует с пастели и пишеха „Джой“. Толкова много им липсвах, когато ме нямаше.

Имах си любима песен – „David Guetta - Тhe world is yours“. Точно на 23-тата си годишнина направих луд купон в нас – къща на 2 етажа за хората, които не следят разказа. Тази песен я въртях нон-стоп, а скъпите ми дружки ми подариха торта, на която пишеше „The world is yours“. По дяволите колко яко беше! Имах най-страхотния живот в света. Имах най-страхотните родители. Най-прекрасния приятел. Щяхме да се оженим, да си вземем къща, да обиколим  света, да си народим цял отбор деца, кое от кое по-лудо от майка си......

И тогава нещо се случи. Един ден се прибрах от работа и видях бележка. От начало си помислих, че това е някаква игра, която моето момче беше сътворило за да ме зарадва. Започнах да чета с трепет. В края на листа аз бях на земята и ревях. Моят възлюбен си беше намерил друга. Беше написал някакви оправдания, че съм била прекалено заета със себе си, че винаги е било всичко за мен, а не за нас, че той винаги е бил зад светлините на прожектора, свит в моята сянка. Беше ми написал на кратко, че си е намерил тиха и спокойна жена, с която да пътуват и да се одивляват на чудесата на света заедно.

Това не беше истина! Аз съм благородна и не мисля само и единствено за себе си. Той лъжеше. Измисляше си причини за да ме изостави. Нали? Казах си „Джой, момиче!!! Съвземи се. Имаш тонове обожатели. Кой от кой по-страхотен. Каквото било, било. В миналото е. Пусни го“. Трябваше да продължа с живота си. Светът имаше нужда от моята светлина. Хората имаха нужда от моята усмивка да ги озарява така както Орион озарява нощното небе.

Продължих с живота си. Аз съм силна жена. Просто една малка спънка по пътя на вечното щастие. Моята радост никога няма да загасне. Никога!!!

И така се запознах с Кремелин. Да, да знам какво ще кажете за името. Но това нямаше значение. Той беше истински мъж. Обноски, дрехи, парфюм, отношение. Лъхаше на увереност и мъжественост. Абе бая трябваше да се постарае докато ме свали. Звезди не се свалят лесно все пак. Всичките му усилия си заслужаваха. Сезивските му мъки приключиха една вечер. Няма да разказвам подробности, само ще вметна, че пероралните ми възможности надминаха очакванията му. Както и едни други умения, които се римуват с перорални.

Открих го. Моят сексуално груб, но изискан джентълмен. Моята гушкава панда, с голям бамбуков стръг между краката. Моята...... толкова се бях филмирала от омайните му приказки, че не бях забелязала очевидните истини пред очите ми. Или поне така твърдяха моите муцки. Те ми казваха, че той ме лъже. Че не може някой да говори като викториански рицар и то в България. Че той се е заглеждал по други. Е бяха прави. Оказа се, че тоя спукан капут си е имал жена, а аз съм му бил любовницата. Защо не послушах моите приятелки? Защо!? Мислих си, че не са прави. Мен никой не може да ме излъже. Та аз съм радостта в живота. Защо им е да ме лъжат. Как може да излъжеш това, което най-силно желаеш? А и те ми казваха същото и за Спахил, така се казваше момчето, с което щяхме да имаме легион деца. Казваха ми, че го игнорирам за моя сметка. Аз не им вярвах. Трябваше ли и сега да им вярвам?

Бастун!!! Изоставих го тоя прогнил паркет. Тоя не заслужаваше дори да ми вижда сянката. Тъпаци!!! Всички мъже са тъпаци. Аз мога да имам, който си пожелая. Защо ми е да избирам само един? Отдадох се на разврат. Ей така малко почивчица. Фък бъдита, френдове с бенефициентски условия в договора, кавалеро-сексуалисти. Знаете как е. Всичко за да забравя празнотата в себе си. Оп, извинете. Каква празнота. Та аз съм слънце. Нима слънцето от вътре е празно? Пълно е с хелий и водород.

И тогава се случи той. Моят Лео. Беше зодия Лъв. Беше директен, загадъчен, магнетичен, решителен. Имаше татус на Ботев на гърба си. Бад ас мада фака. А костюмите му ходиха като на Джордж Клууни. Първите срещи минаха чудесно. Аз бях запленена. Най-после моята слънчева дупка щеше да бъде запълнена от мощна ракета със силни тръстове... говоря за празнотата в мен вие перверзници мръсни. Той имаше големи, кафеви очи, с които ме опипваше цялата. Толкова изискващ му беше погледа, че аз отварях устенца само като ми кажеше „Здравей“. А гласът му. О гласът му беше като на Вин Дизел на 5 люти троянски ракии! Подмокрях се от вокалните му вибрации. Стрелец и Лъв, мислих си аз. Перфектни сме.

Нямаше как да знам!!! Нямаше как да знам какъв слабак е тоя келеш. Нямаше как да знам, че обича да му блъскат бастуна, докато той си върти задника за да може изхвърления родоносен материал да опише парабола. От къде да знам, че е фен на комиксите, и че се мисли за Парабола Гай!!! Нямаше как да знам.... Абе мацките, моите прекрасници, ми казаха, че той подхожда към мен малко по-стеснително. Че не е отворен, и че крие нещо. Ма как да го видя аз това? Та аз съм центъра на вселената. Защо му е на някой да се крие от мен. Всичко е право куме в очи, мамка му. Аз така знам. Директно. Всичко е бяло или черно. Или ме харесваш или не. Какво е това чудене? Каква е тая несигурност. Какво е това....

И ето ме сега тук. Джой Димитрова. Седнала на една пейка в парка. На 100 метра от сватбата на най-добрата си приятелка. Стоя самотна и плача. От групичката, която имахме в училището само аз и Герджелина останахме неоженени. До този момент. Днес е нейната сватба. А аз? 32 годишна звезда със затихващи фунцкии, плачеща на пейката. Ето това съм аз. Самотна и празна от вътре. Светът е едно ужасно и студено място. Моята светлина угасва. Моята радост ще помръкне. Моята прямост ще потъне. Къде сгреших? Правих всичко така, както го знам. Директно. Следвах принципите си и разбиранията си. Така са ме учили. Така е правилно, нали? Не правих компромиси със себе си. Защо тогава не съм щастлива? Защо съм самотна? Защо рева? Защо момчетата ме искат само за ебане? Защо???? И защо тоя непознат олигофрен на съседната пейка стои и ме гледа. И се усмихва с тая идиотска усмивка

-  Псс. Ревло, вярваш ли в чудеса?

- Махай се!!! Не виждаш ли, че плача.

- Аййй. Това трябва да са сълзи от щастие, нали?

- Слушай какво! Ше ти шибна два шамара ако не ме оставиш на мира. Простак. Даже не знам кой си.

- Ейй!! Не се ядосвай па ти. Отговори ми на въпроса и те оставям на мира.

- Не!! Вече не вярвам в чудеса. Чудесата са за малки глезли, които си мислят, че живота се подрежда от само себе си, и не трябва да се бориш за нищо. Чудесата са за принцески, които считат, че всичко се случва като по приказките. Чудесата са за хора, които мислят, че всичко е черно и бяло, и хората нямат други нюанси, и са честни един към друг.

- Ахаммм... ми гледай сега, Ревло. Ше ми повярваш ли ако ти кажа, че след 15 секунди светлините на града ще угаснат и ще можеш да видиш цялата бляскава красота на Орион и това ще те накара да се усмихнеш?

- Ти си тъпак. Изчезвай. Искам да остана сама. Махай се с тая идиотска усмивка от......... Какво на майната си....... Как го направи?

- Магьосник съм. Казах ти, че целият град ше потъне в мрак, нали?

- ................ Да...................

- А къде ми е усмивката тогава, Ревло?

Непринудена усмивка се материализира на лицето ми.

За хората работили някога в ПейСейф (Skrill)

Пейсейф е мечта, за която се борим, най-великата компания няма да спорим.

Пейсейф е велика идея, като чуя това име ми идва да запея,

Пейсейф е нашия дом, в който никога няма да има безмозъчен погром.

Пейсейф е нашата цел, който работи в нея е умен и умел.

В Пейсейф всички са характери, остават следи кенефни със своите маркери.

Замазват положението те мануално, като Емека замазва ситуациата анално,

Напред вървиме ний с гордо вдигнати глави, работим като роби за без пари

Силни ний трябва да бъдем, и мозъците си не трябва да помръднем.

Защото на нашите господари бели, не им трябват умни роби обезкосмени,

Най-им трябват послушковци неуморни, които да сучат от пръдливите им биберони.

За туй знай ти драги ми послушко, със змиите по горните етажи бъди малодушко.

Не показвай гордост, самочуствие и характер, да не те изхвърлят като нелегален торент тракер.

Доблестта има едно лошо свойство, то не ти позволява да наведеш глава,

Освен в случая когато работиш в Пейсейф до край нощта.

Работи ти потни ми рабе, за светли бъднини.... да бе!!!

Дори когато онез по горните етажи са по-тъпи от цигански киртажи,

Ти не вдигай вой до небето, мълчи си кат безмълвен охлюв и си гледай дупето.

От Калгари до Кеймбридж кретените мазни, ти ги милвай и им се мазни,

Че работката да не си загубиш, случайно да не се наложи да се погубиш,

Роптай си плахо ти в ъгъла с другите плъхоци, и ручай тихо от пропагандните потоци,

Пейсейф е религия ти знай, с главa наведена в лайна моли се ти до безкрай.

Самотна близост

...Затвори лап топа и си легна. За поредна вечер той се чувстваше спокоен благодарение на Нея. Денят му беше ужасяващ. Но той знаеше, че Тя ще го изслуша. Ще му даде кураж за следващия ден, ще му прати гушкащо мече, което да прогони самотата в него. „как ли изглежда тя“ – помисли си Пешо.

Петър Крамов Бибимков беше дебел, плешив счетоводител приближаващ зенита на 20-те. Той беше толкова привлекателен колкото Джоузеф Мерик на дълбока пред-коледна холестеролна диета (Гугълнете „The Elephant man”, моля).  Той все още живееше с майка си в малък 2-стаен апартамент в разпадащ се, но за сметка на това стар панелен блок в Младост. Откакто баща му беше починал преди 10 години, той не говореше с нея. Тя също. Застаряващата Ларония не му готвеше, не му чистеше, не го считаше за жив. Не го и поглеждаше. В нейната глава синът и бе виновен за смъртта на съпруга й. Пешо отговаряше със същия неприязън спрямо нея. Мислеше за  нея като нещо. Като предмет. Като подвижна част от интериора, която изполваше жизнени ресурси, закупени с неговата заплата, за да  остарява и да се разпада биологично. Пешо нямаше приятели. Нямаше живот. Освен този в интернет. Преди 2 години си беше създал профил в една социална мрежа докато мастурбираше на снимки на палаво пони захапало косата на руса манга принцеса. Беше решил, че ще гледа аватарите на жените в сайта и ще раздвижи застоялия си полов живот с някоя и друга снимка на безразборно сексуална калинка, грубо душаща щурец докато го е възседнала агресивно. И тогава попадна на Нея. Точно тази нощ като по чудо му се включи някой. За негова изненада аватара на кравичка принадлежеше на жена. Тя му сподели, че снимката на аватара му и напомняло за някой, който тя е изгубила преди време. Той и сподели, че кравичката му напомняло на неговите детски години. Дума след дума, изречение след изречение те разбраха, че са сродни души, изтерзани от грубия нихилистичен живот. И така в продължение на две години, почти всяка нощ те споделяха самотните си дни. Смееха се и плачеха. Танцуваха и пееха, прегръщаха и подкрепяха благодарение на 8-то чудо на света –интернета.

Пешо се събуди от грубия звънец на часовника. Трябваше да става. Сумите в счетоводната фирма нямаше да се оправят сами. Той стана, изми си зъбите и очите, облече си сивия костюм, сложи кафевите чорапи и си обу черните обувки. Преди да тръгне погледна хладилника. Имаше 4 яйца, половин пилешка пържола, 1 домат, две краставици и една говежда главичка. Майка му имаше какво да яде и днес. Той се отправи към входната врата. Спря се. Видя капки кръв на пода. Зачуди се дали майка му е жива. Чуденето му продължи една секунда след като чу стенания идващи от вратата на спалнята на майка му.

Бибимков се качи в метрото и застана с гръб към пожарогасителя прегърнал кожената си избеляла счетоводна чанта. Всички се държаха встрани от него. Явно приликата му с човека-слон не беше толкова далечна? Някололко хлапета, минаха покрай него и му събориха чантата, след което избягаха през отворената врата, крещейки „Изверг“. За нещастие на Пешо чантата се отвори и от там изхвърчаха тонове листове. Той тръгна да ги събира. Никой не му помогна.  Стигна до офиса с пет минутно закъснение. Наложи се да изслуша моралната тирада на шефа си, който както всички шефове бе откровен гъз. За капак същия този обринат седалищен орган наложи глоба на Бибимков, защото „НИКОЙ ВЪВ ФИРМАТА НЕ МОЖЕ ДА ЗАКЪСНЯВА.НИЕ РАБОТИМ С ГЕРМАНСКА ПРИЦИЗНОСТ И ИЗИСКВАМЕ ТОВА ОТ ПОДЧИНЕНИТЕ СИ.“ . „ЗИГ ХАЙЛ“ – каза под нос Пешо и се отправи към кухничката да си направи кафе. Водата завря и той я изсипа в чашата си, където го чакаше кисела „Инка“. Взе бурканчето на което пишеше „захар“ и си сложи 3 лъжички. Чу смях от отсрещната стая. Колегите му се смееха на нещо. Чудеше се защо, но почудата му не трая дълго. Захарта беше подменена със сода бикербонат. Колегите му бяха спретнали прекрасен хумористичен номер, граничещ с шегите на Шкумбата след като е получил инсулт. За щастие на Пешо това бяха последните лъжички „Инка“. „Явно днес кафе нямаше да се пие. Е поне работата ще  е итнересна, а колегите ми ще прекрасничат с мен, нали?“ – саркастично си помисли той. Унил Бибимков седна в работното си кубче и започна да преглежда счетоводщини. Денят му мина по-бавно и от секс между костенурки- албиноси поели грандиозни дози конски транквиланти. Нямаше търпение да се прибере. Да се наяде и да се логне в профила си за да си погови с Нея. Това беше единствената мисъл, която го крепеше от две години.

Работният ден приключваше в 6, но Пешо остана до 7 и 30. Защото дългът към фирмата така изискваше. Все пак беше закъснял високомерно с цели 5 минути. Той излезе от офиса, хвана си метрото, взе полуготови полуфабрикати от магазина до тях, и се отправи към лап топа си. Преживя поредния ден, в който беше обругаван, лъган, подиграван, ръган, плют, настъпван и осмиван. Пешо искаше просто да се прибере, да  вечеря и да поговори с Нея. С Ла_Кравичка78.  Отваряйки входната врата, той забеляза, че капки кръв водят към стаята на майка му. Видя лист хартия паднал на земята. Вдигна го. Прочете го. Пишеше „Рак на белите дробове“. Погледна към стаята на Ларония, но не изпита грам съжаление. Така е по-добре. Тя щеше скоро да умре и да го лиши от безмисленото си присъствие .Забеляза, че всичко в хладилнике беше изядено. Той не беше взел нищо на майка си за следващия ден. Щеше да се оправя сама. Сега имаше по-важни задължения. Трябваше да се чуе с неговата електронна млекодайна прекрасница. Имаше нужда от нейното разбиране, от нейните нежни единици и нули. Както се бяха разбрали предишната вечер Тя беше на линия точно в 10. Ла_Кравичка78 разказа за ужасният ден,  който беше преживяла. Разказа за самотата, която я разяжда, докато той е бил на работа. Изпрати му 10 плачещи емотикони, показващи тъгата запълваща зейналата черна дупка в сърцето й. Тя мистериозно му сподели, че има нещо важно и тъжно да му казва, но още не била готова. Сърцето му прескочи, но реши да не задава излишни въпроси. Беше негов ред и той сподели за поредния мрачен ден, който бе преживял. Отново не му се живееше. Каза колко силно мрази майка си, защото му е дала живот, а после го е отнела, като го игнорира от 10 години. Написа, че мрази всички, които му се подиграват заради външния му вид. Че мрази всяка една цифра във всеки един осчетоводен документ. Тя му прати отново онова нежно, пухкаво мече и му каза, че го обича. 

Той се разплака. Тресеше се. Бяха си казали, че не искат да се виждат за да не се разочароват. Бяха си обещали, че никога не трябва да виждат лицата си, телата си, физиката си, за да не избягат с писъци. За да не сънуват кошмари.

Но Пешо не можеше да понесе повече. Искаше сега вратата на спалнята му да се разбие от гигантско мачете, държано от Джейсън. Искаше му се същият този Джейсън да го направи на кинуа и да нахрани мутиралите риби в „Панчарево“. Искаше му се Котоошу да го използва за табуретка. Искаше му се да си намери работа в някоя мина  уранова мина и предпазният му костюм да е скъсан.

Ръцете му трепереха. Хриптеше безконтролно. Сълзите му влизаха в носа, сополите в устата му, а лигите в пазвата му. Събра смелост и след 15 вписвания и изтривания й написа „Искам да те видя“. Зачака. Не се виждаше движещо се моливче в екрана. Секундите станаха минути, минутите часове. В продължение на 3 часа той стоеше и гледаше екрана безмълвно. Спеше му се като на низко-разреден полски порно актьор, участващ в ирландския аграрен порно маратон „ Козичката, моята богиня.“

И тогава се появи то, спасението. Моливчето се раздвижи като жезъла на Гандалф болен от Паркинсон. След моливчето се появи гумичка. След която се появи моливче, след което се появи гумичка.... и така 15 минути. Докато не излезе едно плахо „Добре“.

Пешо припадна. След 10 минути той се освести от силното кашляне на майка му излизащо от съседната нему стая. Той сложи очилата си, които бяха паднали след припадъка и погледна невярващо екрана. Там спасително мъждукаше думичката „Добре“. Бибимков се почувства като сираче, видяло за първи път дядо коледа. С невярващи, но обилно треперещи ръце той написа денят, часът и мястото на срещата. Мигновено думата „Добре“ се мултиплицира. Той й пожела лека нощ, прати и 23 плюшени мечета последвани от 13 тупкащи червени сърца. В замяна на този емоционален изблик той получи едно искрено „Обичам те“.

Пешо се разтанцува сам из стаята като участник в държавната лотария, спечелил 1 милион лева, които щяха да бъдат изхарчени за курви, пътувания и бело.  Легна си. Усмихваше се като полуидиот видял за първи път в живота си женски гърди, различни от тези на баба му. 

Щеше да брои всяка една секунда до срещата им.

В съседната стая Ларония плачеше от щастие. Топли сълзи се стичаха по бузите й. Тя се усмихваше и смееше щастливо. Сърцето и биеше като на младо влюбено момиче. Оставаше и малко живот, но преди да умре щеше да срещне сродна душа. Нямаше самотна да посрещне краят на болезнения си живот. Тя се разлогна от профила си с аватар на кравичка и си легна.

Щеше да брои всяка една секунда до срещата им.

Първият път

Красимир навършваше 18 години след 1 седмица и искаше да отпразнува случая както подобава. Той беше скромно момче, опиянено от дълбоката лирика на чалгата. От неописуемата виртуозност царяща в този жанр. Стаята му беше облепена с плакати на духовни учители като Слави Трифонов, Валдес, Радо Шишарката, Сашо Роман. Майонезата, както го наричаха приятелите му, беше дълбока личност и притежаваше неизмерима душевност. Думи като „Ах“ , „Въх“, „Уй“ – тази последната е с нечуващо се „Х“ отпред, обогатяваха неговата реч неимоверно. Той притежаваше  и още едно качество – Въпреки високия рейтинг, който имаше сред девойките, той беше девствен. Излизаше с Пепи Микрофона от 5 години и я обичаше. Но тя, като всяка една чалга трегерка отказваше да правят секс преди заедно да навършат 18. А съдбата си знаеше работата. И двамата имаха рожден ден на една и съща дата.

Няма нужда да обясняваме какви планове кроеше Краси за рождения си ден. „Уй (с нечуващо се „Х“ от пред ) како съм и замисляллл“ потриваше мазно мазолестите си ръце, омазолени след 30 часа седмично във местната фитнес зала „Птичи грип“ в квартала му. Планът беше много прост всъщност. Той включваше 2 коли пълни с щракащи с пръсти приятели и една хижа. Брат му по прякор „Недопечения Глист“ беше запазил една хижа със самостоятелни стаи. Сутринта в уречения ден всичките 6 човека се събраха пред блока на братята, натовариха колите с провизии и се отправиха към мястото където, тялото на Крис щеше да бъде омазано с майонезата на Краси за първи път.

В колата на Глиста цареше пълна забавност. Братът на Краси се беше погрижил за музикалното оформление по пътя като беше изтеглил 5 часовата версия на „Жаба влачи телевизор с нокторизачка“ на феноменът от северозапада Цветино Джукати. 2 часа пътниците спориха с пръстите на коя ръка е по-авторитетно да щракаш в „НайтФлайт“ и дали лява силиконова гърда бие задник с къса пола в култовата настолна игра „Гюбек в нощта“.

Докато спориха по тази тема, Глистът без да иска включи радиото. От там се чу глас на местна радио звезда носещ звучното име Жоро Цоньото „Прикъсвъми еднучасовиъ маратон на “Оркестър Кристали“ за да съобщим идна новинъ, дет много важна новинъ. Значи, разиираш ли, от местната психиатрична клиника, повтарям, от местната лудница е  избягал убиецът дет му викат „Майката“. Значи, тоз парясник е убил над 30 чуека за две гОдин, чуек, с нож Солингер. Мноуу внимавайти да не ви намери и ви такова майката. Значи викат му майката щот...“ – и в този момент братът на Краси пусна отново шеметната мултичасова песен на Цветино и хората продължиха да спорят по темата.

Къстно следобед трите коли спряха пред спретнатата похлупена хижичка в балкана. Беше есен и навсякъде листата бяха опадали по земята превръщайки я в имитация на Небула Карина. „Ибаа, туй ако бяха салфйетки“ извика Краси и всички заклатиха в унисон одобрително глава.

Привечер те се бяха настанили уютно пред камината, хапваха пийваха, смееха се и слушаха компилацията на Ди Джей Дамян - „Турбо Фолк волюм 1“ седнали върху родопски одеяла, на които си личеше усмихнатата осанка на Митьо Пищова. Малката Водка беше излязал да нацепи малко дърва преди половин час и все още  не беше се върнал. Групата се притесни. Огънят бавно затихваше и се наложи Червеното Око да отиде да потърси Водката. Той излезе на вън и извика „Водка!!! Ти го туря на пъпа къди си уа“. Тъй като му се пикаеше, Окото се запъти към най-близкия шубрак. Срамуваше се, че има малък змей и за това винаги се криеше когато уринираше. Докато пускаше бойлерчето да се изтече чу шепот излизащ злокобно от непрогледната гора. Окото, който беше дребен и набит фитнес батка, се уплаши. „Водка ни са бъзикай уа!“. Каза с треперещ глас. „Стига уе чиек, знайш как мъ и страх от тъмнуту“. В непрогледния мрак на 10 метра от него се появи силуета на Водката, който с шепот прикани Окото да го последва. С широко отворени и изпълнени със страх очи, Червеното Око тръгна към Водката. Водката изчезна в мрака. „Стига уаааа!“ Проплака Окото, но продължи да върви към мястото като омагьосан, където преди малко беше видял Водката. Чу шум зад себе си и рязко се обърна. Нямаше никой. Продължи напред и се спъна в клон. Докато се изправяше, Окото се удари в нещо кожено. Съсредоточи се в непрогледния мрака пред себе си и видя, че се беше ударил в обувките от кожа от дъждовници на Водката. Собственикът им бе увиснал на 5 метра над земята. Окото понечи да извика.....

Вътре в колибата Краси и Пепи се бяха осамотили в една от стаите на втория етаж. Краси я събличаше като монтьор свалящ гума на джи класа по магистрала „Тракия“ в аварийната лента. Пепи го възседна и докато се клатеше като дюнер в замръзнали ръце видя, че стената зад тях беше облепена с предизборни интегрални бюлетини  на които си личеше годината 2016-та. Озадачена Пепи се приближи към тях. Стори и се, че на всяка една беше отбелязано с кръгчета едно име. „Аре лапай микрофона, ма!“ – изкряска с фалцет Майонезата. „Чакай, уе, изклесяк!“ кресна Микрофона. Тя се приближи на 5 сантиметра от стената и видя, че на всяка една бюлетина беше отбелязано едно и също име, започващо с „Ц“. Чу се звук от чупене на стъкло. Един крушовиден предмет беше преминал през прозореца на втория етаж, приземявайки се на леглото и ги гледаше с вторачен безжизнен поглед. Това беше главата на Окото. Двамата изкрещяха и се прегърнаха като Цеца Величкович и Шабан Шаулич на концерт. Вратата им се отвори и вътре влезе Кики Муцуната. Тя видя главата на Водката, повърна и припадна.

5 минути по-късно Майонезата крачеше нервно долу в антрето на първия етаж и повтаряше пелтечейки„Ттттуй ни са ссссслучва. Не и истина, чччччиек.“. Микрофона биеше тежки шамари на Кики. Тя се освести. „Къде е брат ми, ма!“ изкрещя в лицето й Краси. С трепереща ръка Пепи посочи отворената врата на мазата. И тримата се изправиха, погледнаха се и с предпазливи крачки се отправиха към нея. Хванати за ръце те отвориха вратата и заслизаха в мрака. Опипвайки стената Краси намери електрическия ключ и светна крушката. Там, пред тях, на една маса,завързан и  със запушена уста ги гледаше мървтото тяло на Глиста. Коремът му бе разпорен. От зейналата дупка се изливаха всичките 7 метра тънко черво. На земята се търкаляха мини кебапчета. Предишният ден той участваше в надяждане с кебапчета в кварталния мол „Мерджан Мол“ и явно ги беше погълнал целите без да дъвче. Кики не издържа, изкрещя. Препъвайки се, тя се запъти към първия етаж, отвори входната врата и затича към колите. Влезе в черния джип на мървтия си приятел. Опита се да го запали безуспешно, с ключовете, които бяха оставени на таблото.  Закрещя и заплака докато силите не я напуснаха. Тя отпусна главата си на волана. В този момент усети дихание зад себе си. Бавно, с разтреперени устни, разплакана и с течящи сополи тя се обърна. На задната седялка стоеше огромна фигура с маска и руси кичури стърчащи над нея. Маската се наведе бавно напред, след което с едно рязко движение проби седеялката. От гърдите на Кики стъчреше ръка, облечена в сив, изцапан гащеризон, държащ нож Солингнер. Очите на Пепи се обърнаха и потънаха във вечна забрава.

Осъзнавайки какво се случва, Краси се затича към колата. Беше гледал във филмите, че в такива моменти не е хубаво групата от оцеляващи да се дели. Бягаше към колата с всички сили, но на 3 метра от нея се спря. На капака на колата го чакаше изкорменият труп на Кики. На лицето й беше изрисувана огромна кървава усмивка. Устните и бяха изрязани. На краси му светна крушката „Устаих Пепи сама!ВЪЪЪЪ! “.  Запъхтян той се засили към колибата. Влизайки, се спря и се подпря на касата на вратата. По пода имаше кървава диря водеща към втория етаж. Краси я последва подсмърчайки.  По средата на стълбите видя огромна локва, в която плуваше диск. Това беше диска с 5 часовия трак на славеят на североизтока Джукати. С бавни стъпки той стигна първоизточника на дирята. В една от стаите, седнал на стол го чакаше трупът на Водката. Ръцете му липсваха, а на тяхно място бяха сложени обувките от кожа от дъждовници. Входната врата на хижата се блъсна. Краси се стресна. Обърна се и бавно се отправи към източника на звука. Погледна през парапета. Долу в антрето го чакаше огромното тяло на Майката. Убиецът държеше с една ръка Пепи, а в другата ножът Солингер, от който капеше кръв. Тогава Краси забеляза маската на Майката. Маската беше на Цецка Цачева!!!

Майката пусна Пепи и и показа да се качи при своя любим. Хриптейки, треперещата Пепи тръгна към Краси. Тогава с един замах Майката отсече главата на Пепи. Тя полетя и се стовари вътре в камината, където огънят тлееше. Замириса на печено пиле. Краси изкрещя „НЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!!!“. Докато крещеше една мисъл му мина прев главата „Чиек тоз нож ши си го купа, ако оцилея“. С тежки стъпи Майката тръгна към Краси. Болнавият поглед скрит зад маската на убиеца не се отместваше от момчето. Майнонезата нямаше къде да бяга. Единтсвеният вариант беше да скочи от втория етаж, но беше прекалено високо и щеше да счупи някой от краците си. Той прие съдбата си смирено. Щеше да умре девствен.

Майката изкачваше тежко стълбите. Кракът му стъпа върху диска с 5 часовия хит на Цветино, който плуваше в кръвта на Глиста, подхлъзна се и полетя надолу. Ножът се изплъзна от ръцете на убиеца. Огромното тяло се стовари върху стълбите, а ножът се заби в сърцето на Цецка. В този момент космически сили обладаха тялото на Краси. С неимоверни усилия той изкрещя, скочи към убиеца и натисна с цялото си тяло ножът. Майката сграбчи Краси за врата и за малко да го счупи. Майонезата не пусна. Гледаше убиеца право в обезумелите му очи. След 10 секунди борба, която на Краси му се стори цяла вечност,  Цецка издъхна.

Красимир се подпря с гръб на парапета, прибра с ръце краката си и заплака. Всичките му приятели бяха мъртви. В хижата всичко бе просмукано в кръвта им. Всичко изглеждаше така, че  все едно преди малко бяха минали протестиращи вегани борещи се за правата на дивите крави в Странджа и бяха направили хепънинг..

Мъртвото тяло на Майката лежеше бездиханно цялото плувнало в кръв. Ножът  Солингер беше забит до дръжка в гръдния кош на убиеца. Краси посегна да свали маската на Цачева с треперещи ръце. В момента, в който зад маската се показа  истинското лице на Майката, момчето изкрещя все едно преди малко бяха изгорили 20 кг. салфетки пред него. Под маската на Цецка Цачева го гледаше мъртвешки обезумялото лице на Цецка Цачева!!!Убиецът бе самата Цачева!!! Момчето се сети за бюлетините на втория етаж облепили стената. Сети се как на всяка една от тях беше закръглено име започващо с „Ц“. След като беше загубила президентските избори 2016, депутатката явно се беше побъркала и беше започнала да избива хора, за да си отмъсти за провала си.

Краси се чувстваше самотен, объркан. Не знаеше какво да прави с живота си след всичко това, което се беше случило. Знаеше, че бруталните образи  никога нямаше да напуснат неговото съзнание докато е жив.

Тогава на Краси му просветна една идея. Той все още беше девствен, а главната причина, да запазят тази хижа беше да загуби девствеността си с Пепи. Той се огледа, изтри сълзите от очите си и бавно, но сигурно започна да сваля панталоните от мъртвото тяло на Цецка.