Първият път

Красимир навършваше 18 години след 1 седмица и искаше да отпразнува случая както подобава. Той беше скромно момче, опиянено от дълбоката лирика на чалгата. От неописуемата виртуозност царяща в този жанр. Стаята му беше облепена с плакати на духовни учители като Слави Трифонов, Валдес, Радо Шишарката, Сашо Роман. Майонезата, както го наричаха приятелите му, беше дълбока личност и притежаваше неизмерима душевност. Думи като „Ах“ , „Въх“, „Уй“ – тази последната е с нечуващо се „Х“ отпред, обогатяваха неговата реч неимоверно. Той притежаваше  и още едно качество – Въпреки високия рейтинг, който имаше сред девойките, той беше девствен. Излизаше с Пепи Микрофона от 5 години и я обичаше. Но тя, като всяка една чалга трегерка отказваше да правят секс преди заедно да навършат 18. А съдбата си знаеше работата. И двамата имаха рожден ден на една и съща дата.

Няма нужда да обясняваме какви планове кроеше Краси за рождения си ден. „Уй (с нечуващо се „Х“ от пред ) како съм и замисляллл“ потриваше мазно мазолестите си ръце, омазолени след 30 часа седмично във местната фитнес зала „Птичи грип“ в квартала му. Планът беше много прост всъщност. Той включваше 2 коли пълни с щракащи с пръсти приятели и една хижа. Брат му по прякор „Недопечения Глист“ беше запазил една хижа със самостоятелни стаи. Сутринта в уречения ден всичките 6 човека се събраха пред блока на братята, натовариха колите с провизии и се отправиха към мястото където, тялото на Крис щеше да бъде омазано с майонезата на Краси за първи път.

В колата на Глиста цареше пълна забавност. Братът на Краси се беше погрижил за музикалното оформление по пътя като беше изтеглил 5 часовата версия на „Жаба влачи телевизор с нокторизачка“ на феноменът от северозапада Цветино Джукати. 2 часа пътниците спориха с пръстите на коя ръка е по-авторитетно да щракаш в „НайтФлайт“ и дали лява силиконова гърда бие задник с къса пола в култовата настолна игра „Гюбек в нощта“.

Докато спориха по тази тема, Глистът без да иска включи радиото. От там се чу глас на местна радио звезда носещ звучното име Жоро Цоньото „Прикъсвъми еднучасовиъ маратон на “Оркестър Кристали“ за да съобщим идна новинъ, дет много важна новинъ. Значи, разиираш ли, от местната психиатрична клиника, повтарям, от местната лудница е  избягал убиецът дет му викат „Майката“. Значи, тоз парясник е убил над 30 чуека за две гОдин, чуек, с нож Солингер. Мноуу внимавайти да не ви намери и ви такова майката. Значи викат му майката щот...“ – и в този момент братът на Краси пусна отново шеметната мултичасова песен на Цветино и хората продължиха да спорят по темата.

Къстно следобед трите коли спряха пред спретнатата похлупена хижичка в балкана. Беше есен и навсякъде листата бяха опадали по земята превръщайки я в имитация на Небула Карина. „Ибаа, туй ако бяха салфйетки“ извика Краси и всички заклатиха в унисон одобрително глава.

Привечер те се бяха настанили уютно пред камината, хапваха пийваха, смееха се и слушаха компилацията на Ди Джей Дамян - „Турбо Фолк волюм 1“ седнали върху родопски одеяла, на които си личеше усмихнатата осанка на Митьо Пищова. Малката Водка беше излязал да нацепи малко дърва преди половин час и все още  не беше се върнал. Групата се притесни. Огънят бавно затихваше и се наложи Червеното Око да отиде да потърси Водката. Той излезе на вън и извика „Водка!!! Ти го туря на пъпа къди си уа“. Тъй като му се пикаеше, Окото се запъти към най-близкия шубрак. Срамуваше се, че има малък змей и за това винаги се криеше когато уринираше. Докато пускаше бойлерчето да се изтече чу шепот излизащ злокобно от непрогледната гора. Окото, който беше дребен и набит фитнес батка, се уплаши. „Водка ни са бъзикай уа!“. Каза с треперещ глас. „Стига уе чиек, знайш как мъ и страх от тъмнуту“. В непрогледния мрак на 10 метра от него се появи силуета на Водката, който с шепот прикани Окото да го последва. С широко отворени и изпълнени със страх очи, Червеното Око тръгна към Водката. Водката изчезна в мрака. „Стига уаааа!“ Проплака Окото, но продължи да върви към мястото като омагьосан, където преди малко беше видял Водката. Чу шум зад себе си и рязко се обърна. Нямаше никой. Продължи напред и се спъна в клон. Докато се изправяше, Окото се удари в нещо кожено. Съсредоточи се в непрогледния мрака пред себе си и видя, че се беше ударил в обувките от кожа от дъждовници на Водката. Собственикът им бе увиснал на 5 метра над земята. Окото понечи да извика.....

Вътре в колибата Краси и Пепи се бяха осамотили в една от стаите на втория етаж. Краси я събличаше като монтьор свалящ гума на джи класа по магистрала „Тракия“ в аварийната лента. Пепи го възседна и докато се клатеше като дюнер в замръзнали ръце видя, че стената зад тях беше облепена с предизборни интегрални бюлетини  на които си личеше годината 2016-та. Озадачена Пепи се приближи към тях. Стори и се, че на всяка една беше отбелязано с кръгчета едно име. „Аре лапай микрофона, ма!“ – изкряска с фалцет Майонезата. „Чакай, уе, изклесяк!“ кресна Микрофона. Тя се приближи на 5 сантиметра от стената и видя, че на всяка една бюлетина беше отбелязано едно и също име, започващо с „Ц“. Чу се звук от чупене на стъкло. Един крушовиден предмет беше преминал през прозореца на втория етаж, приземявайки се на леглото и ги гледаше с вторачен безжизнен поглед. Това беше главата на Окото. Двамата изкрещяха и се прегърнаха като Цеца Величкович и Шабан Шаулич на концерт. Вратата им се отвори и вътре влезе Кики Муцуната. Тя видя главата на Водката, повърна и припадна.

5 минути по-късно Майонезата крачеше нервно долу в антрето на първия етаж и повтаряше пелтечейки„Ттттуй ни са ссссслучва. Не и истина, чччччиек.“. Микрофона биеше тежки шамари на Кики. Тя се освести. „Къде е брат ми, ма!“ изкрещя в лицето й Краси. С трепереща ръка Пепи посочи отворената врата на мазата. И тримата се изправиха, погледнаха се и с предпазливи крачки се отправиха към нея. Хванати за ръце те отвориха вратата и заслизаха в мрака. Опипвайки стената Краси намери електрическия ключ и светна крушката. Там, пред тях, на една маса,завързан и  със запушена уста ги гледаше мървтото тяло на Глиста. Коремът му бе разпорен. От зейналата дупка се изливаха всичките 7 метра тънко черво. На земята се търкаляха мини кебапчета. Предишният ден той участваше в надяждане с кебапчета в кварталния мол „Мерджан Мол“ и явно ги беше погълнал целите без да дъвче. Кики не издържа, изкрещя. Препъвайки се, тя се запъти към първия етаж, отвори входната врата и затича към колите. Влезе в черния джип на мървтия си приятел. Опита се да го запали безуспешно, с ключовете, които бяха оставени на таблото.  Закрещя и заплака докато силите не я напуснаха. Тя отпусна главата си на волана. В този момент усети дихание зад себе си. Бавно, с разтреперени устни, разплакана и с течящи сополи тя се обърна. На задната седялка стоеше огромна фигура с маска и руси кичури стърчащи над нея. Маската се наведе бавно напред, след което с едно рязко движение проби седеялката. От гърдите на Кики стъчреше ръка, облечена в сив, изцапан гащеризон, държащ нож Солингнер. Очите на Пепи се обърнаха и потънаха във вечна забрава.

Осъзнавайки какво се случва, Краси се затича към колата. Беше гледал във филмите, че в такива моменти не е хубаво групата от оцеляващи да се дели. Бягаше към колата с всички сили, но на 3 метра от нея се спря. На капака на колата го чакаше изкорменият труп на Кики. На лицето й беше изрисувана огромна кървава усмивка. Устните и бяха изрязани. На краси му светна крушката „Устаих Пепи сама!ВЪЪЪЪ! “.  Запъхтян той се засили към колибата. Влизайки, се спря и се подпря на касата на вратата. По пода имаше кървава диря водеща към втория етаж. Краси я последва подсмърчайки.  По средата на стълбите видя огромна локва, в която плуваше диск. Това беше диска с 5 часовия трак на славеят на североизтока Джукати. С бавни стъпки той стигна първоизточника на дирята. В една от стаите, седнал на стол го чакаше трупът на Водката. Ръцете му липсваха, а на тяхно място бяха сложени обувките от кожа от дъждовници. Входната врата на хижата се блъсна. Краси се стресна. Обърна се и бавно се отправи към източника на звука. Погледна през парапета. Долу в антрето го чакаше огромното тяло на Майката. Убиецът държеше с една ръка Пепи, а в другата ножът Солингер, от който капеше кръв. Тогава Краси забеляза маската на Майката. Маската беше на Цецка Цачева!!!

Майката пусна Пепи и и показа да се качи при своя любим. Хриптейки, треперещата Пепи тръгна към Краси. Тогава с един замах Майката отсече главата на Пепи. Тя полетя и се стовари вътре в камината, където огънят тлееше. Замириса на печено пиле. Краси изкрещя „НЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!!!“. Докато крещеше една мисъл му мина прев главата „Чиек тоз нож ши си го купа, ако оцилея“. С тежки стъпи Майката тръгна към Краси. Болнавият поглед скрит зад маската на убиеца не се отместваше от момчето. Майнонезата нямаше къде да бяга. Единтсвеният вариант беше да скочи от втория етаж, но беше прекалено високо и щеше да счупи някой от краците си. Той прие съдбата си смирено. Щеше да умре девствен.

Майката изкачваше тежко стълбите. Кракът му стъпа върху диска с 5 часовия хит на Цветино, който плуваше в кръвта на Глиста, подхлъзна се и полетя надолу. Ножът се изплъзна от ръцете на убиеца. Огромното тяло се стовари върху стълбите, а ножът се заби в сърцето на Цецка. В този момент космически сили обладаха тялото на Краси. С неимоверни усилия той изкрещя, скочи към убиеца и натисна с цялото си тяло ножът. Майката сграбчи Краси за врата и за малко да го счупи. Майонезата не пусна. Гледаше убиеца право в обезумелите му очи. След 10 секунди борба, която на Краси му се стори цяла вечност,  Цецка издъхна.

Красимир се подпря с гръб на парапета, прибра с ръце краката си и заплака. Всичките му приятели бяха мъртви. В хижата всичко бе просмукано в кръвта им. Всичко изглеждаше така, че  все едно преди малко бяха минали протестиращи вегани борещи се за правата на дивите крави в Странджа и бяха направили хепънинг..

Мъртвото тяло на Майката лежеше бездиханно цялото плувнало в кръв. Ножът  Солингер беше забит до дръжка в гръдния кош на убиеца. Краси посегна да свали маската на Цачева с треперещи ръце. В момента, в който зад маската се показа  истинското лице на Майката, момчето изкрещя все едно преди малко бяха изгорили 20 кг. салфетки пред него. Под маската на Цецка Цачева го гледаше мъртвешки обезумялото лице на Цецка Цачева!!!Убиецът бе самата Цачева!!! Момчето се сети за бюлетините на втория етаж облепили стената. Сети се как на всяка една от тях беше закръглено име започващо с „Ц“. След като беше загубила президентските избори 2016, депутатката явно се беше побъркала и беше започнала да избива хора, за да си отмъсти за провала си.

Краси се чувстваше самотен, объркан. Не знаеше какво да прави с живота си след всичко това, което се беше случило. Знаеше, че бруталните образи  никога нямаше да напуснат неговото съзнание докато е жив.

Тогава на Краси му просветна една идея. Той все още беше девствен, а главната причина, да запазят тази хижа беше да загуби девствеността си с Пепи. Той се огледа, изтри сълзите от очите си и бавно, но сигурно започна да сваля панталоните от мъртвото тяло на Цецка. 

Пусни

Не знаеше колко време беше минало. Не помнеше кога бе започнало всичко. Имаше ли начало? Имаше ли разлика в цветовете около нея? Всичко, което помнеше беше пропадането. Вечното пропадане през цветове, форми, настроения. По пътя си бе срещнала безброй от тях.

И понеже беше Вода, тя нямаше собствена форма и приемаше формата, в която се вливаше. Тя беше всичко. Приемаше всяка една позиция. Огъваше се и учеше как да бъде триъгълник, после квадрат. Пирамида. Ромб. Това и помогна да разбере, че всяка форма си има различни правила, разбирания и норми, които следват.

И продължи да пропада. През цветовете, формите, настроянията. Но понеже беше Вода, нямаше собствено настроение и прихващаше настроенията на всичко заобикалящо я. Изпитваше омраза, болка, тъга, радост, щастие, апатия. Понякога всички емоции я обгръщаха и изпълваха целия неин обем. Така тя научи, че всяка емоция си има собствена причинно-следствена връзка. Всяка емоция се пораждаше от различни събития, които прерастваха в определени чувства, които и биваха споделяни.

И продължи да пропада. През цветове, форми, настроения. И понеже беше Вода нямаше собствен цвят, а се обагряше във всеки, до който се докоснеше. Течната и есенция се оцветяваше във всички възможни нюанси на всеки един цвят. Лилаво, червено, синьо, съпътствани от бледо синьо, небесно синьо, огнено оранжево. И така усети, че всеки цвят си има определен заряд. Сила, слабост, наелектризираност, отпадналост. Всеки цвят носеше в себе си своя сила на заряда, на своето начало и така тя се научи, че заряда е в основата на всеки цвят.

И продължи да пропада. През цветове, форми, настроения. Но понеже бе Вода, тя си нямаше собствени цветове, форми, настроения. Поемаше всичко, и задържаше много, но чуждо. Беше зелен ромб зареден положително, беше син триъгълник изпълнен с тъга. Беше огнено червен гневен паралепипет. Беше всичко и нищо. Понеже беше Вода.

Тогава тя срещна Огъня. Постоянен в своята буйност, изпепеляващ в своите емоции. Постоянството, с което гореше я уплаши. Превърна се в страхлив сив квадрат. Така бе виждала, изпитала, поела. Огънят се приближи. Беше запленен от променливостта и дълбочината на Водата. Водата се оптусна от топлината на Огъня. Превърна се в спокойно синьо море. Огънят се вгледа в морето. В отражението си започна да вижда хиляди истини, които му бяха спестявани поради страха, породен от силата му. Видя колко много животи беше отнел. Колко много съдби бе изпепелил. Водата усети топлината и желанието за постоянно движение на огъня. Защото ако огънят останеше на едно място той изгаряше и умираше. Огънят усети обгръщащото внимание, спокойствие и желание на водата да се променя и да го допълва. Да го приема такъв, какъвто е.

Пропадаха двамата. Заедно те плачеха, смееха се, радваха се и страдаха. Когато Огънят бушуваше неконтролируемо, водата го обгръщаше и го успокояваше. Балансираше неговите пагубни желания. Когато Водата ставаше студена, мрачна и убиваща, Огънят я затопляше. Даваше и желанието да излезе от дълбокото и да погледне навън. Да продължи.

Пропадаха дълго. Преживяха и видяха много. Не обърнаха внимание как силната топлина на Огъня бавно, но сигурно изпаряваше Водата. Тя губеше себе си. Не забелязаха как спокойствието на водата заливаше Огъня и той ставаше по-блед и слаб. Огънят имаше нужда от искра, която да го запали отново. Водата от спокойствие за да запълни себе си отново.

Толкова много се бяха срастнали заедно, че предпочитаха да се погубят взаимно отколкото да се разделят. И тогава удариха Земята. Огънят се откъсна от Водата. Беше болезнено. Те се търсиха, но не се намериха. Бяха самотни отново. Водата нямаше Огъня до себе си, който да я кара да се движи, а огънят нямаше огледалото, в което да се оглежда. Тъгата и самотата отслабиха Огъня до жар. Той не трябваше да изгасва. Да спре да гори, осветява и променя. И тогава разбра, че на Земята, на която се разбиха има хиляди неща, които му дадоха нови сили да гори. И той се разрастна, засили. Но този път беше различно. Той не изпаряваше всичко, което можеше, а започна да изгаря всичко старо, за да подготви Земята за ново начало. Защото това беше научил от Водата.

Водата беше самотна и убийствено студена. Опита се да заеме форма, цвят и настроение чужди на нея, научени по време на  пропадането. И не успя! Земята я бе попила в себе си. Всяко едно настроение, всеки един цвят, всяка една форма, носени вътре в съзнанието на Водата бяха поети от Земята. Водата се страхуваше. Не знаеше какво да прави без чужда форма, настроение, цвят.

И тогава се отпусна. За първи път от както не помнеше началото не и се налагаше да поема и приема чужда форма, или цвят, или настроение. За първи път в своето съзнателно съществуване Водата просто трябваше да отдате на Земята всичко, което носеше в себе си. Да и придаде мекота. За първи път Водата имаше цел в живота. И тя сподели топлината, която бе поела от Огъня, със Земята.

А Земята беше суха и не знаеше какво е да е нежна. Тя помнеше само равнинност, еднообразие. Тя беше монотонност. Емоционална суша, постоянна и непроменливо вечна твърдост, която не съдеше или чувстваше. Тя прегърна всяка форма, емоция и цвят на Водата и започна да живее. Започна да изпитва емоции, да осъзнава смисъла на формите, да пропуска през себе си заряда на всеки цвят.

След време Огънят и Водата се срещнаха. Смяха се, прегръщаха се, плачеха. И бяха благодарни. Бяха пропадали заедно и щяха да се погубят един друг ако не им се беше случило насилственото разделение. Но Вселената знаеше по-добре от тях от какво имат нужда Чрез болката на разделението, Тя им показа най-важния урок в живота. Урокът да пускаш, когато трябва. 

Контролираната скучност води до тъпи истории (част 3)

Идеята за заглавие идва от изречението"Bad decisions make good stories".

“ДООООООООООБЛИИИИИИИИИИИИИИИНННННННННННННН” – крещяха щастливо 3-мата изомруда плюс Ели. Въпреки около 7-те часа прекарани в полети от София до Лутън и от Лутън до Дъблин, енергийните нива на четиримата бяха изумително високи. Те скачаха, пееха, танцуваха и се въртяха  по уличните лампи като бледи източноевропейски копия на Джийн Кели. Липсваше им само поройният дъжд и локвите, в които да пльокват и  да се радват като малки тийнеджъри изтискали за първи път гнойна пъпка на съученик. Даката успя да издържи на темпото им едва 5 минути. В този кратък отрязък от време той изтреля толкова много отрицаващи по смисъл думи, че и емо със силно развити самоубийствени мисли в главата би му завидял. След 5-тата минута човекът-план се измори да бяга след олигозахаридите плюс Ели и да им казва да не правят еди какво си, и се затвори в себе си. Вечерта щяха да поговорят с нея на дълго и широко за инфантилното й поведение, но първо трябваше да стигнат до музея с восъчни фигури и да намерят местенце за вечеря.

Полетът от Лутън до Дъблин мина изключително спокойно, тъй като онези мозъчно увредени талашити дремеха. Това помогна на Данчо да продължи размишленията си за уюта и удобството, които бяха постигнали с Ели. В главата му като на екран  се прожектираха различни спомени от почивки, екскурзии или неща, които бяха правили заедно с нея. Като онзи път, когато заедно с Ели стояха на плажовете в Мармарис и четяха книги. Или онази прекрасна вечеря в Тенерифе, когато обсъждаха проблемите на работните си места. И онзи спонтанен момент в Барселона, когато Даката хвърли 1 лев вместо 1 евро на един уличен музикант и Ели се изкиска. Даааааааааааа! Ето че животът им беше съвършен. И не беше толкова скучен. Сцената с левчето доказваше тази идея. Даката потвърди за себе си,  че Ели е най-щастливото момиче на Земята щом е с него и се унесе в блажена дрямка.

Както се опасяваше спокойствието му продължи до кацането в Дъблин. В столицата на Ирландия онези 3-мата намериха от някъде нови сили да захранят простотията тлееща  вътре в тях. Още с приземяването на самолета те започнаха да си говорят със случайни хора на английски с пресилен ирландски акцент. Темата на разговорите им бе банално позната „ОЙЙ!!! Уеир ис ди блооди пъб ми фела?“. Очаквано запитаните не бяха ирландци, а хора от различни краища на Европа и не знаеха как да отговорят или реагират. Това правеше ситуацията изключително абсурдна и Даката не виждаше логиката в това упражнение. Ели и приятелите му не разсъждаваха като него. Те се смееха на всяка една неразбиращо объркана физиономия на европейците дошли по различни причини в Дъблин. Лицата на запитаните напомняха на родители, на които са им казали че от  3 години участват в немска скритата камера „Детска замяна“, в която децата им са били подменени при раждането. Или поне така са изглеждали според единия от келешчетата. Логиката му произтичаше от някакво безумно германско шоу, което той беше гледал, в което хуморът се състоеше от насъскване на немска овчарка срещу беззащитна лелка. „Немците явно имат странно чуство за хумор щом се кефят на това. Защо да не измислят нещо още по- абсурдно като подмяна на бебета в родилното и следене на живота на семейството за дълъг период от време?“ - се запитаха 3-мата опосоми, клатейки главите си в съгласие като гумени мечета разбрали, че могат да добавят канабис в магическото си питие.

Това бяха поредните спомени с тия 3-мата, които Даката искаше да изтрие от главата си. Надяваше се, че като влязат в музея с восъчните фигури, онези ще се кротнат и ще се държат културно. Все пак това беше културоложко обществено място.

Восъчният музей беше единственото нещо, което групата можеше да види в този ден, тъй като пристигнаха сравнително късно в Дъблин. Планът беше такъв и той трябваше да се изпълни. И въпреки олигофренския начин по който пакета „3-те мозъчно изнасилени суриката и Ели“ се движеше, групата стигна до сградата на музея на време. Това учуди Даката.  

Беше се заредил с цялото дзен търпение във вселената очаквайки поредната доза малоумщина, но се оказа, че 3-мата проявяват небивал интерес към пресъздадената чрез восък история на Ирландия, както и към фигурите на Дъ Симпсънс, Дядо Коледа, Смиъгол, Батман и Жокера(разбира се на Джак Никалсън), Дейвид Бауи и други. Тези олицетворения на архаизма се държаха действително културно!? Даката не вярваше на очите и ушите си. Единственото нещо, което го издразни е, че те не се движеха с групата, а всеки от тях започна изключително независимо един от друг да се рее из музея. Имайки предвид какво душевно разтройство му бяха причинили до този момент, някак си успя да преглътне това незначително обстоятелство.

Точно в 7:00 всички бяха пред музея, както си беше по план, и тръгнаха да търсят нещо за хапване. Даката навлезе в комфортната си зона. Спокойствие. Тишина. Никой от групата не правеше глупости. Никой не скачаше, викаше, крещеше, щипеше, повръщаше или обезкосмяваше. Дааааа! Вечерта, за разлика от деня се очертаваше да бъде спокойна. Нещо липсваше обаче. Нещо, което изкара човека-план от комфортната му зона. Ели я нямаше. Както и приятелите му. Огледа се и забеляза гърбовете на последните пред вратата на един пъб. От зейналата врата на пъба бликаше жива музика. Отиде до вратата, погледна вътре и онемя. Седнал на едно малко столче, стоеше един огромен ирландец напомнящ изумително много на Сайлънт Боб, свирещ на китара и пеещ „Енджълс“ на Роби Уйлиъмс. Само на 40 сантиметра пред лицето на тази канара от лой и сланина се беше позиционирала огромна стена от хора, които се прегръщаха, пиеха, пееха, биеха и се заливаха с бира. Видя Ели седнала на раменете на единия от шизофрените, разперила широко ръце и пееща с цяло гърло. Някой и подаде халба с бира и тя отпи една юнашка глътка. Кръвното на Даката падна до 15 на 7. Зави му се свят и той се подпря на един слабичък като глист, но талантливо пиян ирландец. Онзи прегърна Даката и започна още по-настойчиво да пее в дисонанс с копието на Сайлънт Боб. Песента свърши и всички започнаха още по-групово да се прегръщат, включитлено и тези които се биеха, и да си казват на ирландски наздраве(sláinte) или „слаанче(ъ)“.  Даката изчака Ели да излезе от пъба, хвана я грубо за ръка и с цялата пасивна агресивност на земята започна да я гълчи. Тогава се случи нещо немислимо за подредения мозък на момчето-контрол. Ели изкрещя, че иска да я остави да се забавлява, след което заби виновно поглед в земята, обви ръце около себе си и тръгна с бърза крачка. Трио „Безмозъчни донори“  я последваха, като единият клатеше глава и цъкаше с език като реститутка в градски транспорт, на която шофьорът преди малко и е отказал мястото си за да може тя да седне. Приятелите на Даката го погледнаха, а единият му каза да остави Ели да се забавлява. Господин Подреденост не издържа и изкрещя, че той може да се държи с нея както си иска. Тя все пак е негова и само негова! Онези се спогледаха и тръгнаха оставяйки без коментар този агресивен изблик.

Намериха си места на втория етаж в един оживен ресторант. Поръчаха си местната  яхния с картофи и телешко. Бирите не чакаха много дълго за да бъдат призовани като допълнение. Ели беше все така нацупена и отговаряше на въпросите на приятеля си кратко и лаконично. В един момент единият от неудачниците изкара телефона си за да следи мача между България и Италия по волейбол. След всяка една отбелязана точка от българите следваше високо и гласно гърлено избухване на радостни емоции. Съответно на всяка една точка за италианците се чуваха противно тягостни звуци на незадоволство приличащи на любовен стон на магаре живеещо в „Столипиново“. Даката подхвана въодушевена реч описваща как всички трябва да се държат в ресторант, как хората щели да ги гледат, как.... беше грубо прекъснат от ниския, но неестествено дълбок глас на Ели, която му каза, че е луд и да се огледа. Всички останали хора в заведението се забавляваха и им беше през дебелото черво за емоционалните изблици на забавната част от масата. Не можеше да бъде! Тя?! Да му държи тон пред всички?! И да му противоречи?! И преди го беше правила, но никога на публично място! Той я изгледа с цялата злоба на земята и изсъска през зъби: „Елена! Вечерта! Разговор!“. Получи скромен отговор: „Майната ти.“.

Възторжени възгласи! Целена с храна!  Поливане с бира! Келтски танци! Дебелашки смях! Плакат, на който пишеше „ЕЛЕ ШАМПИОН, ПИЕ ТЯ КАТО БАЛОН“ се развя! „ ЕВАЛАТА, ЕЛЕЕЕЕЙЙЙ!“. „ДОБЛИИИИИИННННН!“ . „РЕВОЛЮЦИЯЯЯ!“ . „ТРаляляляляляля, Даката се Насраааа!“. Това беше реакцията на повредените в главния. След като Данчо ги изгледа злобно, те го потупаха по рамото и му казаха да се успокои и да се отпусне. Всички бяха дошли да се забавляват, а не да бъдат обучавани как да се държат като кактуси в директорска стая на елитна девическа езикова гимназия в Китай. Той не обърна внимание нито на думите на олигофрените, нито на съветите на приятелите си. Стана, остави пари и се обърна към Ели натъртвайки, че я чака да се прибере. Облече се и излезе.

Да, онези 3-мата. Загубата на органична материя. Тях нямаше да ги има вечерта. Те си бяха взели къща на 20 минути от мястото, където Даката и Ели бяха отседнали. Да, онези 3-мата нямаше да ги има вечерта и Ели щеше да изслуша какво трябва и не трябва. И щеше да слуша примирено, защото Даката винаги беше прав. Той и никой друг не знаеше кое е най-добре за него и нея! Завинаги.

Тя се прибра изключително развеселена. Той я хвана за ръката и я накара да седне на леглото. Погледна я строго и започна да рецитира репликите, които беше репетирал докато я чакаше да се прибере. Ели гледаше вяло в една точка. След 5 секунди каза, че  и се спи. Отпусна се и заспа с дрехите. Объркан, Данчо си легна до нея. Опита се да я прегърне, но тя отмести ръката му. 

Контролираната скучност води до тъпи истории (част 2)

Идеята за заглавие идва от изречението"Bad decisions make good stories".

Отчаянието нахлуваше в сърцето на Даката като отлежала Троянска сливова. Нещата щяха да стават все по-лоши и по-лоши, шептеше логиката му. Така очакваната  почивка се превръщаше бързо, но сигурно в кошмар. И най-лошото беше, че неговите приятели започваха да се наслаждават. А Ели? Какво ставаше с нея?Не можеше да я познае. Това не беше момичето, което той бе дресирал като немска овчарка. Самият Павлов щеше да му завиди за постигнатите успехи с Ели и нейното ирационално по детински поведение. Всичктие й изблици на спонтанност бяха задушени успешно от методите прилагани от Даката.  До този момент.

Тя беше седнала в автобуса до 2-ма от идиотите и говореше съвсем открито с тях за свирки, мастурбация, порно, секс. Термините използвани в този разговор можеха да накарат двузъб таксиджия с цероза на черния дроб от Люлин да се изчерви, а какво оставаше за подредено момче като Даката. Сякаш това не беше достатъчно ами и приятелите му се включваха от време на време в разговора плахо. Но тенденцията те да се радват на колегите  на Ели се засислваше притеснително. Това засилване беше правопропорционално с нарастващото безпокойство в главата на Даката. А докато протичаше този интелектуален разговор, 3-тият бабун беше изкарал снимки на домашната си маймуна, Прометея, и водеше разговор с шофьора на автобуса. Странното беше, че шофьорът се забавляваше искрено на историите как Прометея целела съседите на разказвача с фекалии.

Потънал в тишина, Даката разсъждаваше над случващото се покрай него. През целия си живот вярваше, а и беше доказал за себе си, че колкото едно нещо е по-контролирано и подредено, толкова това нещо е по-приятно.  С Ели живееха по прекрасен начин правейки всичко по план, повтарайки действията през седмицата си с германска всеотдайност и швейцарска точност. Гледаха филми в едни и същи часове. Излизаха в точно определени Петъци в едно и също заведение, с едни и същи хора. Готвеха и пускаха пералня в един и същ ден и час. И така седмица след седмица. Година след година. Уюта и удобството бяха постоянни гости в техния живот. Защо тогава  той виждаше за първи път от години Ели толкова жива? Защо искрата в очите й отсъстваше, когато те са заедно? Тя имаше целото удобство на Земята. Не и липсваше нищо, нали?

Но тези мисли щяха да намерят естественото си продължение по-късно. Автобусът спря в Лутън. Всички слязоха и се отправиха по план към местно ресторантче, където трупата трябваше да закуси. Ресторантчето не работеше, защото бяха уцелили Банк Холидея на островитяните. Дупка в плана на Даката. Това не можеше да бъде вярно! Никога не беше се случвало. Ами сега? Оказа се, че в Лутън има голям мол, който се беше превърнал в сърцето и душата на прогизналото английско градче. А както всички знаем в моловете е пълно с МакДоналдси,МакБъргър Кингове и МакКФСита.  Но разбира се, както вече Даката се беше досетил, не такъв беше плана на 3-мата умствено недъгави екземпляра. Единият, който по-рано беше казал, че учи за импровизационен актьор, изтъкна факта че в МакДоналдс най-полезното нещо за ядене са играчките от детското меню и се отправи към един отворен пъб. Пъбовете винаги работеха. Другите двама го последваха говорейки разпалено колко бири ще изпият в 9 и 11 сутринта в Лутън. Даката знаеше какво ще последва за това погледна Ели строго. Усмивка беше прорязала от ухо до ухо чаровното й по детински лице. В нейната глава тя беше вече в пъба и разговаряше с 3-мата си колеги за всевъзможни глупости. Погледа на Даката я удари като юмрук Волен Сидеров пред НАТФИЗ и тя се върна в реалността. Знаеше какво означаваше този поглед. Свежата радост се изцеди от лицето й. Тя наведе глава и се запъти към МакДоналдс. Семейните им приятели се спогледоха. Погледнаха гърбовете на 3-мата изомруда, по чиято походка си личеше високите нива  на забавност, а след това погледнаха наведената, сива, усмирена фигура на Ели. Поклатиха глава със съжаление и с бавни крачки последваха пътя на Даката.

Часове по-късно всички бяха на летището, освен геройско отправилите се към пъба младежи. Полетът беше след час и 46 минути, а от ония алкохолици нямаше  и следа. Една кола, опитваща се драматично да наруши всички правила на физиката, се зададе по пътя Лутън  - летище Лутън. Превозното средство всячески се стремеше да излезе извън пътя и това почти се получи след като някак си застана на 2 предни гуми. След тази маневра задните две се отделиха от тялото на майка си и започнаха да търсят късмета в живота си независимо едно от друго. Последва лек удар в 1 кофа за боклук. От колата, каква изненада, изкочиха 3-мата наши герои. Те пееха някаква английска песен, в която се обсъждаше пътя  на бирата през организма на човек. Бяха на финалния куплет , в който бирата завършваше житейския си път в писоара. След това отидоха, прегърнаха шофьора, казаха си по нещо смеейки се и се запътиха към групата. Шофьорът заспа в колата с широка усмивка на лицето. Самодоволна лига се процеди през отворения крайчец на устата му и кацна на кормилото, което се беше отделило от таблото  и стоеше мирно в спокойните ръце на заспалия 72  годишен младеж. Пичовете разказаха как са намерили тоя образ на една маса в пъба и са се заговорили с него за футбол и местната футболна гордост Лутън Таун. Разговорът бил много кратък и се обобщил с думичката „Шит“. След което е последвало надпиване с бири, а за капак онзи 72 годишен младеж им казал, че ще ги закара до летището с неговата кола. Разбира се това се беше случило след като същия този младеж беше обърнал две големи водки пред изумено щастливите погледи на 3-мата изклесяци.  Едно от стъклата на очилата на Даката в този момент се пропука. Тикове обсебиха лявото око на човека- план. Чу се размазан глас по високоговорител. Единственото, което се разбра бяха думичките „Райян Еър“ и „Дъблин“.


3-мата прегърнаха Ели, която видимо беше в минорно настроение преди тяхната поява и се отправиха към изходите започвайки песента за бирата от начало. 

Контролираната скучност води до тъпи истории (част 1)

Идеята за заглавие идва от изречението"Bad decisions make good stories".

За 6-ти път изкара всичко от сака и започна да го подрежда на леглото си. След  като се увери, че всичко от списъка, който бе изготвил е вътре Данчо напълни сака си отново. След това погледна приятелката си, с която беше от повече от 10 години и я накара да направи същото. Тя се беше разсеяла. Гледаше Рен и Стимпи по телевизията като се беше строполила на земята от смях. В този момент Стимпи изкара една гигантска бата от задника си и започна да налага Рен по главата. Даката не издържа. Тегли и една реч как всичко трябва да е подредено. Как остават едва 5 дена до техния полет до Дъблин и всичко трябва да е изпипано до най-малкия детайл.  Как може момиче на 28 години да се държи като малка сополанка и да се смее на такива инфантилни филмчета. Тя наведе глава засрамвайки се и започна за 6-ти път да изкарва всичко от раницата си.

Полета им беше Събота  в 5: 30 в. В 3 и 15 те трябваше да станат, да измият зъбите си, да закусят, да направят 15 минутна физ зарядка и да  извикат такси. В 4 часа и 3 минути  трябваше да са на Терминал 1 за да изчакат приятелите си, с които трябваше да пътуват до столицата на Ирландия. Елена, така се казваше приятелката на Данчо, беше извикала 3ма от нейните колеги от работа. Беше  й отнело 2 седмици и няколко свирки за да го обработи така, че той да и позволи да си извика нейни хора, а не само семейните им приятели, с които се познават от 5 годишни. Пристигнаха като по часовник на летището, но от приятелите на Ели нямаше  и следа. Влязоха в сградата и започнаха да чакат. Както всеки път събралата се приятелска групичка говореше за политическата обстановка, за сигурността по летищата, за работа, за икономика. На Ели за н-ти път всичкото това и се стори скучно, но трябваше да се преструва, че и е интересно.

15 минути по- късно видяха как някакви типове във видимо нетрезво състояние се лепят на мръсните стъкла на сградата и се правят на мухи залепили се на предното стъкло на ТИР движещ се със 103 км.ч. по „Хемус“, чиито шофьор бързаше да намери кенеф, в който да стовари биологическия си товар. Бяха трима и се заливаха от смях. Очите на Ели светнаха. Тя не се сдържа и започна да се смее неспирно. Даката я погледна по бащински така както Сталин беше гледал на времето своите прислужнички преди да им пръсне черепа с личния си пистолет. Ония оцелиха вратата на 10тия опит, след което започнаха да кръжат като самолети из помещението симулирайки въздушна битка от края на Първата Световна. Те се целеха с вода излизаща от устите им.  „Какви тъпаци“ – помисли си Даката. В този момент странна мисъл споходи подредения мозък на момчето. „Тия са 3ма. Елена чака 3ма нейни колеги...Нееееееееееееее!!!!“. „ЖИВОТНИИИИ“ – гласеше пискливото кресчендо идващо от дясната му страна. Това бе Ели. Тя се засили към 3-те самолета, прегърна ги и започна да го играе въздушна кула отправяща заповеди на алкохолизираните летящи апарати. Даката се умопомрачи, но си каза, че са на публично място и трябва да се държи зряло. Самолетите се засилиха към него и семейните му приятели, след което раздадоха по едни гангстерски поздрави. Единият, най-рошавия, даже го бутна със задника си докато играеше хавайски танц и боботеше „Ууу ууу“. Запознаха се и се отправиха към входовете за да стигнат до самолета си.

Качиха се. Даката още беше засрамено червен след като онези 3мата разиграха 30-ет минутен сюжет на терористичен екшън точно пред гишето за проверка на паспорите. Всичко приключи след като единия пич извика, че е време, а другия се провикна „ЗА СТАЛИНУ.ЗА РОДИНИ, АЛАХУ АГБААРР!!!“. Странно защо  тази сценка не направи никакво впечатление на охраната.

За щастие на момчето ония седнаха 3 места по-напред. Започнаха инструкциите по безопасност. Тоя тип намиращ се най-близо до коридорчето стана и започна да имитира стуардесите по доста анимационен начин. Всички започнаха да се смеят дори и стюардесите. Даката покри разочарованото си лице в длани. Но Ели не спираше да се смее. След като самолета излетя всичко се успокои. Даката се отпусна и изкара списание „Преуспяващо АйТи“. Беше си избрал една статия за един успешен 24-годишен шеф на някакъв отдел, който говореше как с ред и дисциплина се постига всичко. Нещо кацна на отвореното списание. Даката се изплаши и запищя като малко момченце, чиито топки са били приклещени от гигантските ръце на сумист педофил.  Елена грабна нещото от списанието и го запрати 3 места напред като не спираше да се хили като пресен зарзават. Зениците на Даката придобиха размерите на лещите на „Хъбъл“. Той видя как 3-мата олигофрени целят приятелката му с желирани червеи. Тя не оставаше длъжна. Хората започнаха да мрънкат, а Даката хвана ръката на Ели и й изсъска да престане и да се държи като зряла жена. Единият от пичовете се качи с крака на мястото си и се провикна „Don’t worry people. My name is Achmet and soon I will be the dead terrorist. So relax and enjoу the rest of the flight“. На никой не му беше смешно особено на стюардесите, които казаха на „Ахмет“, че държането му е подсъдимо. С широка усмивка въображаемият терорист седна, сложи колана си и покани дамата на вечеря на свещи в неговата каюта. Тя отзивчиво му отказа твърдейки, че не излиза с хора с чужда на нейната вяра. Започнаха да се смеят. Получи й се на мадамата.

Кацнаха в Лутън. Имаха цели 7 часа преди полета  към Дъблин. Даката изкара плана, по който трябваше да се движат. Започна да нарежда инструкции на хората около себе си. Даваше им задачи. Онези тримата олигофрени бяха безкрайно незаинтересовани. Единият даже си изкара едно сополче от лявата ноздра и си го вкара в дясната. Ели се кикотеше засрамено наподобявайки невменяемо момиченце на 12 излязло на първата си среща. Другият тъпанар не остана по-назад, бръкна в дясната си ноздра, изкара от там нещо зелено и гигантско и го залепи на раницата на един преминаващ германец. Последва вик „Danke“. След което започна да отброява от 10 надолу, запушвайки ушите си. Другите го последваха. На 0 те скочиха на земята викайки „бухххххмммм.“ Даката не можеше да вземе решение. Тия пияни краставици му проваляха почивката. Държаха се супер малоумно и го злепоставяха на публично място. Не така мислеше Ели. Тя се смееше неодържимо. Дори приятелите му започнаха да се подсмихват. Той ги погледна яростно като генерал пред пенсия, който има проблем с простата и те се стегнаха. Единият от падналите след взрива стана, плесна Даката по рамото и му каза да се успокои. Все пак живота си струваше да бъде загубен, след което се отправи към близкото кафене да търси бира. Момчето на реда и дисциплината беше забравил тотално за плана си. Листовете с подробното описаниe и разграфяване на цялата тридневна екскурзия стояха залепени на пръстите му. Мозъка на Данчо не работеше. Това просто не можеше да се случва. Тези не бяха предвидени. Тези бяха онази неприятна неизвестност, която той презираше до най-малката клетъчна мембрана в тялото си. Защо се случваше на него? И защо Ели не спираше да се смее. Не беше я виждал такава откакто се запознаха в детската градина преди 20 години. Защо им се радваше на тия плазмодии? Те бяха отрепки. Държаха се непристойно и отвратително. Докато ги мислеше тези мисли единият от бавноразвиващите се мутанти започна да говори английски с тежко руски акцент и разпитваше който видеше от къде може да си купи водка, защото не бил пил от 3 часа, а е било време да се напие и да оповръща всичко, на което очите му се спрат. След което взе поза надрусан дирижабъл и на забавен каданс се отправи към приятела си търсещ бира в местното кафене.


Господин Контрол някак си успя да събере всички с едва 11 минутно закъснение. Костваше му неимоверни усилия да накара онези шимпанзета да дойдат с него. Ели не му помагаше особено много като дори влезе в някои от сценките, които „ония“ разиграха. Това хич не му се понрави, но щеше да говори по-късно с нея. Вече беше и измислил речта, която щеше да  и дръпне. Щеше да говори за зрялост, за това как трябва да се държат на публични места, за това.... Смях прекъсна нарежданията му и паралелно движещите му се мислите. Приятелите му не можеха да стоят на краката си. Даката погледна зад себе си. 2ма от „специалните“ бяха взели един сак и играеха с него на американски футбол. По същото време  охраната на летището тичаше след тях, спъваха се в оставените на земята багажи, блъскаха хора, преобръщаха колички с бебета, бутаха старчоци с бастуни. 3тият пееше на висок глас музикалната тема от „Бени Хил“. Хората на летището започнаха да пляскат с ръце в ритъм с музичката. Най-после им се случи нещо весело и забавно докато чакаха нервно своите полети. Тъчдауна се осъществи в един от мъжките кенефи. Оказа се, че раницата бе намерена отвън летището и не принадлежеше на никой. Последва някаква полицейска проверка на 2мата кретени, но като цяло ситуацията се размина без тежки последици. Едно обещание, че повече няма да правят така бе достатъчно. След инцидента 3мата се поспряха и започнаха да слушат плана на Даката. На него му се стори, че е прекалено престорено, но поне ония мълчаха, слушаха и изпълняваха. Единият дори го нарече „благочестиви сър“. Да, определено се преструваха. Оставаха 5 часа до техния полет. Според план сега следваше двучасова обиколка на Лутън. Намериха си автобус и се запътиха към него. 

Продължавай да блестиш

Автобусът закъсняваше, а беше студено. Погледна часовника си. Беше спрял. Трябваше му нова батерия. Бръкна в чантата и си изкара телефона произведен по времето на управлението на Иван Костов. 7 без 8 минути. Чакаше я дълъг ден и искаше максимално рано да бъде в офиса. Ето че автобусът пристигна. Всички 106 човека чакащи на спирката се навряха вътре като сардини. За нейно щастие тя беше 107-мата. Нямаше пари за такси за това се наложи да изчака следващия, който щеше да дойде след 23 минути. Закъснението и за работа вече изглеждаше като реалност.

Премръзнала тя успя да влезе в автобуса. Дори си намери уютно местенце между една 106 килограмова 87-ем годишна баба миришеща на пръст, вероятно тренираща за това, което щеше да я сполети след някоя годинка,  и един монтьор, който не беше запознат с концепцията на сапуна и неговите свойства при пряк досег с вода. Беше се примирила, че така ще пътува до работа. Стоенето й права стана още по-приятно след като се оказа, че шофьорът на автобуса е неосъществил се рали състезател. Той беше сложил една табелка над кабината си целяща да успокои пътниците. Табелката гласеше - „Влакче на ужасите. Контрольори не влизат!“.  Е поне автомонтьорът беше висок и нейния нос бе намерил едно удобно кътче в дясната му подмишница.

Слезе и посегна към чантата си за да изкара телефона. Той липсваше. Явно някой го бе откраднал. Нямаше време да се чуди и се отправи към офиса. Влезе и затвори след себе си вратата. Обля я прекрасната топлина  на тясно споделена офис среда, безубречно поддържана от един 87 годишен климатик работещ на въглища. Поне беше топло. Тогава чу онези думи, които се надяваше да не чуе в следващите две седмици. Шефът я викаше. Преди да отиде при него тя влезе в банята и се погледна в огледалото. От там я гледаше едно изморено лице олицетворяващо думата „безпомощност“,но все още напомнящо за красотата, което едно време е излъчвало.

Влезе в стаята на шефа и затвори вратата след себе си. Легна на бюрото и се приготви. Знаеше, че мъките щяха да продължат 5 минути. Шефът си свали панталона „Армани“ и боксерките на „Спъндж Боб“ и се зае с оперативката. Тя затвори очи и си спомни за баща си. Това помагаше винаги. Спомни си за безгрижните времена, когато с него обикаляха всички арт кафета и барове. Спомняше си колко нехайно хвърчеше около масите и ставаше неволен свидетел на безброй интелектуални разговори. Разговори с интелигентни хора за неща, които нямаше по никакъв начин да променят хода на световните събития. Спомни си отново как един ден тя се спъна, падна и ожули колената си. Докато бършеше сълзите си чу за първи път баща си да казва „Продължавай да блестиш, мило!“. Татко й използваше това изречение винаги когато се случваше някакво  нещастие. Той я учеше как плътта е преходна и трябва да се съсредоточи върху интелектуалното и духовно  развитие. Каквото и да се случеше тя трябваше да продължи напред. Душата й трябваше да продължи да блести.

Тези спомени винаги и помагаха в трудни моменти. От тогава беше минало много време. Баща и бе умрял от рак на белия дроб. Ракът беше щедро доставен от прекрасните хуманистични тютюневи компании, които бяха спонсорирани от парите на своите жертви – хората. Оперативката свърши по-бързо от очакваното. Тя вдигна полата си и се отправи към работното  място. Чакаха я изключително много на брой задачи. Трябваше да ходи до главния счетоводител, дa пише писма на доставчиците, да изслуша колежките си за поредната невероятна вечер прекарана на дивана в хола в компанията на някое реалити шоу и мъжете си миришещи на повърната шунка със сметана. А така и се искаше да обсъди творчеството на Бодлер с някого... „Продължавай да блестиш, мила!“

Дойде обяд. Всички се отправиха към местната кръчма, където обедното меню беше особено хранително и богато на избор. Днес имаше кюфтета на скара, кюфтета в сос бешамел, кюфтета на фурна, кюфтета на плоча, кюфтета с хлебче и кюфтета от пода. Тя си взе кюфтета от пода тъй като бяха най-евтини. Колегите и се насладиха на по-скъпите и претенциозни шедьоври на каймачената кулинария. Разговорите рязко се промениха към по-интелектуална тематика. От риалити шоу-то и какво Пешка онзи ден е налапала се стигна до политиката и до това кой каква физиологическа част представлява. Изтъкнатите биолози на масата използваха най-често думичката „Кур“ . По някаква случайност същата дума беше използвана най-често при обсъждането способността на Пешка да лапа. Кюфтета от пода и надвикване с колеги на обяд, чиито интелект граничеше с коефицента на интелигентност на бебе албатрос страдащо от аутизъм. Тя имаше нужда точно от това. Шефът пусна една ръка по все още прекрасно оформено й стегнато бедро.... „Продължавай да блестиш“.

Стана 5 и трябваше да си ходи. Разбира се късметът й се усмихна и тя остана до 7. Трябваше да довърши едни доклади. На вън беше толкова студено, че улиците бяха пълни с имигриращи бели мечки към Сибир, а автобусът отново закъсняваше. Оказа се, че тя за пореден път беше спечелила числото 107. Изчака още 76 минути, в които тя спря да усеща 79% от тялото си. Влезе и намери онова уютно местенце от сутринта. Лъхна я познатата миризма идваща от дясното подрамие на автомонтьора. Носът и се сгуши в добре необръснатата му и изпотена подмишница. Шофьорът на автобуса засече линейка, чиито сирени бяха включени.„Продължавай да....“

Влезе в местния магазин и започна да пазарува. Погледна в портмонето си и забеляза острата липса на ценни хартийки в нея. Портмонето и крещеше на глад. Стомахът и също. Започна да пазарува като се водеше предимно от ценовите разписания на промоциите. Успя да закупи едни кюфтета от пода, патладжан накиснат в тоалетна чиния, тоалетна хартия втора употреба, обезводнени краставици, добре сдъвкани домати, прясно мухлясал хляб, почти несъществуващо кисело мляко, невидими пържоли и 200 грама руска салата направена от перфектно оформени и лесно смилаеми камъни тип баластра накиснати в майонеза произведена в Хитлеристка Германия. Останаха и 5 лв. Запъти се към вкъщи. Улиците бяха щедро неосветени, но тя знаеше всяка една пакостлива дупка в квартала и успя да избегне всички препятсвия поставени от общината с цел развлечение на живущите. Преди да отвори входната врата усети запланувано премерен доброжелателен удар в тила. Събуди се. Покупките липсваха. Както и 5-те лева. Бикините и бяха разкъсани. Тя бе охотно ограбена и щедро изнасилена...“Продължавай....“.

Отвори вратата на апартамента. Огледа застаряващите, но за сметка на това крайно разграждащи се тапети. Миризмата на мухъл стовари тежко круше в носа й. Тя се пречупи. Седна на пода и заплака неудържимо. Това беше. Не можеше повече. Не искаше да съществува в този живот. Искаше да затвори очи и всичко да приключи. Искаше да усети как животът й изтича през порите на тялото й. Искаше да освободи душата си от този материален затвор. Искаше да види отново баща си някъде там, където физическото тяло не съществува и всичко е просто една вечно циркулираща енергия. Искаше да го прегърне. Искаше да не чувства повече болка и страдание. Празнота и отчаяние. Пламъкът в душата и бавно започна да угасва. Тя посрещна обгръщащата я студенина от изгасналата си душевност радушно. Това беше краят. Утре тя нямаше да блести.

Чуха се тихи дребни стъпчици, които подсказваха, че нещо малко се приближава устремено към нея. Руса главица се стовари върху нейната подута от удара глава обвита в изсъхнала коса. Големи бадемови очи се взряха в нейните изълнени с отчаяние и сълзи. Меки и топли ръчички избърсаха сълзите от бузите и нежно. Жизнено гласче изпълнено със загриженост и състрадание намери своя път някъде изпод бадемовите очи: „Мамо, продължи да блестиш и утре“.

Неволна усмивка пропълзя по нейното лице. А някъде вътре дълбоко в нея искра запали отново блясъка в душата й.

Безсмисленост

Едни приятели се бяха върнали от пътуване до Германия. Както си е традицията седна се на маса за грубо пиене. Пиха до 3:30. Преди да замине му се натресе въпроса: „Готов за сватбата утре?“. „Кво“? - Помисли си. Беше забравил, че е поканен на сватбата на един от най-добрите си приятели. Даде им положителен отговор и тръгна към чакащото го такси.

На другата сутрин стана рано. Гадеше му се. Отправи се към кенефа за да пусне на свобода пияния командир, който буйстваше в дебелото му черво. Кефът от екзорсизма беше неописуем. Демонът бе излязал на свобода и с това беше докарал блажено спокойствие в стомашно-чревният тракт. Трябваше да се оправи малко, че след 4 часа беше сватбата. Мразеше сватби. Считаше ги за тотална и ненужна глупост, на която прекалено много хора придаваха прекалено много смисъл. Договор, който се сключва за да може един ден, когато „щастливите младоженци“ се разведат да може единият да прибере всичко общо, а другият да плаща на обралата го половинка за това, че е бил обран. Освен това хората се залъгваха, че това е част от смисълът на техния живот. „ Заблудени танцуващи по лицето на земята боклуци“ – помисли си.

Намери една полу изгладена риза и панталон в гардероба си и ги облече. Сипа си една тънка домашна ракия.  Изпи я на екс и повърна. След което се отправи към леглото за да си довърши спането.

Алармата се включи. Трябваше да става. Ризата и панталона бяха придобили вид на издъвкана и изплюта торбичка. А уж трябваше да се самоизгладят. Направи си едни бързи принцеси. Имаше чувството, че каймата беше направена от току що изциклен паркет. Хапна и зачака да дойдат да го вземат. Заспа на стола. Телефона извъня. Събуди се и слезе на паркинга пред блока. Преди да излезе си взе спортното яке, което приличаше на люспа на семка.

Беше пълно с костюмари и жени, облечени с прескъпи тоалети, които никога повече нямаше да носят. Жалка история. Дрехите не правеха човек. Рано или късно всеки щеше да стигне до кенефа и да метне по едно лайно. Пред кенефа всички сме равни. Малко по-късно през живота всички щяха да се  разлагат под земята. За какво са им тези дрехи и тази помпозност? Изгледа всички с презрения. Всички бяха весели и щастливи. „За какво си мислим, че сме щастливи след като тези емоции са продукт на една недоразвита гнусна смес наречена мозък. Или пък беше развита, но хората не знаеха как да я използват? "Майната му. Отговорът не беше важен.

Нямаше търпение да седне да пие. Беше му писнало цялата тая глупава и бездарна церемония. Имаше прекалено много снимки. Прекалено много лицемерни пожелания. Прекалено много прекаления. Намери 2 чаши с шампанско и ги дръпна на екс. Изведнъж обстановката му се стори с една идея по-приятна. Хората си бяха все така противни, но поне сега бяха поносими. Кумата изглеждаше пикантно. Но си имаше приятел, който не беше кумът. А кумът беше също един от добирте му приятели. Приятелката му стоеше на масата. Изглеждаше перверзно, но  възбуждащо грозна. Не му се занимаваше дори да им каже здрасти. До него седна един пакистанец. Дори и прескъпият му парфюм не можеше да замаскира натуралната миризма излъчвана от порите на тялото му. Дразнеше го. Пакистанеца постоянно се хилеше и пускаше плоски шеги. „На какво толкова се радва тоя мизерник?“

Музиката беше отвратителна. Българси балади разредени с балканска чалга. Беше вече на 2рото си уиски, което дойде след една водка, 2 чаши бяло вино и 2 чаши шампанско. Затвори се в себе си и пусна на свобода лицемерното държане. До такава степен беше свикнал с това, че не му правеше впечатление как хората му се радват на простотиите, които говори." Все тая. Да се кефят на лафовете. Аз не им се кефя. Нито на лафовете нито на тия ходещи торби разлагаща се плът."

Младоженецът се приближи. Каза, че се притеснява за него, защото иска нещата да му се подредят в живота. Някой му пукаше. На някой не му беше все тая. Може би трябваше да даде шанс на хората? Ди джейят пусна „Ти си само осми клас“. Огледа се. Всички бяха пияни и усмихнати. Клатеха се по масите и столовете. Припадналите правеха ангелчета на пода. Възрастните бършеха сълзи, че чадото се жени. Малки деца тичаха около масите и си играеха използвайки въображението си. Двойки се щипеха и бараха. Повдигна му се, но не от алкохола. Явно това е всичко, към което карбоновият живот се цели. Явно това е искала природата от нас. Отиде и повърна в кенефа.

Прибра се. Отвори една бира и погледна небето. През една пролука между облаците се виждаха 2 звезди. Пусна си Enter Shikari – Constellations. Това беше песента, която слушаше винаги когато имаше нужда от надежда. От вдъхновение да остане жив. В песента се пееше, че хората трябваше сами да намерят своя път за да оцелеят. Трябваше да се обединят и чрез знанието и въображението си да започнат да се отнасят по-добре един към друг. Заедно да бъдат по-свободни. А един ден, когато дребнавостите изчезнат от съзнанието им заедно да покорят необятния космос.

В този момент имаше нужда от такива възвишени идеи. Ако ги нямаше, щеше да увисне на сезала. Защото до сега единственото, което беше видял като цел в живота се изчерпваше  с ядене, спане, сране и възпроизвеждане. А имаше нужда да знае, че живота има по-висша цел. Усещаше, че е така. Изпитваше неприазън към хората около себе си. Искаше те да са по-рационални. По- разумни. По –задружни. Просто те можеха да бъдат много повече от физиологически нужди. Много повече от обвивката, която обитаваха. Хората можеха да бъдат богове. Но бяха избрали да са мижитурки живуркащи си в низостта. Имаха дарбата да бъдат всичко, което си поискат, а бяха избрали да стоят в тинята на материалността.

Чувстваше се не на мястото си. Не знаеше къде принадлежи. Не можеше да нарече нищо свой дом. Песента свърши. Отиде до кенефа, повърна и се отправи към леглото. Нямаше настроение дори да си блъсне една. Мрачна мисъл се прокрадна в главата му преди да заспи: „Никой не принадлежи никъде. Живота няма смисъл. Всички ще умрем“.