Безсмисленост

Едни приятели се бяха върнали от пътуване до Германия. Както си е традицията седна се на маса за грубо пиене. Пиха до 3:30. Преди да замине му се натресе въпроса: „Готов за сватбата утре?“. „Кво“? - Помисли си. Беше забравил, че е поканен на сватбата на един от най-добрите си приятели. Даде им положителен отговор и тръгна към чакащото го такси.

На другата сутрин стана рано. Гадеше му се. Отправи се към кенефа за да пусне на свобода пияния командир, който буйстваше в дебелото му черво. Кефът от екзорсизма беше неописуем. Демонът бе излязал на свобода и с това беше докарал блажено спокойствие в стомашно-чревният тракт. Трябваше да се оправи малко, че след 4 часа беше сватбата. Мразеше сватби. Считаше ги за тотална и ненужна глупост, на която прекалено много хора придаваха прекалено много смисъл. Договор, който се сключва за да може един ден, когато „щастливите младоженци“ се разведат да може единият да прибере всичко общо, а другият да плаща на обралата го половинка за това, че е бил обран. Освен това хората се залъгваха, че това е част от смисълът на техния живот. „ Заблудени танцуващи по лицето на земята боклуци“ – помисли си.

Намери една полу изгладена риза и панталон в гардероба си и ги облече. Сипа си една тънка домашна ракия.  Изпи я на екс и повърна. След което се отправи към леглото за да си довърши спането.

Алармата се включи. Трябваше да става. Ризата и панталона бяха придобили вид на издъвкана и изплюта торбичка. А уж трябваше да се самоизгладят. Направи си едни бързи принцеси. Имаше чувството, че каймата беше направена от току що изциклен паркет. Хапна и зачака да дойдат да го вземат. Заспа на стола. Телефона извъня. Събуди се и слезе на паркинга пред блока. Преди да излезе си взе спортното яке, което приличаше на люспа на семка.

Беше пълно с костюмари и жени, облечени с прескъпи тоалети, които никога повече нямаше да носят. Жалка история. Дрехите не правеха човек. Рано или късно всеки щеше да стигне до кенефа и да метне по едно лайно. Пред кенефа всички сме равни. Малко по-късно през живота всички щяха да се  разлагат под земята. За какво са им тези дрехи и тази помпозност? Изгледа всички с презрения. Всички бяха весели и щастливи. „За какво си мислим, че сме щастливи след като тези емоции са продукт на една недоразвита гнусна смес наречена мозък. Или пък беше развита, но хората не знаеха как да я използват? "Майната му. Отговорът не беше важен.

Нямаше търпение да седне да пие. Беше му писнало цялата тая глупава и бездарна церемония. Имаше прекалено много снимки. Прекалено много лицемерни пожелания. Прекалено много прекаления. Намери 2 чаши с шампанско и ги дръпна на екс. Изведнъж обстановката му се стори с една идея по-приятна. Хората си бяха все така противни, но поне сега бяха поносими. Кумата изглеждаше пикантно. Но си имаше приятел, който не беше кумът. А кумът беше също един от добирте му приятели. Приятелката му стоеше на масата. Изглеждаше перверзно, но  възбуждащо грозна. Не му се занимаваше дори да им каже здрасти. До него седна един пакистанец. Дори и прескъпият му парфюм не можеше да замаскира натуралната миризма излъчвана от порите на тялото му. Дразнеше го. Пакистанеца постоянно се хилеше и пускаше плоски шеги. „На какво толкова се радва тоя мизерник?“

Музиката беше отвратителна. Българси балади разредени с балканска чалга. Беше вече на 2рото си уиски, което дойде след една водка, 2 чаши бяло вино и 2 чаши шампанско. Затвори се в себе си и пусна на свобода лицемерното държане. До такава степен беше свикнал с това, че не му правеше впечатление как хората му се радват на простотиите, които говори." Все тая. Да се кефят на лафовете. Аз не им се кефя. Нито на лафовете нито на тия ходещи торби разлагаща се плът."

Младоженецът се приближи. Каза, че се притеснява за него, защото иска нещата да му се подредят в живота. Някой му пукаше. На някой не му беше все тая. Може би трябваше да даде шанс на хората? Ди джейят пусна „Ти си само осми клас“. Огледа се. Всички бяха пияни и усмихнати. Клатеха се по масите и столовете. Припадналите правеха ангелчета на пода. Възрастните бършеха сълзи, че чадото се жени. Малки деца тичаха около масите и си играеха използвайки въображението си. Двойки се щипеха и бараха. Повдигна му се, но не от алкохола. Явно това е всичко, към което карбоновият живот се цели. Явно това е искала природата от нас. Отиде и повърна в кенефа.

Прибра се. Отвори една бира и погледна небето. През една пролука между облаците се виждаха 2 звезди. Пусна си Enter Shikari – Constellations. Това беше песента, която слушаше винаги когато имаше нужда от надежда. От вдъхновение да остане жив. В песента се пееше, че хората трябваше сами да намерят своя път за да оцелеят. Трябваше да се обединят и чрез знанието и въображението си да започнат да се отнасят по-добре един към друг. Заедно да бъдат по-свободни. А един ден, когато дребнавостите изчезнат от съзнанието им заедно да покорят необятния космос.

В този момент имаше нужда от такива възвишени идеи. Ако ги нямаше, щеше да увисне на сезала. Защото до сега единственото, което беше видял като цел в живота се изчерпваше  с ядене, спане, сране и възпроизвеждане. А имаше нужда да знае, че живота има по-висша цел. Усещаше, че е така. Изпитваше неприазън към хората около себе си. Искаше те да са по-рационални. По- разумни. По –задружни. Просто те можеха да бъдат много повече от физиологически нужди. Много повече от обвивката, която обитаваха. Хората можеха да бъдат богове. Но бяха избрали да са мижитурки живуркащи си в низостта. Имаха дарбата да бъдат всичко, което си поискат, а бяха избрали да стоят в тинята на материалността.

Чувстваше се не на мястото си. Не знаеше къде принадлежи. Не можеше да нарече нищо свой дом. Песента свърши. Отиде до кенефа, повърна и се отправи към леглото. Нямаше настроение дори да си блъсне една. Мрачна мисъл се прокрадна в главата му преди да заспи: „Никой не принадлежи никъде. Живота няма смисъл. Всички ще умрем“.