Спомените за една Радост

От Бобислава КритикарОва

Сядам да пиша тези спомени с ясната идея, че не знам за какво го правя, за какво ще пиша, до къде ще я докарам или какво точно ще излезе. Знам само, че искам да натискам клавиатурата под пръстите си за да напиша нещичко за една култова личност, която няма как да бъде описана по друг начин освен с една дума – Радост.

Преди няколко десетилетия работих в една прохождаща компания, чийто офис се намираше на центъра на град София – сегашен Софияполис. Бях дълго време безработна след като напуснах предишната си работа с апломб. Пошегувах се с шефовете ми, че са огромни гъзове и че не вършат никаква работа. И до ден днешен не мога да разбера защо не успяха да доловят хумора ми и ме изгониха. В офиса бяхме само момичета. Ангелите на Чарли се зовяхме, като Чарли беше един просяк, който си беше създал дом точно на входната врата с помощта на тонове отпадъчна хартия. Бяхме Джени Парапланерова Липсоконцентрациева, Танчелина Готвачева Стоотлежанкова, моя милост – Бобислава Циничнева КритикарОва и нашият прекрасен тийм лидер Любосмех Смехотворев Забавников. Бяхме невероятно изтрещяла команда. Работихме под наслова – „Работата е смех, дори и ако си в  севернокорейски обувен цех“. Търсихме си човек за чарджбаците – архаична дума моля потърсете я в речниците. В онези дни качествен персонал се намираше трудно. София ( сегашен Софияполис ) беше изълнен с хора, желаещи големи заплати , но неспособни дори една леща да изчистят, камо ли да се занимават с архаизми. Обядвахме в една местна кръчма – „Липовкусност“.  Един ден Любосмех трябваше да ходи да плаща на банката кръвен данък. В онези дни за да си купиш апартамент трябваше да даваш кръв от душата си всеки месец на конгломерати на име банки. Лихвите бяха големи. Един ден Забавников се върна в офиса и озарен от вдъхновение съобщи, че е намерил человек за позицията. Но името ѝ било странно. Нещо Смях, Весела, Веселба или нещо такова.  Моя милост веднага кръсти бъдещата Ангелка на Чарли – Весела Радост ( и до ден днешен тя е записана в моя персонален свръхфоун по този начин ) .

Дойде денят, в който трябваше да се запознаем с нея. Да си призная очаквах сива, скучна и психически изтормозена лелка - счетоводителка да влезе през вратата на офиса. Все пак идваше от Банка Смукачка. Но когато средното на ръст, чернооко и усмихнато момиче влезе през вратата разбрах, че съм в грешка. С огромен замах и ентусиазъм Весела Радост се запозна с всички. Само аз стоях на стола си и казах, че няма смисъл щот аз имена не помня и като се напием за първи път тогава ше сме си приятелки. Веселата Радост не очакваше такова запознанство, но реагира естествено. Имаше едно нещо, което помня и до ден днешен и може би никога няма да забравя. Когато това момиче влезе през вратата, стаята стана по-светла. По-усмихната. Някак си всички офис предмети вътре започнаха да танцуват и да се усмихват все едно са герои от „Красавицата и Звяра“ обладани от космическа радост.

Момичето започна работата и нечовешки бързо навлезе в работния процес. Беше интелигентно, което както казахме бе рядкост в онези дни. Оказа се, че не се казва Весела или Щастлива, или Смях, или Радостина, а Радост. Това не ми попречи да се лигава и да и викам Радостина. Това не продължи дълго де. След едно подобно мое своеволие ми се наложи да ходя да си засадя нов зъб – момичето беше бойна Радост. С тази девойка обаче нещата се случваха изключително леко. Независимо дали ставаше въпрос за работа, за сериозни разговори, за момчета или смисълът на живота, с Ради можеше да говориш за абсолютно всичко. И то отпуснато. Можеше да и се довериш за всичко. Тя от друга страна обожаваше да дава съвети за това как и какво трябва да направиш. Знаеше и как да го направиш и по какъв начин да стигнеш до целта си. С други думи тя беше богиня дошла от друго измерение и само тя знаеше истината. Тя беше най-права. Знанията ѝ за живота идваха директно от библиотеката в Александрия, месопотамски свитъци и трансцедентираше през вековете. Беше дясната ръка на Петър Дънов и лявото рамо на Далай Лама. Лично е лъскала главата на Ганди. Нейните методи бяха най-работещи. Не един или два пъти ми казваше да „шъшна“, защото не съм права и да я гледам в очите, защото „Гледай сега кво ше ти кажа“. Това беше съпроводено със заплаха идваща от непокорния и палец, който обожаваше да сочи обвинително във всички посоки.

Коколкото и отрицателни неща да се опитвам да напиша за Ради, те никога няма да са и една стотна от позитивната личност, която тя беше. Независимо дали някой го болеше пръстчето, беше месечно неразположена ( да нашите цикли се синхронизираха ) или нещо ужасно се беше случило с нечие куче, Ради никога не спираше да окуражава, да вдъхва надежда, да повдига духа, къде с някоя простотия за орален секс, къде със звънкия си естествено припрян смях. Колкото и банално да звучи Радост Вездесъщова Любовчийска отговаряше на името си. Тя не беше китайско копие на Радостта. Дори не беше олицетворение на думата. Тя беше самата Радост.

Изгубих бройката на пътите, в които сме философствали на обяд за живота. Или когато сме се лигавили в офиса по момичешки. Колко пъти сме пеели „Looking back over my shoulder“. Колко пъти сме се били наужким, не, няма как наистина тъй като парите за зъболекар бяха оскъдни. Колко пъти сме плакали ( Да, Радост може и да плаче)  след като някой тъпак ни е изоставил след като се е възползвал от нас. Колко пъти сме изпълвали асансьора с нашия жлъчен смях. И това всичко идваше от нея. От нейното излъчване, нейната аура. Нейното присъствие.

Но Радост не беше само това. Никога няма да забравя тъжния ми период, в който плаках всеки ден за един татуиран грубиян, когото обичам. Ради беше до мене, къде с шамари, къде с някоя заповедническа реплика от типа на „Стегни се Бобислава. Кво си оклюмала като пенис на 108 годишен мужик“. Един ден ми се е набил изключително много в съзнанието. Стоях си на компютъра и слушах тежка и тъжна музика. Моето настроение беше подхванато и от другите мацки в стаята и обстановката тягоснееше. Радост виждаше, че съм в гробно настроение и по изключително груб, но добросъвестен начин се опита да ме изкара от мястото, в което се намирах. „Айде кво си се нацупила. Виж кво е хубаво навън. Има слънце“. Това провокира в мен защитна реакция, която беше грозна, но нужна. Повиших и тон и и казах да ме остави на мира да си изживея мрачността за да дойдат и светлите дни. Разменихме си остри реплики и до края на деня мълчахме. Знаех, че съм я обидил, но опита и да си наложи нейния начин за излизане от криза не работеше за мен. Моят метод бе да си изживея каквото трябва, за да не остане неизживяно и да се появи отново, когато не трябва. Въпреки този сблъсък, нейното желание да помогне, да накара хората около себе си да бъдат радостни , да ги Радоса един вид, беше очевидно. След като си поплакахме по женски и се прегърнахме разбрах, че наистина съм я обидил тежко. Аз и казах, моята гледна точка и си простихме.

Може би след този момент характерът на Любовчийска омекна. Някак си след този момент тя разбра, че тя е права, но за себе си, а не за всички. Тя все така продължаваше да обвинява с палеца си, но разбираше, че това е нейното мнение. То е важно, но не е миродавно. След този момент аз разбрах, че съм намерил БиЕфЕф. Човек, който да е до мен както в трудните така и във веселите моменти.

Колко ли още мога да пиша за Радост. За нейната вълшебна пръчка, с която тя ни орисваше с „Любов, Любов, Любов“ в края на работния ден. Да, удряше ни рязко по главите с нея, но това беше диктувано от нейния заразяващ ентусиазъм и упоритост всички да ни излюбовничи с някой принц. Спомням си ясно как един ден си направихме снежен човек, окрасихме го с мартеничка и вълшебната пръчка. Направихме му копчета от мента или някакъв ликьор и си го сложихме на прозореца. Или кареокетата, които направихме с всички момичета на какво ли не. Или когато говорихме със същите тези момичета за една моя еднодневка с момче, което ми разказа, че джи- точката ни се намира на мястото на черния дроб. Ради го нарече Дроби и му се присмивахме.

Всичко беше. И е в миналото. Сетих се защо пиша тези редове! Днес когато се събудих си спомних за невероятния купон, който Ради организира за 30-тия си Рожден ден. Спомних си, че на юбилей, какъвто е трийсетака, се подарява часовник за да може човек да си свери времето. Една мисъл тогава ми мина през главата -  Час е измерителна единица за време. На нас хората трябва да се раздадат Радиметри за да си сверяваме радостта в живота. Защото единственото мерило за радост е Радост.

Насилие......... Итс Фааантастик...

Шредхънтърът премина през витрината като пръдня през сито – на парчета, но за сметка на това звучно. Шреди-то беше все още млад и не беше развил свръх-животинските си сили. Това позволи на Дрейвън да го отстрани с една ръка без да напряга мадър-борда, а от там и наноботите в тялото си. С другата ръка той дъвчеше фъстъци – небрежно и самодоволно. За по-малко от 2 секунди тялото на Шредхънтъра заплува в локва от кръв. Дрейвън свали якето си и се отправи към локвата:

- Това ще ти хареса, мила – каза той , потапяйки един фъстък в червената локва. Имаше време. Сезонът едва започваше. Щеше да събере кръвтта със смучъра по-късно

В този момент той чу, гъркорещ звук идващ от стълбите на метрото. Дрейвън можеше да познае този звук дори и да беше развил свръх глухотата на Бетовен. Това бяха Грънчъри. И бяха най-малко три. За части от секундата Дрейвън прибра пакетчето, облече якето и побягна към противоположните стълби, които издаваха звука на сигурността и самотата.  Той бягаше с все сили. Поредното издание беше започнали преди малко и той трябваше да пести сили. Премина през 46-та на бегом. Щеше да се покачи по пожарната на ъгъла на 47-ма и 87-а и да остане на покрива на Убежището. Така правеше вече шести сезон. Тези мисли го направиха непредпазлив. Под него земята се отвори и той падна в огромна разтворила се бездна. Дронът с включеното червено копче го последва през черния отвор.

Точно преди да удари земята, Дрейвън успя да съсредоточи мисълта си върху гърба и тила си. Мадър борда отправи ясни сигнали към наноботите, които концентрираха електромагнитно поле в тази част от тялото му, в което той искаше. Дрейвън застана на 20 сантиметра от земята. С рязко движение той направи салто и стъпи на краката си. Огледа се. Беше попаднал в станция на метрото...отново. Аварийните лампи прикачени към антигравитационните линии, от където някога минаваше влакът, бяха включени, а с тях и червените лампи на тавана на метростанцията. Ледени тръпки побиха по гръбначните графенни плочки на мъжа. Това беше любимото ловно поле на Клокърите – малко светлина, тясно пространство.... огромен таван, по който да забиват дългите си нокти, прикачени към жилестите им мускули. Трябваше да се разкара максимално бързо от това място.

Тежко ръкопляскане превзе тесните коридори на метрото.

- И това ако не е великият Дрейвън. Непобедимият в последните 4 издания. Голям фен съм ти да знаеш.

Черна фигура изплува от сенките на най-отдалечения от Дрейвън ъгъл. Тялото, което приближаваше беше огромно, с тъмна като черна материя кожа, извисяваща се на 2 глави над Дрейвън. Осанката му напомняше за махагонов ковчег на колос.

- Лушън... порастнал си. – саркастично подметна Дрейвън.

- ХА – ХА – ХА – ХА!!!!! – Винаги си ме разсмивал, приятелю – избоботи негъра-гигант.

Гласът му звучеше като Бари Уайт след горещ чай от лайка с ром Барсело.

- Напуснал си уюта на корпоративното кресло? Не мога да повярвам. Нали знаеш, че тук никой няма да ти пази гърба, както в Обществото и да ти чисти гнусотиите, които обичаш да правиш?

- Ооооо Дрейвън, Дрейвънн... Писна ми от Обществото. Писна ми да съм най-големият. В Обществото аз имам всичко. Постигнах всичко. Убивах, крадях, изнасилвах, и никой не можеше да ме докосне заради статуса ми. Всъщност ти знаеш много добре. Колко време работихме заедно?7 години? Колко бързо минава времето. Аз бях БОГ в обществото. И ми писна. Депресирах се. Не исках да ям, да пия, да друсам, да чукам. И тогава видях теб. В сезон 4. Видях с каква небрежност убиваше. За теб изглеждаше като детска игра да убиеш Преследвач. Да откъснеш език на Клокър. Да счупиш черупка на Грънчър. Ти беше постигнал статуса на БОГ тук. И усетих желанието за живот в себе си отново. Видях възможност. Нова планина да изкача. И да съборя нейния Бог – теб.

- Интересни разсъждения. Записал ли си ги в пауър пойнт презентация си за пред акционерите?

- ХА – ХА – Ха – ХА!!! Смешнооооо. Кажи ми Дрейвън – тя липсва ли ти? Жена ти. Това тук ли ти помага да преодолееш празнината от загубата ѝ?

- Тя е винаги с мен – изсъска Дрейвън и се приведе леко, подготвайки се за атака.

В този момент се чу женски глас идващ от тавана. Насмешката  във звуковите вибрации трудно можеха да бъдат прикрити.

- Сливки непокълнали. Слушам ви от 20 минути и почти се разплаках.

Двамата мъже погледнаха нагоре и видяха нещо, което приличаше на полу жена полу Клокър. Дясната и ръка беше развила типичната мускулатура на Клокър, завърваща с удължени прави нокти, наподобяващи катани, излизащи от 3 пръста. Катаните бяха едно цяло с мускулните влакна на урудливо- мускулестата ръка.

Женската фигура отпусна трите си пръста и се приземи галантно вдясно от двамата мъже. По гърба и паднаха отломки от тавана. Дългата ѝ ръждива коса прикриваше лицето ѝ, но не и светещите в тъмното очи. Два зловещи сини пламъци се взряха в мъжете.

- Прекрасни малки мои играчки. Докато ви слушах се чудих на коя от вас две

те вагината ѝ ще пусне повече кръв.

- Катерина – синхонът в отбележката на двамата мъже беше забележителен.

- Кучко незадоволена! Погълната си Мутагенър Екс!!! – дълбокият глас на Лушан излезе през дебелите му устни.

- Отива ти – спокойно отрази ситуацията Дрейвън.

- Ха – Ха – Ха... Лушън беше прав. Все така забавен си, миличък. Да видим, да видим. Какво имаме тук. СЕО на най-голямата корпорация в Новия Свят. Галеник на Обществото. Живеещ два живота. Изнасилвач и убиец вечер. Хуманитарист и филантроп през деня. Значи най-после се престраши да участваш. Имаше го в себе си още когато ти бях главна счетоводителка в Копрорацията. Защо го криеше толкова дълго време мой шоколадов мечо? Защо не дойде по-рано тук да убиваш и изнасилваш на воля? А ти красавецо. Искам те от момента, в който те видях. Умен, красив, сдържан. Истински джентълмен... и разбира се женен. За оная перфектна мърша. Ти нямаше нужда от такова перфектно създание. Трябваше ти нещо по-мръсно, по-нечистоплътно. Като мен – дългият език излезе от устата на Катерина, премина 4-те метра разстояние до Дрейвън, и го облиза сладострастно по бузата, като дете с диабет инсулинов сладолед.

 - Когато кучката умря си помислих, че сега е моят шанс. Ще ме забележиш най-после...... но уви. Ти изпадна в забвение. Не искаше да погледнеш друга жена. Последната любовна драма на нашето хилядолетие, предполагам. Вместо да ми се отдадеш ти дойде тук. На това извратено място. Защо го направи, Дрейвън? За да станеш шампион? Или да забравиш нея? Да утолиш жаждата породена от липсата ѝ  с кръвтта на съществата, които убиваш по пътя си?

- Само така мога да си позволя това, което правя в момента – прошепна почти неуловимо, Дрейвън.

- И какво е това, Дрейвън ? – избоботи абаносовият контрабас.

- Няма смисъл да ти го казвам – с покер спокойствие отвърна Дрейвън.

- Защо? – се озадачи езиковедката Катарина.

- Там където отивате няма да имате нужда от тази информация – с поглед изпълнен с безчуствие Дрейвън погледна двамата негови бивши колеги и приятели.

Лявата ръка на Дрейвън беше зад гърба му. През цялото време на разговора той съсредоточаваше малки частици енергия към дланта си. Образуваната топка синкаво- бяла енергия се отправи към Катерина. Тя не очакваше това и пое цялата зривна мощ на кълбовидната мълния. Абаносовият колос изкрещя. По мускулите му избиха влакна черно-лъскав метал, които го превърнаха в мрачен киборг. Той приклекна и скочи с изпъната ръка завършваща в масивен юмрук към Дрейвън. Но това вече беше предвидено. Дрейвън погледна негъра право в очите и отстъпи в страни с грация, на която би завидяла и 15 годишна девствена балерина от Болшой театър. Лушън мина през отсрещната тухлена стена и остана затрупан под нея. Катерина се беше осъзнала и беше отприщила уменията на Клокър в себе си. Лека като сянка тя бягаше към Дрейвън. Клокър кръвта в нея я правеше невидима на всяка трета стъпка. Дрейвън знаеше много добре на какво е способна Катерина, докато беше човек. Още по-добре познаваше силните и слабите страни на Клокърите. С други думи, той знаеше на какво е способна Клотерина.  Жената изчезна на 2 крачки пред мъжа. Той присви очи и клекна. Над него изсвистяха катаните от ръката на мутантката.Той съсредоточи енергия в дясната си ръка и с изключително бързо движения я хвана за гърлото и я вдигна във въздуха. Тилът на Клотърина докосна гърба и – това правеше Клокърите летаргични. Един гигантски камък отнесе мъжа и го залепи на една от стените. Камъкът остана на място. Гигантският негър се беше изправил. Там където имаше все още човешка плът, между стоманените нишки, се виждаше шуртяща кръв и лимфа. Задъхан той се отправи към Клотерина, която кашляше опряла колена и длан на земята. Тя усети приближаващия гигант и изтреля дългия си език към опорния му крак. Негърът падна на земята като прострелян в слепоочието бизнесмен с наднормено тегло от източноеврпейска държава. Мутантката скочи и за по-малко от секунда внедри трите си гигантки нокъта в дясното рамо на негъра. Катаните преминаха през черната плът и се забиха дълбоко в земята. Гигантът изкрещя, но със свободната си ръка хвана жената за гърлото и с рязко движение прекърши врата ѝ. Сините пламъци на мястото на очите на Клотерина изгаснаха. Тялото и остана висящо на забитите дълбоко в земята нокти. Лушън сграбчи лакъта на забитата ръка и я откъсна като нацист, малко еврейче от семейството му, след което изхвърли мъртвото тяло на 5 метра от себе си. Кръвта бликаше на малки фонтанчета от откъснатия лакът. Лушън се напрегна, изкрещя и с едно силово движение се озова на двата си крака, с ръка на Клокър стърчаща от дясното му рамо. Той беше придобил и дебел блок цимент и плочки, дружелюбно прикрепени към катаните, стърчащи от гърба му. По тялото му се стичаха реки от кръв. Приличаше на Ниагарския Водопад, в който са били разтворени 1 милиард тона степчета боровинка.

Негърът погледна с цялата гняв, на която е способен към мястото, където тялото на Дрейвън се беше внедрило в стената. Лека синкаво -бяла светлина излизаше от всичките краища на канарата премазала мъжа. Светлината ставаше все по-ослепителна, докато парчето стена не се пръсна на малки късчета. Дрейвън падна на краката си задъхан. Дебелите устни на негъра се изкривиха в брутална усмивка. Той сви в юмрук дланта на здравата си ръка, приклекна и скочи. Озова се на 6 метра над Дрейвън. Идеята беше ясна – да сплеска главата на мъжа в земята. Дрейвън съсредоточи всичките си наноботи в дясната си ръка. Тя започна да блести като елха в къщата на Никола Тесла. Той я сви в юмрук и скочи с ъперкът към ченето на летящия негър. При допира на брадичката с юмрука, главата на колоса се пръсна на милиярди парченца. Това отприщи буря от капчици кръв, примесена с мозък, слуз и кости.

Тялото на негъра падна тежко на земята. От артериите водещи към липсващата глава пръскаше кръв. Цялото метро приличаше на Тексаска кланица без лиценз.

Дишащ учестено Дрейвън погледна към дронът. Лампичката спря да свети в червено. Безшумният летящ робот се отправи към дупката, през която той беше паднал и напусна импровизираната кланица. Обществото беше получило дозата насилие за днес. Вече можеше да спи спокойно. 

Дрейвън постави смучъра да колекционира кръвта от земята. Той изкара пакетчето фъстъци и започна да яде от него. Замисли се. Съблече се гол до кръстта и напои пакетчето в една от локвите с кръв на земята.

- Скъпа – със спокоен глас той прошепна.

Чу се пукане на кости. Дрейвън се присви в изблик на болка. Кожата на гърба му се изпъна и започна да се удължава. Лице на жена и една прогнила метаморфна ръка намериха своето място на гърба на мъжа.

- Изяж този фъстък, мила.

- Убиийй меееее – със сух глас простена безбожното същество, живеещо като паразит на гърба на Дрейвън. – Убиийй мееее......

- Млъкни, млъкни, Млъкни, МЛЪКНИИИИИИИ – изкрещя той. – НЕ ВИЖДАШ ЛИ, ЧЕ ПРАВЯ ВСИЧКО ТОВА ЗА ТЕБ!!!!

- Правиш го за себе си – прошепна бездиханният глас на жената-гръб. – Аз умрях отдавна. Убийй....

Дрейвън изсипа цялото пакетче, което преди малко беше напоил с кръв, в устата на жена си.

___________________________________________________________________________
 

Моля останете с Вайлънс ТиВи за да чуете разбора от деня и коментара на нашите експерти. А сега няколко думи от създателя на Вайлънс ТиВи – Въджил Вон Виджеланти:

- Здравейте граждани на Обществото. Както добре знаете след Голямата Анихилация нациите по света изпаднаха в хаос. Навсякъде безредието и чудовищният, първичен анимализъм взимаха превес над малкото останали бастиони на разума и рационалността. Насилието и убийствата бяха закон. По-нормално беше да си убиец или изнасилвач, от колкото лекар. След като аз и останалите лидери по-света обединихме усилия и създадохме Обществото, трябваше и да решим как да канализираме цялата първичност на човека, за да не се повтори Голямата Анихилация. Така създадохме Вайлънс ТиВи. Място, в което всеки един чувстващ отрицателна емоция намира начин и място, в което да я излее без това да нарушава законите на Обществото. Ако сте загубили близък и тъгата ви превзема от вътре, но нямате сили да сложите край на живота си – Вайлънс ТиВи ще ви срещне с невъобразимо богати способи, които да ви убият. Животът ви на корпоративен счетоводител е скучен и вие чувствате нарастваща апатия – Вайлънс ТиВи ще ви помогне да намерите тръпката от живота. Или най-вероятно сте секс наложница нежелаеща повече да работи професията, която Съветът на Обществото ви отреди – Вайлънс ТиВи ще ви позволи да излезете от Законния Договор и да извоювате правото да избирате на Полетата на Насилието. Вие сте роден с убийствен инстинкт и не можете да преодолеете желанието да наранявате други членове на Обществото – Вайлънс ТиВи ще ви инкорпорира и ще ви даде шанс да убивате безнаказано.

Откакто Вайлънс ТиВи съществува процентът на престъпност в Обществото спадна под 0.2%.

Вайлънс ТиВи. Нека пребъде.

Бялото черно

............Здравей, Отрово!

............ Дълго мислих дали да ти пиша. Трябва ли да го правя? Има ли смисъл? Ти вече ми отне всичко. Не се познаваме. Но те усещам във всяка моя клетка. Живеем един и същ живот. Споделяме едно семейство. Една любов, но не и омраза. Усещаш погнусата ми от теб?  Горчилката, която ми носи името ти?

Каквото и да е – МРАЗЯ ТЕ!!! С цялата си душа! Сърце! Ум! Същност!

Ооо, ти не знаеш ха –ха . Не си наясно ха – ха. Нали курветино жалка!?

ТИ МИ ОТНЕ ВСИЧКО, КОЕТО ОБИЧАХ!!!  

Отне жена ми!!! Прекрасната ми Джейда. Тя трепва всеки път, когато тръгвам. Защо ли? Защото знае, какво ще последва. Ще се появиш ти. ЩЕ СЕ ПОЯВИШ ТИ!!! Ще я държиш за ръка. Ще я утешиш. Ще я изслушаш. Ще я прегърнеш. Ще и дадеш надежда. Джейда не се страхува от мен вече. ЗАРАДИ ТЕБ!!! А аз толкова много я обичах.... Толкова много я съсипвах физически. Ооо дааа. Съзлите и примесени с кръв. ХА-ХА!!!

Ти си моята противоположност. Близост. Състрадание. Топлина. Безопасност. Тя не ми го казва в лицето. Смее ли ха –ха! Може би я е страх ха- ха! Да не ѝ натроша костите отново ха- ха.  Но... аз знам, че е така. Усещам го, пачавроооо. Сигурно ти го е казвала.

Казвала ли ти е, че те обича? На мен не ми е. Отдавна. От страх. Когато ботушът ми затискаше лицето ѝ! Тя спря да ми говори. Юмрук не помага да ѝ отворя устата. ПРЕДСТАВЯШ ЛИ СИ!!! ПРЕВЪРНАЛА СИ Я В СЕБЕ СИ! МЕЧТАТЕЛКА! ЖЕЛАЕЩА СВОБОДАТА!!!БЕЗМОЗЪЧНА ПАЧАВРО!

Всеки ден в очите ѝ чета примирение. Докато е с мен тя е сива. Предадена. Безжизнена. Уплашена като новородена кошута. Студена към мен. Както я харесвам..... Но всичко това е едното ѝ лице. Робското. Роботското. Това, което създадох. Което аз обожавах ха-ха!  Преди да се появи дургото ѝ лице. Свободното. Изпълненото с надежда. Виждал съм намеците му. Проявяват се когато напускам. Ти го виждаш постоянно, нали? НАЛИ ПРЕОБЛЕЧЕНА ОВЦА ОТНЕМАЩА СЕМЕЙСТВА!!!!

ОТНЕ ДЕЦАТА МИ АБНОРМАЛНА ВАГИНО! Те не искат да ме погледнат. Страхуват се. Да не би да остана. Не ме искат в собствената ми къща. Като съм в нас, тебе те няма. А те копнеят за теб. Бленуват те. Погледнах дневника на Беатрис онзи ден. Там имаше рисунка. Ти, жена ми и двете ми деца. Усмихнати, безгрижни, щастливи. Аз също бях там. Дъщеря ми ме беше нарисувала зад решетки!!! В тъмна бездна!!!! А отгоре пишеше „ЧУДОВИЩЕ“! Беатрис вече не може да рисува. ТИ СИ Я НАКАРАЛА ДА ГО НАПРАВИ!!!НАЛИ!!!! ДА МЕ НАРИСУВА КАТО ЧУДОВИЩЕ!!! КАТО ЗЛОТО ТРОВЕЩО СЕМЕЙСТВОТО!!!

Ти, курво мръсна ми отне всичко!!!Появи се в живота ми от нищото. Малко по малко издълба живот в живота. И започна да го превземаш от вътре. Подло и нагло се настани в моя дом. Моята работа. Придърпа към себе семейството ми. А те те приеха. ШИБАНИТЕ ПРЕДАТЕЛИТЕ ТЕ ПРИЕХА!!! Защото им даде всичко, което аз не.... научих дори прокълнатото ти име. Малкият Солей се изпусна пред мен – Джекила.ДЖЕКИЛА!!!!! Почти удуших дребосъка, в пристъп на гняв. Джейда ме спря. И отнесе удар в слепоочието. ВИЖДАШ ЛИ КАКВО МЕ КАРАШ ДА ПРАВЯ!!! ИЗЧАДИЕ МЕНТАЛНО!!!!

Дълго време мислих. Чудих се. Как да те отстраня от живота ми. Не спях. Не ядях. Не говорих с никой. Трябваше да те изкормя. Летално!!!И тогава те видях. За първи път. Пред кабинета на травматолога. Бях си счупил ръката докато биех минувач. Педалчето ми се подиграваше. Шептеше в тъмното твоето име.

Случайност ли беше? Може би беше илюзия? За първи път те виждах. Аз и ти в едно помещение. От месец не бях пил Арипипразол. Може би и това да е причината. Видях те за първи път. До тогава само те усещах. Помирисвах твоето съществуване. Знаех те, но не те познавах. Моят арх-немезис. Олицетворение на цялата ми омраза. Стоеше и ме гледаше. С мека усмивка. Нежни черти. Приемаща ме. Излъчване способно да омекоти и най-обруганата душа. Видях цялата болка на света. В очите ти. Беше се събрала там. А ТИ МЕ ГЛЕДАШЕ С ТЯХ!!! ПОДИГРАВАШЕ МИ СЕ, НАЛИ???!!!

.....От огледалото. Тогава разбрах как да те отрежа. Гонореа прогнила!!! Разбрах кое е слабото ти място.

Купих си пушка. След 10 секунди ти няма да съществуваш.

Ще се видим в ада ха-ха.

Д-р. Хайд.

Бягство

Секс, наркотици, алкохол, цигари ,работа, тонове грим, филми, празни "приятели", часове празнословие, шопинг, кредитни карти, ненужна бездушна технологичност, безсмисленo несподелени пътувания, фалшиви усмивки, екстремни преживявания, плитки микровълново-притоплени чувства ,шумна музика, егоцентрични селфита, банални инстаграм пози, фейсбук френдшипване, филтрирани снимки, милион и едно харесвания от хора, за които не те ебе, и на тях им е през хуя за тебе, мазни себични чекии, псевдо- каузи, които подкрепяме, за да омекотим вината от нашето егоистично бездействие и бездушност, про-активна позитивност, покрила гнилата ни есенция ,сериaли, филми, пуканки, friends with benefits, game of thrones,Ed Sheeran - човек е измислил толкова много начини да избяга от себе си.

Деца

.... Счупи стъклото с паве, след което изсипа кофата с котешки фъшкии върху скъпите дрехи на витрината. Изплези се на потресените хора вътре в скъпия бутик и избяга докато се смееше на висок глас. Беше веднага подгонен...

Високомерната жена се спъна в бялата лента, опъната от дърво до дърво и падна в локвата с кал. Тя изкочи иззад едното дърво и покри кафявото туловище с гъши пера. След което се врътна, показа си дупето, обуто с жълти пликчета на болинки и побягна с все сили, докато се смееше на висок глас. Беше веднага подгонена....

Момченцето нехайно се смееше докато го преследваха. Беше по-пъргав от гонителите си и успяваше да пази достоверна преднина пред тях. Маневрираше успешно като глист в 50 литров буркан пълен с животворна течност. Той премина покрай едно голямо кошче с ябълки и го обърна. Зад него тела полетяха изгубили равновесие, погалени естетически от гравитацията. То се обърна с изумление. Стори му се, че всички падат цяла вечност. Всеки един от стремящите се да срещнат земята беше извадил най-изкривената физиономия, на която е способен. Все едно преди малко бяха усетили пареща болка в пикочните си тръби.

Момиченцето бягаше с все сили, докато се смееше на висок глас. Беше по-пъргава от преследващите я гамени. Маневрираше успешно като кобила на състезание по дресаж. Тя премина покрай един гигантски аквариум пълен с вода, в който трябва да се отбележи нямаше нито една рибка, и го обърна. Течността се превърна в коварен хлъзгав капан щом се успокои върху мраморните плочки. В този капан попаднаха гонителите й. Тя се обърна и с усмихнато удивление наблюдаваше как всички летяха надолу към земята в неравноделен ритъм на пайдушко хоро, изсвирено синхронизирано от напушен бобър – диригент на клонка от хвойна.

Бягайки, държащ се за корема от смях той сви зад ъгъла..... и се блъсна в момиченцето. Очите им се срещнаха. Неговите сини ириси не изпускаха от поглед нейните кафеви бадемови кръгове.  Въздухът около тях се наелектризира. Придоби материални, физически размери. Демоните, танцуващи в очите им, заиграха още по-буйно, но деликатно, превъзбудени от срещата си със себеподобни. Предизвикателно . Наивно. По детински. В един ритъм. Ехидни усмивки се изписаха на двете невръстни личица.

Една незатихваща енергия беше намерила двете си лица.

Те правеха пакост след пакост. Смееха се. Скачаха. Плачеха и танцуваха. Изживяваха всяка една емоция до нейния предел. Измисляха хиляди начини да се подиграват на хората, които се бяха взели толкова на сериозно. Не нараняваха никой. Е поне не много. Всичко беше невинно. Детинско. Непорочно. Истинско. Където и да попадаха детската им енергия изпълваше мястото с живот. Гробищата се превръщаха в площадки, на които си правиха срещи непонятни създания от различни реали. Изсъхналите поляни приемаха образа на игрища, където се гонеха рицари, ангели, дяволи и пометнали кукумявки с три висшета и докторантура по кирилопонятничене. Скучните и сиви ученически стаи в стаи-капани, от които трябваше да се измъкнеш напрягайки цялото си въображение.

Хората, които имаха все още детско в себе си ги обичаха безусловно. Зареждаха се от непринудеността им. Живот изпълваше вените им след всяка тяхна наивна шега. Никой не можеше да ги спре. Защото те не се състезаваха с никого. Просто се забавляваха. Нищо не беше толкова сериозно, че да не можеш да му се подиграеш. Нищо не беше толкова мрачно, че да не можеш да се освети. Нищо не беше толкова тъжно, за да не можеш да го обърнеш в пресмиване над самата тъга и над себе си. Над цялата болка и страдание. Та какво беше болката и страданието ако не банално, поредно мрачно безвремие между една и друга забавност.

След една от многото  си наивни шеги, се наложи по-бързо да се изнижат от ситуацията. Засилени и бездиханни те преминаха покрай една излъскана витрина. Момиченцето се отскубна от ръката на момченцето и се спря пред нея. От среща я гледаше старица. Бръчките се стичаха по лицето й като вълни на залез слънце. Белите й коси се вееха като изсъхнала трева на повей на летен бриз. Тялото и трепереше като червей, овалян в сол. Лявата и ръка докосна с неверия лявата й буза. Очите й се изпълниха с тъга. Трупането на горчива течност по долните клепачи прие застрашителни размери. Това беше тя!

  В този момент нечия нежна ръка се опря в дясната й буза. Тя успя да види отражението на ръконосеца във витрината. От там я гледаше един прегърбен старец. Темето му отразяваше светлината като огледало в пустиня. В  устата му беше останал един символичен, но горд зъб, доказващ, че някога тази прогнила пасмина е мачкала твърди субстанции. Очите на стареца бяха също насълзени, но меки. Топли. Приемащи .Погледнаха се. Сълзи се стекоха като ручейчета по бузите им. Ръцете им се докоснаха длан в дланта. Приближиха се един към друг и се целунаха дълбоко. Истинско. Чисто .

   Заплакаха. Кога беше минало цялото това време? Не цял живот, а миг. Плачеха и се смееха едновременно. Започнаха да правят балончета със сополи, да ги пукат. Правиха си гаргара с горчилката от сълзите, влизащи в устите им. И пак се смееха. И пак плачеха.

  Покрай тях премина дебела повлекана, ходеща арогантно на токчета. Изглеждаше също толкова галантно, колкото едноок хипопотам с кърлеж на левия тестис, скачащ на кокили. Лицата на двамата се изкривиха в ехидна усмивка. Пламъкът в очите им беше заменил меката тъга. Непорочната  наивност и желание за игра ги превърна отново в малки дечица, готови да играят. 

Незатихващата енергия намери двете си лица.

 Усмихнаха се като хиени рекламиращи „Блендамет“ и тръгнаха шпионски след хипопотама на кокили .....

                                                 Смехът на висок глас не закъсня.......

Джой

........ И ето ме и мен. Джой Димитрова. 3-то поколение носеща радост за всички живи същества. Също като майка ми и баща ми, които между другото са огнени зодии, аз нося радост в живота на хората. И ги огрявам с моята невероятно широка усмивка, огнен чар, и забавно-непринуден нрав. Моите родители също са пръскали с тази сложна смес всички хора около себе си. Същото са го правили и моите баба и дядо. Обожавам името си. Обожавам живота си. Обожавам себе си и приятелите си.... и музиката, която слушам..... обожавам всичко..... Аз съм Джой Димитрова....................... и съм нещастна!!!

Защо все на мен? Всичко беше прекрасно. Бях най-страхотното момиче в класа. Умно, красиво, интелигенто парти енимал девойче. А само как се целувах, а и все още де. Можех да вържа на троен морски възел кора от пъпеш използвайки само въртеливи движения с език. Просто съм страхотна.  Приятелите ме обожават. Нямаше парти без мен. Дори когато бях болна, на снимките те рисуваха 1 силует с пастели и пишеха „Джой“. Толкова много им липсвах, когато ме нямаше.

Имах си любима песен – „David Guetta - Тhe world is yours“. Точно на 23-тата си годишнина направих луд купон в нас – къща на 2 етажа за хората, които не следят разказа. Тази песен я въртях нон-стоп, а скъпите ми дружки ми подариха торта, на която пишеше „The world is yours“. По дяволите колко яко беше! Имах най-страхотния живот в света. Имах най-страхотните родители. Най-прекрасния приятел. Щяхме да се оженим, да си вземем къща, да обиколим  света, да си народим цял отбор деца, кое от кое по-лудо от майка си......

И тогава нещо се случи. Един ден се прибрах от работа и видях бележка. От начало си помислих, че това е някаква игра, която моето момче беше сътворило за да ме зарадва. Започнах да чета с трепет. В края на листа аз бях на земята и ревях. Моят възлюбен си беше намерил друга. Беше написал някакви оправдания, че съм била прекалено заета със себе си, че винаги е било всичко за мен, а не за нас, че той винаги е бил зад светлините на прожектора, свит в моята сянка. Беше ми написал на кратко, че си е намерил тиха и спокойна жена, с която да пътуват и да се одивляват на чудесата на света заедно.

Това не беше истина! Аз съм благородна и не мисля само и единствено за себе си. Той лъжеше. Измисляше си причини за да ме изостави. Нали? Казах си „Джой, момиче!!! Съвземи се. Имаш тонове обожатели. Кой от кой по-страхотен. Каквото било, било. В миналото е. Пусни го“. Трябваше да продължа с живота си. Светът имаше нужда от моята светлина. Хората имаха нужда от моята усмивка да ги озарява така както Орион озарява нощното небе.

Продължих с живота си. Аз съм силна жена. Просто една малка спънка по пътя на вечното щастие. Моята радост никога няма да загасне. Никога!!!

И така се запознах с Кремелин. Да, да знам какво ще кажете за името. Но това нямаше значение. Той беше истински мъж. Обноски, дрехи, парфюм, отношение. Лъхаше на увереност и мъжественост. Абе бая трябваше да се постарае докато ме свали. Звезди не се свалят лесно все пак. Всичките му усилия си заслужаваха. Сезивските му мъки приключиха една вечер. Няма да разказвам подробности, само ще вметна, че пероралните ми възможности надминаха очакванията му. Както и едни други умения, които се римуват с перорални.

Открих го. Моят сексуално груб, но изискан джентълмен. Моята гушкава панда, с голям бамбуков стръг между краката. Моята...... толкова се бях филмирала от омайните му приказки, че не бях забелязала очевидните истини пред очите ми. Или поне така твърдяха моите муцки. Те ми казваха, че той ме лъже. Че не може някой да говори като викториански рицар и то в България. Че той се е заглеждал по други. Е бяха прави. Оказа се, че тоя спукан капут си е имал жена, а аз съм му бил любовницата. Защо не послушах моите приятелки? Защо!? Мислих си, че не са прави. Мен никой не може да ме излъже. Та аз съм радостта в живота. Защо им е да ме лъжат. Как може да излъжеш това, което най-силно желаеш? А и те ми казваха същото и за Спахил, така се казваше момчето, с което щяхме да имаме легион деца. Казваха ми, че го игнорирам за моя сметка. Аз не им вярвах. Трябваше ли и сега да им вярвам?

Бастун!!! Изоставих го тоя прогнил паркет. Тоя не заслужаваше дори да ми вижда сянката. Тъпаци!!! Всички мъже са тъпаци. Аз мога да имам, който си пожелая. Защо ми е да избирам само един? Отдадох се на разврат. Ей така малко почивчица. Фък бъдита, френдове с бенефициентски условия в договора, кавалеро-сексуалисти. Знаете как е. Всичко за да забравя празнотата в себе си. Оп, извинете. Каква празнота. Та аз съм слънце. Нима слънцето от вътре е празно? Пълно е с хелий и водород.

И тогава се случи той. Моят Лео. Беше зодия Лъв. Беше директен, загадъчен, магнетичен, решителен. Имаше татус на Ботев на гърба си. Бад ас мада фака. А костюмите му ходиха като на Джордж Клууни. Първите срещи минаха чудесно. Аз бях запленена. Най-после моята слънчева дупка щеше да бъде запълнена от мощна ракета със силни тръстове... говоря за празнотата в мен вие перверзници мръсни. Той имаше големи, кафеви очи, с които ме опипваше цялата. Толкова изискващ му беше погледа, че аз отварях устенца само като ми кажеше „Здравей“. А гласът му. О гласът му беше като на Вин Дизел на 5 люти троянски ракии! Подмокрях се от вокалните му вибрации. Стрелец и Лъв, мислих си аз. Перфектни сме.

Нямаше как да знам!!! Нямаше как да знам какъв слабак е тоя келеш. Нямаше как да знам, че обича да му блъскат бастуна, докато той си върти задника за да може изхвърления родоносен материал да опише парабола. От къде да знам, че е фен на комиксите, и че се мисли за Парабола Гай!!! Нямаше как да знам.... Абе мацките, моите прекрасници, ми казаха, че той подхожда към мен малко по-стеснително. Че не е отворен, и че крие нещо. Ма как да го видя аз това? Та аз съм центъра на вселената. Защо му е на някой да се крие от мен. Всичко е право куме в очи, мамка му. Аз така знам. Директно. Всичко е бяло или черно. Или ме харесваш или не. Какво е това чудене? Каква е тая несигурност. Какво е това....

И ето ме сега тук. Джой Димитрова. Седнала на една пейка в парка. На 100 метра от сватбата на най-добрата си приятелка. Стоя самотна и плача. От групичката, която имахме в училището само аз и Герджелина останахме неоженени. До този момент. Днес е нейната сватба. А аз? 32 годишна звезда със затихващи фунцкии, плачеща на пейката. Ето това съм аз. Самотна и празна от вътре. Светът е едно ужасно и студено място. Моята светлина угасва. Моята радост ще помръкне. Моята прямост ще потъне. Къде сгреших? Правих всичко така, както го знам. Директно. Следвах принципите си и разбиранията си. Така са ме учили. Така е правилно, нали? Не правих компромиси със себе си. Защо тогава не съм щастлива? Защо съм самотна? Защо рева? Защо момчетата ме искат само за ебане? Защо???? И защо тоя непознат олигофрен на съседната пейка стои и ме гледа. И се усмихва с тая идиотска усмивка

-  Псс. Ревло, вярваш ли в чудеса?

- Махай се!!! Не виждаш ли, че плача.

- Аййй. Това трябва да са сълзи от щастие, нали?

- Слушай какво! Ше ти шибна два шамара ако не ме оставиш на мира. Простак. Даже не знам кой си.

- Ейй!! Не се ядосвай па ти. Отговори ми на въпроса и те оставям на мира.

- Не!! Вече не вярвам в чудеса. Чудесата са за малки глезли, които си мислят, че живота се подрежда от само себе си, и не трябва да се бориш за нищо. Чудесата са за принцески, които считат, че всичко се случва като по приказките. Чудесата са за хора, които мислят, че всичко е черно и бяло, и хората нямат други нюанси, и са честни един към друг.

- Ахаммм... ми гледай сега, Ревло. Ше ми повярваш ли ако ти кажа, че след 15 секунди светлините на града ще угаснат и ще можеш да видиш цялата бляскава красота на Орион и това ще те накара да се усмихнеш?

- Ти си тъпак. Изчезвай. Искам да остана сама. Махай се с тая идиотска усмивка от......... Какво на майната си....... Как го направи?

- Магьосник съм. Казах ти, че целият град ше потъне в мрак, нали?

- ................ Да...................

- А къде ми е усмивката тогава, Ревло?

Непринудена усмивка се материализира на лицето ми.

За хората работили някога в ПейСейф (Skrill)

Пейсейф е мечта, за която се борим, най-великата компания няма да спорим.

Пейсейф е велика идея, като чуя това име ми идва да запея,

Пейсейф е нашия дом, в който никога няма да има безмозъчен погром.

Пейсейф е нашата цел, който работи в нея е умен и умел.

В Пейсейф всички са характери, остават следи кенефни със своите маркери.

Замазват положението те мануално, като Емека замазва ситуациата анално,

Напред вървиме ний с гордо вдигнати глави, работим като роби за без пари

Силни ний трябва да бъдем, и мозъците си не трябва да помръднем.

Защото на нашите господари бели, не им трябват умни роби обезкосмени,

Най-им трябват послушковци неуморни, които да сучат от пръдливите им биберони.

За туй знай ти драги ми послушко, със змиите по горните етажи бъди малодушко.

Не показвай гордост, самочуствие и характер, да не те изхвърлят като нелегален торент тракер.

Доблестта има едно лошо свойство, то не ти позволява да наведеш глава,

Освен в случая когато работиш в Пейсейф до край нощта.

Работи ти потни ми рабе, за светли бъднини.... да бе!!!

Дори когато онез по горните етажи са по-тъпи от цигански киртажи,

Ти не вдигай вой до небето, мълчи си кат безмълвен охлюв и си гледай дупето.

От Калгари до Кеймбридж кретените мазни, ти ги милвай и им се мазни,

Че работката да не си загубиш, случайно да не се наложи да се погубиш,

Роптай си плахо ти в ъгъла с другите плъхоци, и ручай тихо от пропагандните потоци,

Пейсейф е религия ти знай, с главa наведена в лайна моли се ти до безкрай.