„People will forget what you
said,People will forget what you did,But people will never forget how you made
them feel.“ - Marguerite Ann Johnson
Уроци, уроци, уроци. Съществуват цели школи – философски, ЕйчАр-ски,
икономически , за това какво всъшност научаваш и от къде. Според мен най-много
човек се учи не от успехите си, а от провалите си. От пътя, който е извървял за
да се провали. Грешните стъпки, които е направил. По тази логика, Роджърс е
научил уроци за 2 години и 9 месеца напред, имайки впредвид последните две седмици.
Знам че със сигурност Джерард е научил много за физиката след подхлъзването
си.
Образователният процес течеше през цялата седмица. Първо Симеоне видя
грешките на Роджърс и не ги повтори срещу Челси. Не само това, но и намери
начин да пробие редосеялката паркирана пред Шварцер с едни интересни диагонални
подавания зад гърба на беговете. Часовете продължиха с „Копиране" на Тони
Полюцията на идеите на Полуфиналния.
Яко отзад бяха наблъскани 10 играча в система 10-0-0. На моменти се
прегрупираха в 6-3-1 като крилцата им ставаха крайни бегове. Шамарок се
опитваше да пресира Джерард но беше сам и това не беше кой знае какъв проблем.
Разликата с тактиката на Полюцията бе, че защитната му линия не бе на гол
линията на вратаря, както при Полуфиналния, а на 5 метра пред нея.
Учебният ден продължи с час по „Наблюдателност". Роджърс беше видял
диагоналността в играта на „Дюшекчиите“ и се пробва да направи същото. Фланагън
и Джонсън се справиха много добре с навлизането от тъч линията навътре за да
прихванат пасовете “земя-въздух-земя“ на Джерард. Всичко беше перфектно.
Създадохме достатъчно положения да вкараме двуцифрен брой голове. От другата
страна Симеон-чо ни опази вратата от два много опасни удара. Резултата стана 3
-0 и всичко беше „пей сърце и яж банички без растително масло, което не се разгражда от тялото и не се изхвърля, а се задържа в организма ти и причинява инфаркти“. До този момент аз имам упреци само
към Лукас и неговата роля. Видно е, че там не му е мястото. Муден е и му липсва
енергичността на Хендерсън. Още в 5-та минута Лейва ми приличаше на 95 годишна
бабичка страдаща от артрит, забързана да хване промоцията в „БИЛА“ на хляб „Добруджа“
с изтекъл срок на годност за 26ст. През
първите 60-70 минути Джонсън трябваше сам да прави всичко по това дясно крило.
Да си дублира сам набезите на хората срещу себе си. Да си прави сам атаките. Да
си опразва зоната за да напада, като същевременно сам си я уплътнява. Нормално
след 70-та минута момчето грохна и го направиха за смях. Най-вече ония асперж с
дългите крака.
Много хора казват, че с такава защита не се става шампион. И както винаги
няма да се съглася напълно. Защото преди да направим грешките в защита,
изпуснахме 59 гола. В допълнение къде бяха Джерард и Лукас и при трите гола? Моя пръст сочи в
момента в дясната ми ноздра, че там имам 1 сопол от 89-та година и трябва да го
прехвърля в лявата. Освен че сочи там, сочи и към халфовата ни линия и
аристократичното ни нападение. Защо пропуснахме толкова положения по този
самариански начин? Защо имаше дупка между защита и халфове достатъчно голяма,
че да се построи поредния най-голям мол на балканите? И какво на майната си
мислеше ШКРТЛ като излезе от зоната си да гони да пребие ония миндил, дето
свали топката на Гейл? Скитълс много ми прилича на един персонаж от един леко
забавен филм - Дани
от „Заместниците“.
Подхожда често в ситуации без да се замисли за последствията. Първата част се
опита да счупи няколко пъти главата си, както и да откаже Шамарок от футбола
използвайки силови методи.
Има една школа от мислители, които предполагат, че за разлика от Рафа,
който занулява ефективността на атакуващата мощ на съперника чрез дублиране,
Роджърс не му е гот да го прави. За това и му трябват защитници, които са силни
в дуелите едно на едно. Защото играем супер агресивно и често оголваме защитния
вал. Ако в тази теория има грам истина то ШКРТЛ и до някъде Дагер ще летят с
колата лятото. Та проблема не е в защитата, а в защитната игра на отбора като
цяло. А и защитата щяхме само да я подхващаме с по две три изречения, ако не
бяха пропуските в чуждото наказателно и специалната сила на халфовете ни да става
невидими.
И тук ми се иска да напиша малко и за Суарез. Не е на себе си в последните
3 мача. Дори и срещу Манюр не беше на себе си. Изглежда изстискан. Изтощен. Онези
допълнителни проценти нахъсаност ги няма. Според мен това е психическа умора и
от части физическа. И той, а и много народ от отбора имат нужда от почивка
далеч от стадионите. Да се презаредят. И въпреки, че не играеше на 110%, както
винаги прави, той пак бе световна класа.
И дойде време за най-големият урок – урока, че нищо не е свършило докато дебелата
дама не е приключила с пеенето. И този урок бе за Роджърс. Най-важният. Много
въпроси могат да му бъдат зададени, като например защо смени „перпетуум мобиле" –то
Рахийм, играч който се скъса да бяга, да се връща и да поема топката от
дълбочина за да я изнесе, а не Лукас? Защо не върна халфовете си по-назад при 2-3 да пазят защитата. И много други. Наблюдавайки Брендън съм забелязал, че човека
наистина се учи от грешките си. И то бързо. Мача с Челси и тези 10 минути
според мен ще му служат като шута в задните части, който ще го изстреля напред. Поне
ми се иска да го вярвам, защото много харесвам северно-ирландеца с тежкото преглъщане, който
обича техничари.
Феновете с право благодарят на момчетата и Роджърс за постигнатото през
този сезон. Аз обаче искам да им благодаря за нещо друго. След 2009 година
апатията се загнезди в мен и много рядко усещах каквато и да е емоция от
победи, загуби, равни. Дори и като спечелихме Карлин Къп не изпаднах в безумен
екстаз. Кени успя да върне малко от изгубените емоции, но буцата в гърлото,
черната дупка в корема ми не изчезнаха. Те спираха всякакъв вид емоции да
излязат на повърхността, защото ги убиваха в зародиш. Подкрепях отбора просто защото трабваше. Знаех че е правилно. Но не го изпитвах. И така докато не се появи
Роджърс и философията му за играта. Радостта се върна в душата ми. Тъгата по
загубени точки вече не е тема табу за сърцето ми. Викането и чупенето на
предмети в нас в изблик на силни емоции отново е тема номер едно в квартирата
ми.... Защото хората не помнят какво си направил за тях, какво си им казал, а
помнят как това , което си направил за тях, което си им казал, са ги накарали
да се почувстват.
Благодаря ви момчета, че ме накарахте да чувствам „Ливърпул “ отново!
Няма коментари:
Публикуване на коментар