Малките неща

Понеделник... „Прекрасен ден“ или както пееха едно време една формация смърфове „Страхотен Ден...пожелах си сега“

Особено след гадната Неделя, която имах. Изпратих сестра си пак към Англия-та. На нея не и се връщаше там, но работа за опитни земеделци в БГ няма. Валеше дъжд. Целия се измокрих. Прибрах се. Научих отвратителни новини благодарение на развитието на технологиите. Беше се случило нещо ужасно с детето на едни мои близки приятели. Не успях да заспя. Вързах някак си два часа и дойде той. Дъ Понеделникът.

„Прекрасен ден“. Имах важни срещи на работа. Погледнах се в огледалото. Иглеждах като уранготан излязал от автомивка. Така като се замисля думата „като“ трябва да бъде премахната от предишното изречение по обективни причини. Разбира се трябваше да стигна до работа с прекрасния градски транспорт. С понеделнишкия ми късмет попаднах във възможно най-миризливия, претъпкан и стар Икарус, който някой някога е виждал. На него пишеше „Мейд ин Атлантида“. В автобуса стана бой между 84 годишна бабичка, твърдяща, че е дюкесата на Каспичан и един младеж на 75 години, който вярваше че е баща и. Сбиха се за полагащото им се богатство на тази необятна империя наречена Каспичан. Битката беше космополитна. Все едно гледаш как група ленивци правят оргия.

Умирисах се на всякакъв тип миризми – от бахур помазан с течен чесън до маргарин с вкус на масло. Трябва да забранят Понеделниците. На работа – ужас. Тегаво, никой не му се говори. Цъкане по клавиатури, мишки. Нямаше едно око в стаята, което да не беше зачервено. Надявах се на обяд една биричка да оправи положението. Колко в грешка бях. Бирата беше разредена.  А и имам някакви съмнения, че някой беше пуснал флуиди в нея. Дано да е било само сопол....

Срещата беше ужасна. Всички шефове са гъзове. Гледат някакви таблички, бръмчат като Майски бръмбари –пирати с един дървен крак и папагал на рамото. По табличките си вадят изводи, колко си некадърен. Все едно формулата на некадърността е =sum(а23:к43 – 7). Опитах се да го изчисля ама винаги ми излизаше 41. Защо шефовете твърдяха, че излиза „Ю ар фъкин лузър, лад“ не разбрах.

Шибан Понеделник. Шибана работа. Тръгнах към метрото. По едно време някакъв пич ме шибна зад врата. Обръщам се – непознат. Таман му викам аз “ей кюспе ако нямаш уважителна причина ше стане битка между 84 годишна баба и 75 годишен пенсионер“ и тоя ми се усмихна. След това ми подаде една лепяща се бележка на която пишеше  - „удари ме по врата“. Не се сдържах. Започнах да се смея неконтролируемо. Има една колежка в работа, с която си лепим разни такива лепенки по якетата и блузите. Понеже беше Понеделник бях забравил  да се прегледам на излизане. Признавам и го – Едно на нула за нея за седмицата.

С леко приповдигнато настроение влязох в метрото. Една книга падна пред мен. Беше „Елементът“ на Кен Робинсън. Вдигнах я и тръгнах да я подавам на обекта, от който падна. Очите ми срещнаха най-прекрасните бадемови очи, които бях виждал някога. Усмихнах се и започнах разговор с чаровната девойка приличаща на Джесика Алба. Говорихме за идеите на Робинсън за образованието. За това как то убива креативността на децата и подтиска заложените таланти. Как сме жертва на едно общество, което ни казва какво искаме да бъдем и го прави чрез образованието. Дойде моята спирка и трябваше да сляза. Поисках и номера. Тя не ми го даде. Не си каза дори и името. Каза ми, че вярва в съдбата и кармата и ако трябва пак да се видим – ще се случи. Усмихнах се. Вкарах слушалките на МП3-то в огромните си уши, които наподобяват лозов лист израсал в Чернобил. Заляха ме топлите хип хоп семпли на Джей Дила и Фреди Жоаким. Живота не изглеждаше толкова лош сега.

Прибрах се. Сготвих си най-яките спагети със сметана и спанак, които някога бях правил и зачаках мача на Ливърпул. И бихме – 3:0. Смела и безрасъдна игра както винаги. Игра, която пълнеше душата ми със своята смелост и безумие. Преди лягане отидох да си измия зъбите. В огледалото ме чакаше една огромна усмивка. Все едно бях налапан дирижабъл по дължина. Устните ми излизаха извън рамките на отразяващото стъкло.

Помислих си : „ Та защо ми беше гадно сутринта?“

Измислена история или не, малките неща, които ни карат да се чувстваме добре са навсякъде около нас. Нека им се насладим.