Помня, че животът имаше смисъл. Сега само усещам спомена за това вплетен в мъчителните опити да дишам.
Помня че имах цели в живота. Навярно бе само сън. Чужда идея наложена ми от вън. Просто измислица на външен ум. Наложил ми собствените си виждания за моя си живот.
Помня, че имах мечти. Дали? Май бяха просто илюзия появила се за да даде празни надежди. Последвалото задушаване отнемащо последния лъч надежда. Надеждата, че имаме мечти.
Имах собствен глас и мнение. Сега само шептя. Сподавени стонове излизат всеки път когато се опитвам да извикам. Болката пронизва всеки път гърлото ми опитам ли да изкажа това, което мисля.
Понякога мисля, че съм щастлив. Понякога нещастнен. Или просто се преструвам. Истината е, че не ме интересува. Щастието и нещастието са състояние на съзнанието. Те не съществуват. Няма ги. Има само нищо .Или поне така си мисля.
Няма болка. Няма любов. Няма радост и тъга. Няма смях, няма сълзи. Няма мечти и разочарования. Няма надежди. Няма вяра. Има илюзии, че ги има. Дори и илюзии няма. Няма нещо. Само нищо.
Мисля, че виждам бъдещето. Защото всеки ден е един и същ. Няма болка и страдание. Няма радост и щастие. Всеки ден е един и същ. Няма бяло няма черно. Защото всеки ден е един и същ. Няма ден и няма нощ. Няма слънце и луна. Няма чувства. Има нищо. Защото всеки ден е един и същ.
Няма коментари:
Публикуване на коментар