Протести

От много време искам да напиша нещо много простичко, с прости думи, па и да вкарам малко метафори.

Не мога да разбера следното: Държавата умира. Първи сме по смъртност, по имиграция, по бедност. И всичко това е заради корупцията. Много просто казано корупцията е паричките, дето ти ги даваш за да живеем по-добре всички(отиващи за благинки като здравеопазване) отиват в нечий джоб.

Та на базата на това, редовият българин продължава да се възмущава, че му блокират кръстовищата и че му къртят паветата, че му дуднат под прозорците. Не се включват в протеста, защото имало феминистки, щангистки, флейтистки, соросоистки, путистки и всякакви други -истки. Страх ги е какво щяло да дойде след това.

А истината е проста - ще перефразирам Сайфър от Матрицата - Затегни колана, Дороти, защото България ис гоинг бай бай!

Какво имам предвид:

1) В момента пенсионерите ги издържаме ние. Нас няма да има кой да ни издържа, защото младите и умни българи, които вкарват най-много парички в хазната, защото работите им са най-високо платени, а искат да живеят достойно нейде си без да бъдат обиждани, ще се махнат. Та, освен ако не сме инвестирали в биткойни преди 10 години ние сме чао - бао. Няма да има кой да ни плаща пенсиите, а спестяванията ни я инфлацията, я някоя криза ше ги изяде.

Същото се отнася и за заплатите, и пенсиите на цялото държавно обединение на администратора+ полиция и тн.

2) Няма да има кой да ни здравеопазва, защото кризата в момента в този сектор е огромна, не стига квалифициран персонал (най-вече мед.сестри), оборудване и тн. . Сега си го представете след 15 години!

Та така - след 15 години, когато аз ще съм на 50 ще имам ни пари, ни здраве.

За това:

Не разбирам - "какво ше дойде след това". Това за мен е грешен въпрос. Контекста на този въпрос е "пасивност". Стоим и чакаме нещо да дойде.И докато чакаме ставаме насилствен реципиент на сперма. А това, което ще дойде трябва сами да си го направим.

Не разбирам - "всички са педераси да ми ядат кура". Това за мен е грешно твърдение. В последните 12 години ни е управлявал 1 човек-крал-слънце, а в последните 30 едни хора. Децата дето сега са на 18 и бягат в чужбина са виждали само тулупа на екран, подяволите. Как може да ми твърдите, че всички са еднакви, при условие, че те други не са управлявали? Комунисти и шоферите на комунистите-мутри.

И така. Стоя и се чудя, защо бе джанъм пак от 50 човека има 51 мнения и желания, както е писал един велик хуморист, който комунистите са убили преди 100 години без 20?И стоя и се чудя, защо бе джанъм пак сме разединени? Защо не може да се обединим с неприятните нам хора, срещу враговете си? Дето се вика вече инстинкта за самосъхранение трябва да се е задействал. Да почнем да викаме преди нощта да ни погълне за последно.

За мен нещата са прости, защото моментът е прост и рубиконест, преломен, ярък, исторически. Това е момент "Битката за Шлемово Усое" - или сваляме мутрите от власт, ако трябва с 15 години протести, или си ходя. Защото въпреки, че смятам живота на Земята за една пръдня в Космоса и нямам търпение да умра за да си почина от малоумието на людете, аз искам да живея добре,достойно и да се забавлявам да го ева. И като остарея и приятелката ми умре първа, защото тя така иска, искам да имам пари за пури и виски. Тук в БГ не се ли променят нещата, този моя мечтан живот няма да се сбъдне.

Благодаря за вниманието!

Дъ Витчер - ревю

В последните две седмици се появи неопределимо желание да седна и напиша нещичко за 1 сериал, който аз подцених - а именно "Дъ Уйтчър". Сипах си един малък Абърлор (страхотно сингъл малц виски от СпейСайд, Шотландия с остатъчен вкус на шоколад) и седнах да тракам по клавиатурата.

Като фен на книгите и играта, и имайки предвид настоящата липса на талантливо писане в Холивуу, аз бях изключително скептично настроен. В моята глава сериалът щеше да е натъпкан с етническа и социална модерна политика, доминираща западното общество в момента. И сгрешиш. Сериалът се справя чудесно с разказването на историята на Гералт от Ривия, придържайки се максимално близо до източника (книгите и най-вече книга 1-ва) и до игрите.

Но нека първо да поставя контекста, в който аз разглеждам едно произведение на киното.

Първите и най-важни фактори, които аз гледам на един филм или сериал са обективните фактори. Това са - сценарий, изграждане и запознаване със света, в който се развива действието, изграждане на персонажите и тяхната история, пътят им, личностните им характеристики, слабите и силни черти, последователност в действията. За мен, а и за повечето критици, който все още имат малко разум в главата, това са важните и водещите фактори, в едно произведение, според които можеш да оцениш творбата.

Вторият фактор, по който аз съдя едно видео изкуството са темите - това са всички изразни средства като алегория, символизъм, хипербола, метафора изпозлвани за да бъдат предадени идеите на създателите.

Защо за мен това е вторичен фактор, ще попиташ анонимни читателю, поглъщащ порно филмите, направени за 100 милиона, сниман върху зелен екран? Веднага ще ти отговоря, въображаеми ми приятелю! Защото това са чисто субективни причини. Зависят от перспективата на гледащия, който намира лични обвързвания или бутони, които го стимулират по различен начин. За разлика от Фактор Уно (факторите,  са строго определени и могат да бъдат следени и измервани), Фактор Дуе, зависи изцяло от чувствата, емоциите и историята на зрителя. Например 1 поничка в дадена сцена може да бъде символ на безкрайността или вечно повтарящите се събития ( По Ницше), или вечно въртящ се в кръг протагонист, докато за мен това е символ на мързелив полицай. Това не прави поничката гениална. Нито прави сценариста гениален.

В последните 20 години много артисти тип "Банан на стена с тиксо" превзеха киното и напълниха кината и Замунда с високо критично оценена продукция, която аз лично бих принтирал и избърсал задника си с нея. Автори като Джордан Пийл ("Ние", "Гет Аут") и Ари Астер ("Мидсомар" и "Хередитари"), бяха обявени за гений заради темите, които метафорично са пресъздали чрез своята повърня. Докато филми като "Джокер" и "Форд срещу Ферари", които следват последователно и методично историята на персонажите си бяха смачкани от лижещите гъза на продуцентите холивудска преса.

Та след това душевно излеяние нека да се насочим към Уйтчъра.

Уйтчъра ме изненада имено с фактор 1. Създателите на сериала се придържат изключително близо до първата книга на Анджей Сабковски и до първата игра на СД Проджект. Главните персонажи Гералд, Сири и Йенефер са изследвани методично. Тяхната история е ясно изразена и оправдава мотивите и действията на всеки един от персонажите.

Гералд е студенокръвна машина за убиване, която има ясно изразена философия за живота - убивай чудовища без разум за пари. Някога ще умреш. Други като теб няма. Нямаш поколение. Не вярваш в съдбата. Но тези характеристики са огледало на това, което иска обществото от него. МПС-тата, с които той се сблъсква го считат за безчуствен изруд. И персонажа на Вещера не им дава повод за размисъл. Но когато проследим действията на Гералд ( Златният Дракон, Стригата, кодекса да не убива хора, грижата му за Лютичето ( в книгата така се казва персонажа на барда) и Йенефер) констрастира директо с тази външна маска. Научаваме за тази вътрешни характеристики само когато Герад е насаме с някой от тези персонажи. Изборът на Хенри Кавил в тази роля е потресаващ. Отново бях изключително скептичен към участието на Супер Мен в сериала, но английският аткьор успява да пресъздаде на 100 процента виждането на автора на книгата за неговия протагонист. До такава степен, че аз вече не мога да си представя Гералд по друг начин.

Йенефер е другият важен персонаж в тази история. Не си спомням дали в книгата се описва нейният път към това да стане властната и арогантна магьосница, мисля че само се загатваше за нейната предистория, но тук сценаристите се справят брилянтно с показването на факторите, които са довели до нейният избор. Актрисата се справя перфектно с израстването на персонажа от смачкан Квазимодо до страшната и обсебваща персона на магьосницата. Имам малки критики към кастинг хората отностно самата актриса - изражението и е леко тъпо, и дори когато тя се опитва да е арогантна и смазваща не успявам до край да и повярвам. Но това не е нейна вина, а вина на кастинга.

Принцеса Сирила е третият важен персонаж в сагата. Тук нямам никакви забележки към избора на актрисата и нейната игра. Историята на персонажа също е изграден последователно. Може би малко повече можеше да се обърне внимание на нейното безгрижие ( всички я харесват, защото е внучка на баба-психопат) и последвалото ѝ отваряне на очи ( хората не са обичали бабата-кралица-психопат, а са се страхували от нея), но това са дребнави оплаквания от моя страна.

Но това за което искам да поздравя екипа зад този проект е смелостта. За първи сезон са похарчени близо $90 000 000, а целият сезон е просто запознаване с героите и светът, рамките и правилата, в който се развива дейсвтието. Това е изключително дръзко и е нещо, от което любимците на холивуу ( Райън Джонсън и Джей Джей Ебрамс може да го духат) дори ако тръгнат да взимат уроци за сценаристи от бивши протежета на НАТФИЗ, няма да могат да го постигнат.

Расовата и социалната политика са оставени на страна за сметка на качественото разказване на историята на Гералд от Ривия. Разбира се сериалът е пълен с многоцветни персонажи, които са в ярък констраст с изворът на материяла (книгите), но пък актьорите се справят изключително добре. Най-големи претенции имам към избора на актриса за персонажа на Трис Мериголд. Трис Мериголд е мократа мечта на всеки един анти-социален 100+ килограмов зубър, който още не е разбрал за съществуването на лосиони против акне. Магьосницата е с къдрава коса с цвят на див пожар, висока, зеленоока, с бяла като колумбийска кока кожа. Тук те са избрали ниска мулатка с къдравя черна коса. Никакви претенции нямам към играта на атркисата, но просто това е голяма разлика с действителния персонаж.

Имам и още едни дребни критики към т.нар. "пейсинг" особено в първи и предпоследен епизод. Нещата малко затлачват, репликите между персонажите са неясни, а мотивите им са само загатнати или изцяло непоказани, но както и преди казах - дребни кахъри.

Още един проблем, за който искам да се оплача е битката със Стригата. В тази сцена незнайно защо е взето решението двубоят да бъде представен като кеч зрелище. Вместо "танцът" на Гералт ние виждаме едно млатене и раздаване на кютеци все едно гледаме пернишко порно. Същество, което до сега е разчленявало жертвите си с 1 удар решава, че е по-добре да млати Вещерът, докато той не получи камъчна екзема. На това драги читатели се казва "Удобство заради сценария".

Като изключим тези сръдни от моя страна, сериалът "Вещерът" е една добре разказана история с последователно изградени персонажи, които са водени от лични мотиви за да завършат арката на персонажите си.

Целият първи сезон е едно изграждане на цялостната рамка, в която нашите герои да намерят пътят си към това, което истински желаят. Нямам търпение за сезон 2.

7.5 от 10 Дед Скор от мен.

А, да! Бонус точки за прекрасните бойни сцени, в които показват стиловете на битка на вещера, кръвта и червата, и за сексовете.

Истината за мартениците

Мартениците са едно от милионите неща,които мразя. Сигурен съм, че историята за хан Аспарух е измислица, и че мартениците са измислени за да направят българите още по-съпричастни с комунистическата идеология- от там и червения цвят. Просто съм сигурен, че истината е доста по-прозаична.

Вярвам че мартеницата е измислена на тийм билдинг през Март, организиран за мениджмънта на БКП. Той е бил организиран в кръчма „Комсомолска Правда“ с управител Ганьо Овчарчето.

Седнали да пият, хапват и шмъркат качествен прах от дъвки „Идеал“. Бай ти Тошо си олял бялата риза с винО. На Батето му прищракало, че могат да измислят обичай, в който българите се кичат с бял текстил омотан с червено през Март. Хубу ама как да го кръстят?

Добри Джуров бил отговорен за маркетинга и носил червени, рекламни, брандирани раници с лика на Цола Драгойчева. Бай ти Тошо се плеснал по челото и казал:

- Дайте да ги кръстим Март-ранИци.

След 5 часов комунист сторминг решили да се казват „мартеници“, а първата се закопчавала с петолъчка.

Мдам. Мисля си, че това е истината

Спомените за една Радост

От Бобислава КритикарОва

Сядам да пиша тези спомени с ясната идея, че не знам за какво го правя, за какво ще пиша, до къде ще я докарам или какво точно ще излезе. Знам само, че искам да натискам клавиатурата под пръстите си за да напиша нещичко за една култова личност, която няма как да бъде описана по друг начин освен с една дума – Радост.

Преди няколко десетилетия работих в една прохождаща компания, чийто офис се намираше на центъра на град София – сегашен Софияполис. Бях дълго време безработна след като напуснах предишната си работа с апломб. Пошегувах се с шефовете ми, че са огромни гъзове и че не вършат никаква работа. И до ден днешен не мога да разбера защо не успяха да доловят хумора ми и ме изгониха. В офиса бяхме само момичета. Ангелите на Чарли се зовяхме, като Чарли беше един просяк, който си беше създал дом точно на входната врата с помощта на тонове отпадъчна хартия. Бяхме Джени Парапланерова Липсоконцентрациева, Танчелина Готвачева Стоотлежанкова, моя милост – Бобислава Циничнева КритикарОва и нашият прекрасен тийм лидер Любосмех Смехотворев Забавников. Бяхме невероятно изтрещяла команда. Работихме под наслова – „Работата е смех, дори и ако си в  севернокорейски обувен цех“. Търсихме си човек за чарджбаците – архаична дума моля потърсете я в речниците. В онези дни качествен персонал се намираше трудно. София ( сегашен Софияполис ) беше изълнен с хора, желаещи големи заплати , но неспособни дори една леща да изчистят, камо ли да се занимават с архаизми. Обядвахме в една местна кръчма – „Липовкусност“.  Един ден Любосмех трябваше да ходи да плаща на банката кръвен данък. В онези дни за да си купиш апартамент трябваше да даваш кръв от душата си всеки месец на конгломерати на име банки. Лихвите бяха големи. Един ден Забавников се върна в офиса и озарен от вдъхновение съобщи, че е намерил человек за позицията. Но името ѝ било странно. Нещо Смях, Весела, Веселба или нещо такова.  Моя милост веднага кръсти бъдещата Ангелка на Чарли – Весела Радост ( и до ден днешен тя е записана в моя персонален свръхфоун по този начин ) .

Дойде денят, в който трябваше да се запознаем с нея. Да си призная очаквах сива, скучна и психически изтормозена лелка - счетоводителка да влезе през вратата на офиса. Все пак идваше от Банка Смукачка. Но когато средното на ръст, чернооко и усмихнато момиче влезе през вратата разбрах, че съм в грешка. С огромен замах и ентусиазъм Весела Радост се запозна с всички. Само аз стоях на стола си и казах, че няма смисъл щот аз имена не помня и като се напием за първи път тогава ше сме си приятелки. Веселата Радост не очакваше такова запознанство, но реагира естествено. Имаше едно нещо, което помня и до ден днешен и може би никога няма да забравя. Когато това момиче влезе през вратата, стаята стана по-светла. По-усмихната. Някак си всички офис предмети вътре започнаха да танцуват и да се усмихват все едно са герои от „Красавицата и Звяра“ обладани от космическа радост.

Момичето започна работата и нечовешки бързо навлезе в работния процес. Беше интелигентно, което както казахме бе рядкост в онези дни. Оказа се, че не се казва Весела или Щастлива, или Смях, или Радостина, а Радост. Това не ми попречи да се лигава и да и викам Радостина. Това не продължи дълго де. След едно подобно мое своеволие ми се наложи да ходя да си засадя нов зъб – момичето беше бойна Радост. С тази девойка обаче нещата се случваха изключително леко. Независимо дали ставаше въпрос за работа, за сериозни разговори, за момчета или смисълът на живота, с Ради можеше да говориш за абсолютно всичко. И то отпуснато. Можеше да и се довериш за всичко. Тя от друга страна обожаваше да дава съвети за това как и какво трябва да направиш. Знаеше и как да го направиш и по какъв начин да стигнеш до целта си. С други думи тя беше богиня дошла от друго измерение и само тя знаеше истината. Тя беше най-права. Знанията ѝ за живота идваха директно от библиотеката в Александрия, месопотамски свитъци и трансцедентираше през вековете. Беше дясната ръка на Петър Дънов и лявото рамо на Далай Лама. Лично е лъскала главата на Ганди. Нейните методи бяха най-работещи. Не един или два пъти ми казваше да „шъшна“, защото не съм права и да я гледам в очите, защото „Гледай сега кво ше ти кажа“. Това беше съпроводено със заплаха идваща от непокорния и палец, който обожаваше да сочи обвинително във всички посоки.

Коколкото и отрицателни неща да се опитвам да напиша за Ради, те никога няма да са и една стотна от позитивната личност, която тя беше. Независимо дали някой го болеше пръстчето, беше месечно неразположена ( да нашите цикли се синхронизираха ) или нещо ужасно се беше случило с нечие куче, Ради никога не спираше да окуражава, да вдъхва надежда, да повдига духа, къде с някоя простотия за орален секс, къде със звънкия си естествено припрян смях. Колкото и банално да звучи Радост Вездесъщова Любовчийска отговаряше на името си. Тя не беше китайско копие на Радостта. Дори не беше олицетворение на думата. Тя беше самата Радост.

Изгубих бройката на пътите, в които сме философствали на обяд за живота. Или когато сме се лигавили в офиса по момичешки. Колко пъти сме пеели „Looking back over my shoulder“. Колко пъти сме се били наужким, не, няма как наистина тъй като парите за зъболекар бяха оскъдни. Колко пъти сме плакали ( Да, Радост може и да плаче)  след като някой тъпак ни е изоставил след като се е възползвал от нас. Колко пъти сме изпълвали асансьора с нашия жлъчен смях. И това всичко идваше от нея. От нейното излъчване, нейната аура. Нейното присъствие.

Но Радост не беше само това. Никога няма да забравя тъжния ми период, в който плаках всеки ден за един татуиран грубиян, когото обичам. Ради беше до мене, къде с шамари, къде с някоя заповедническа реплика от типа на „Стегни се Бобислава. Кво си оклюмала като пенис на 108 годишен мужик“. Един ден ми се е набил изключително много в съзнанието. Стоях си на компютъра и слушах тежка и тъжна музика. Моето настроение беше подхванато и от другите мацки в стаята и обстановката тягоснееше. Радост виждаше, че съм в гробно настроение и по изключително груб, но добросъвестен начин се опита да ме изкара от мястото, в което се намирах. „Айде кво си се нацупила. Виж кво е хубаво навън. Има слънце“. Това провокира в мен защитна реакция, която беше грозна, но нужна. Повиших и тон и и казах да ме остави на мира да си изживея мрачността за да дойдат и светлите дни. Разменихме си остри реплики и до края на деня мълчахме. Знаех, че съм я обидил, но опита и да си наложи нейния начин за излизане от криза не работеше за мен. Моят метод бе да си изживея каквото трябва, за да не остане неизживяно и да се появи отново, когато не трябва. Въпреки този сблъсък, нейното желание да помогне, да накара хората около себе си да бъдат радостни , да ги Радоса един вид, беше очевидно. След като си поплакахме по женски и се прегърнахме разбрах, че наистина съм я обидил тежко. Аз и казах, моята гледна точка и си простихме.

Може би след този момент характерът на Любовчийска омекна. Някак си след този момент тя разбра, че тя е права, но за себе си, а не за всички. Тя все така продължаваше да обвинява с палеца си, но разбираше, че това е нейното мнение. То е важно, но не е миродавно. След този момент аз разбрах, че съм намерил БиЕфЕф. Човек, който да е до мен както в трудните така и във веселите моменти.

Колко ли още мога да пиша за Радост. За нейната вълшебна пръчка, с която тя ни орисваше с „Любов, Любов, Любов“ в края на работния ден. Да, удряше ни рязко по главите с нея, но това беше диктувано от нейния заразяващ ентусиазъм и упоритост всички да ни излюбовничи с някой принц. Спомням си ясно как един ден си направихме снежен човек, окрасихме го с мартеничка и вълшебната пръчка. Направихме му копчета от мента или някакъв ликьор и си го сложихме на прозореца. Или кареокетата, които направихме с всички момичета на какво ли не. Или когато говорихме със същите тези момичета за една моя еднодневка с момче, което ми разказа, че джи- точката ни се намира на мястото на черния дроб. Ради го нарече Дроби и му се присмивахме.

Всичко беше. И е в миналото. Сетих се защо пиша тези редове! Днес когато се събудих си спомних за невероятния купон, който Ради организира за 30-тия си Рожден ден. Спомних си, че на юбилей, какъвто е трийсетака, се подарява часовник за да може човек да си свери времето. Една мисъл тогава ми мина през главата -  Час е измерителна единица за време. На нас хората трябва да се раздадат Радиметри за да си сверяваме радостта в живота. Защото единственото мерило за радост е Радост.

Насилие......... Итс Фааантастик...

Шредхънтърът премина през витрината като пръдня през сито – на парчета, но за сметка на това звучно. Шреди-то беше все още млад и не беше развил свръх-животинските си сили. Това позволи на Дрейвън да го отстрани с една ръка без да напряга мадър-борда, а от там и наноботите в тялото си. С другата ръка той дъвчеше фъстъци – небрежно и самодоволно. За по-малко от 2 секунди тялото на Шредхънтъра заплува в локва от кръв. Дрейвън свали якето си и се отправи към локвата:

- Това ще ти хареса, мила – каза той , потапяйки един фъстък в червената локва. Имаше време. Сезонът едва започваше. Щеше да събере кръвтта със смучъра по-късно

В този момент той чу, гъркорещ звук идващ от стълбите на метрото. Дрейвън можеше да познае този звук дори и да беше развил свръх глухотата на Бетовен. Това бяха Грънчъри. И бяха най-малко три. За части от секундата Дрейвън прибра пакетчето, облече якето и побягна към противоположните стълби, които издаваха звука на сигурността и самотата.  Той бягаше с все сили. Поредното издание беше започнали преди малко и той трябваше да пести сили. Премина през 46-та на бегом. Щеше да се покачи по пожарната на ъгъла на 47-ма и 87-а и да остане на покрива на Убежището. Така правеше вече шести сезон. Тези мисли го направиха непредпазлив. Под него земята се отвори и той падна в огромна разтворила се бездна. Дронът с включеното червено копче го последва през черния отвор.

Точно преди да удари земята, Дрейвън успя да съсредоточи мисълта си върху гърба и тила си. Мадър борда отправи ясни сигнали към наноботите, които концентрираха електромагнитно поле в тази част от тялото му, в което той искаше. Дрейвън застана на 20 сантиметра от земята. С рязко движение той направи салто и стъпи на краката си. Огледа се. Беше попаднал в станция на метрото...отново. Аварийните лампи прикачени към антигравитационните линии, от където някога минаваше влакът, бяха включени, а с тях и червените лампи на тавана на метростанцията. Ледени тръпки побиха по гръбначните графенни плочки на мъжа. Това беше любимото ловно поле на Клокърите – малко светлина, тясно пространство.... огромен таван, по който да забиват дългите си нокти, прикачени към жилестите им мускули. Трябваше да се разкара максимално бързо от това място.

Тежко ръкопляскане превзе тесните коридори на метрото.

- И това ако не е великият Дрейвън. Непобедимият в последните 4 издания. Голям фен съм ти да знаеш.

Черна фигура изплува от сенките на най-отдалечения от Дрейвън ъгъл. Тялото, което приближаваше беше огромно, с тъмна като черна материя кожа, извисяваща се на 2 глави над Дрейвън. Осанката му напомняше за махагонов ковчег на колос.

- Лушън... порастнал си. – саркастично подметна Дрейвън.

- ХА – ХА – ХА – ХА!!!!! – Винаги си ме разсмивал, приятелю – избоботи негъра-гигант.

Гласът му звучеше като Бари Уайт след горещ чай от лайка с ром Барсело.

- Напуснал си уюта на корпоративното кресло? Не мога да повярвам. Нали знаеш, че тук никой няма да ти пази гърба, както в Обществото и да ти чисти гнусотиите, които обичаш да правиш?

- Ооооо Дрейвън, Дрейвънн... Писна ми от Обществото. Писна ми да съм най-големият. В Обществото аз имам всичко. Постигнах всичко. Убивах, крадях, изнасилвах, и никой не можеше да ме докосне заради статуса ми. Всъщност ти знаеш много добре. Колко време работихме заедно?7 години? Колко бързо минава времето. Аз бях БОГ в обществото. И ми писна. Депресирах се. Не исках да ям, да пия, да друсам, да чукам. И тогава видях теб. В сезон 4. Видях с каква небрежност убиваше. За теб изглеждаше като детска игра да убиеш Преследвач. Да откъснеш език на Клокър. Да счупиш черупка на Грънчър. Ти беше постигнал статуса на БОГ тук. И усетих желанието за живот в себе си отново. Видях възможност. Нова планина да изкача. И да съборя нейния Бог – теб.

- Интересни разсъждения. Записал ли си ги в пауър пойнт презентация си за пред акционерите?

- ХА – ХА – Ха – ХА!!! Смешнооооо. Кажи ми Дрейвън – тя липсва ли ти? Жена ти. Това тук ли ти помага да преодолееш празнината от загубата ѝ?

- Тя е винаги с мен – изсъска Дрейвън и се приведе леко, подготвайки се за атака.

В този момент се чу женски глас идващ от тавана. Насмешката  във звуковите вибрации трудно можеха да бъдат прикрити.

- Сливки непокълнали. Слушам ви от 20 минути и почти се разплаках.

Двамата мъже погледнаха нагоре и видяха нещо, което приличаше на полу жена полу Клокър. Дясната и ръка беше развила типичната мускулатура на Клокър, завърваща с удължени прави нокти, наподобяващи катани, излизащи от 3 пръста. Катаните бяха едно цяло с мускулните влакна на урудливо- мускулестата ръка.

Женската фигура отпусна трите си пръста и се приземи галантно вдясно от двамата мъже. По гърба и паднаха отломки от тавана. Дългата ѝ ръждива коса прикриваше лицето ѝ, но не и светещите в тъмното очи. Два зловещи сини пламъци се взряха в мъжете.

- Прекрасни малки мои играчки. Докато ви слушах се чудих на коя от вас две

те вагината ѝ ще пусне повече кръв.

- Катерина – синхонът в отбележката на двамата мъже беше забележителен.

- Кучко незадоволена! Погълната си Мутагенър Екс!!! – дълбокият глас на Лушан излезе през дебелите му устни.

- Отива ти – спокойно отрази ситуацията Дрейвън.

- Ха – Ха – Ха... Лушън беше прав. Все така забавен си, миличък. Да видим, да видим. Какво имаме тук. СЕО на най-голямата корпорация в Новия Свят. Галеник на Обществото. Живеещ два живота. Изнасилвач и убиец вечер. Хуманитарист и филантроп през деня. Значи най-после се престраши да участваш. Имаше го в себе си още когато ти бях главна счетоводителка в Копрорацията. Защо го криеше толкова дълго време мой шоколадов мечо? Защо не дойде по-рано тук да убиваш и изнасилваш на воля? А ти красавецо. Искам те от момента, в който те видях. Умен, красив, сдържан. Истински джентълмен... и разбира се женен. За оная перфектна мърша. Ти нямаше нужда от такова перфектно създание. Трябваше ти нещо по-мръсно, по-нечистоплътно. Като мен – дългият език излезе от устата на Катерина, премина 4-те метра разстояние до Дрейвън, и го облиза сладострастно по бузата, като дете с диабет инсулинов сладолед.

 - Когато кучката умря си помислих, че сега е моят шанс. Ще ме забележиш най-после...... но уви. Ти изпадна в забвение. Не искаше да погледнеш друга жена. Последната любовна драма на нашето хилядолетие, предполагам. Вместо да ми се отдадеш ти дойде тук. На това извратено място. Защо го направи, Дрейвън? За да станеш шампион? Или да забравиш нея? Да утолиш жаждата породена от липсата ѝ  с кръвтта на съществата, които убиваш по пътя си?

- Само така мога да си позволя това, което правя в момента – прошепна почти неуловимо, Дрейвън.

- И какво е това, Дрейвън ? – избоботи абаносовият контрабас.

- Няма смисъл да ти го казвам – с покер спокойствие отвърна Дрейвън.

- Защо? – се озадачи езиковедката Катарина.

- Там където отивате няма да имате нужда от тази информация – с поглед изпълнен с безчуствие Дрейвън погледна двамата негови бивши колеги и приятели.

Лявата ръка на Дрейвън беше зад гърба му. През цялото време на разговора той съсредоточаваше малки частици енергия към дланта си. Образуваната топка синкаво- бяла енергия се отправи към Катерина. Тя не очакваше това и пое цялата зривна мощ на кълбовидната мълния. Абаносовият колос изкрещя. По мускулите му избиха влакна черно-лъскав метал, които го превърнаха в мрачен киборг. Той приклекна и скочи с изпъната ръка завършваща в масивен юмрук към Дрейвън. Но това вече беше предвидено. Дрейвън погледна негъра право в очите и отстъпи в страни с грация, на която би завидяла и 15 годишна девствена балерина от Болшой театър. Лушън мина през отсрещната тухлена стена и остана затрупан под нея. Катерина се беше осъзнала и беше отприщила уменията на Клокър в себе си. Лека като сянка тя бягаше към Дрейвън. Клокър кръвта в нея я правеше невидима на всяка трета стъпка. Дрейвън знаеше много добре на какво е способна Катерина, докато беше човек. Още по-добре познаваше силните и слабите страни на Клокърите. С други думи, той знаеше на какво е способна Клотерина.  Жената изчезна на 2 крачки пред мъжа. Той присви очи и клекна. Над него изсвистяха катаните от ръката на мутантката.Той съсредоточи енергия в дясната си ръка и с изключително бързо движения я хвана за гърлото и я вдигна във въздуха. Тилът на Клотърина докосна гърба и – това правеше Клокърите летаргични. Един гигантски камък отнесе мъжа и го залепи на една от стените. Камъкът остана на място. Гигантският негър се беше изправил. Там където имаше все още човешка плът, между стоманените нишки, се виждаше шуртяща кръв и лимфа. Задъхан той се отправи към Клотерина, която кашляше опряла колена и длан на земята. Тя усети приближаващия гигант и изтреля дългия си език към опорния му крак. Негърът падна на земята като прострелян в слепоочието бизнесмен с наднормено тегло от източноеврпейска държава. Мутантката скочи и за по-малко от секунда внедри трите си гигантки нокъта в дясното рамо на негъра. Катаните преминаха през черната плът и се забиха дълбоко в земята. Гигантът изкрещя, но със свободната си ръка хвана жената за гърлото и с рязко движение прекърши врата ѝ. Сините пламъци на мястото на очите на Клотерина изгаснаха. Тялото и остана висящо на забитите дълбоко в земята нокти. Лушън сграбчи лакъта на забитата ръка и я откъсна като нацист, малко еврейче от семейството му, след което изхвърли мъртвото тяло на 5 метра от себе си. Кръвта бликаше на малки фонтанчета от откъснатия лакът. Лушън се напрегна, изкрещя и с едно силово движение се озова на двата си крака, с ръка на Клокър стърчаща от дясното му рамо. Той беше придобил и дебел блок цимент и плочки, дружелюбно прикрепени към катаните, стърчащи от гърба му. По тялото му се стичаха реки от кръв. Приличаше на Ниагарския Водопад, в който са били разтворени 1 милиард тона степчета боровинка.

Негърът погледна с цялата гняв, на която е способен към мястото, където тялото на Дрейвън се беше внедрило в стената. Лека синкаво -бяла светлина излизаше от всичките краища на канарата премазала мъжа. Светлината ставаше все по-ослепителна, докато парчето стена не се пръсна на малки късчета. Дрейвън падна на краката си задъхан. Дебелите устни на негъра се изкривиха в брутална усмивка. Той сви в юмрук дланта на здравата си ръка, приклекна и скочи. Озова се на 6 метра над Дрейвън. Идеята беше ясна – да сплеска главата на мъжа в земята. Дрейвън съсредоточи всичките си наноботи в дясната си ръка. Тя започна да блести като елха в къщата на Никола Тесла. Той я сви в юмрук и скочи с ъперкът към ченето на летящия негър. При допира на брадичката с юмрука, главата на колоса се пръсна на милиярди парченца. Това отприщи буря от капчици кръв, примесена с мозък, слуз и кости.

Тялото на негъра падна тежко на земята. От артериите водещи към липсващата глава пръскаше кръв. Цялото метро приличаше на Тексаска кланица без лиценз.

Дишащ учестено Дрейвън погледна към дронът. Лампичката спря да свети в червено. Безшумният летящ робот се отправи към дупката, през която той беше паднал и напусна импровизираната кланица. Обществото беше получило дозата насилие за днес. Вече можеше да спи спокойно. 

Дрейвън постави смучъра да колекционира кръвта от земята. Той изкара пакетчето фъстъци и започна да яде от него. Замисли се. Съблече се гол до кръстта и напои пакетчето в една от локвите с кръв на земята.

- Скъпа – със спокоен глас той прошепна.

Чу се пукане на кости. Дрейвън се присви в изблик на болка. Кожата на гърба му се изпъна и започна да се удължава. Лице на жена и една прогнила метаморфна ръка намериха своето място на гърба на мъжа.

- Изяж този фъстък, мила.

- Убиийй меееее – със сух глас простена безбожното същество, живеещо като паразит на гърба на Дрейвън. – Убиийй мееее......

- Млъкни, млъкни, Млъкни, МЛЪКНИИИИИИИ – изкрещя той. – НЕ ВИЖДАШ ЛИ, ЧЕ ПРАВЯ ВСИЧКО ТОВА ЗА ТЕБ!!!!

- Правиш го за себе си – прошепна бездиханният глас на жената-гръб. – Аз умрях отдавна. Убийй....

Дрейвън изсипа цялото пакетче, което преди малко беше напоил с кръв, в устата на жена си.

___________________________________________________________________________
 

Моля останете с Вайлънс ТиВи за да чуете разбора от деня и коментара на нашите експерти. А сега няколко думи от създателя на Вайлънс ТиВи – Въджил Вон Виджеланти:

- Здравейте граждани на Обществото. Както добре знаете след Голямата Анихилация нациите по света изпаднаха в хаос. Навсякъде безредието и чудовищният, първичен анимализъм взимаха превес над малкото останали бастиони на разума и рационалността. Насилието и убийствата бяха закон. По-нормално беше да си убиец или изнасилвач, от колкото лекар. След като аз и останалите лидери по-света обединихме усилия и създадохме Обществото, трябваше и да решим как да канализираме цялата първичност на човека, за да не се повтори Голямата Анихилация. Така създадохме Вайлънс ТиВи. Място, в което всеки един чувстващ отрицателна емоция намира начин и място, в което да я излее без това да нарушава законите на Обществото. Ако сте загубили близък и тъгата ви превзема от вътре, но нямате сили да сложите край на живота си – Вайлънс ТиВи ще ви срещне с невъобразимо богати способи, които да ви убият. Животът ви на корпоративен счетоводител е скучен и вие чувствате нарастваща апатия – Вайлънс ТиВи ще ви помогне да намерите тръпката от живота. Или най-вероятно сте секс наложница нежелаеща повече да работи професията, която Съветът на Обществото ви отреди – Вайлънс ТиВи ще ви позволи да излезете от Законния Договор и да извоювате правото да избирате на Полетата на Насилието. Вие сте роден с убийствен инстинкт и не можете да преодолеете желанието да наранявате други членове на Обществото – Вайлънс ТиВи ще ви инкорпорира и ще ви даде шанс да убивате безнаказано.

Откакто Вайлънс ТиВи съществува процентът на престъпност в Обществото спадна под 0.2%.

Вайлънс ТиВи. Нека пребъде.

Бялото черно

............Здравей, Отрово!

............ Дълго мислих дали да ти пиша. Трябва ли да го правя? Има ли смисъл? Ти вече ми отне всичко. Не се познаваме. Но те усещам във всяка моя клетка. Живеем един и същ живот. Споделяме едно семейство. Една любов, но не и омраза. Усещаш погнусата ми от теб?  Горчилката, която ми носи името ти?

Каквото и да е – МРАЗЯ ТЕ!!! С цялата си душа! Сърце! Ум! Същност!

Ооо, ти не знаеш ха –ха . Не си наясно ха – ха. Нали курветино жалка!?

ТИ МИ ОТНЕ ВСИЧКО, КОЕТО ОБИЧАХ!!!  

Отне жена ми!!! Прекрасната ми Джейда. Тя трепва всеки път, когато тръгвам. Защо ли? Защото знае, какво ще последва. Ще се появиш ти. ЩЕ СЕ ПОЯВИШ ТИ!!! Ще я държиш за ръка. Ще я утешиш. Ще я изслушаш. Ще я прегърнеш. Ще и дадеш надежда. Джейда не се страхува от мен вече. ЗАРАДИ ТЕБ!!! А аз толкова много я обичах.... Толкова много я съсипвах физически. Ооо дааа. Съзлите и примесени с кръв. ХА-ХА!!!

Ти си моята противоположност. Близост. Състрадание. Топлина. Безопасност. Тя не ми го казва в лицето. Смее ли ха –ха! Може би я е страх ха- ха! Да не ѝ натроша костите отново ха- ха.  Но... аз знам, че е така. Усещам го, пачавроооо. Сигурно ти го е казвала.

Казвала ли ти е, че те обича? На мен не ми е. Отдавна. От страх. Когато ботушът ми затискаше лицето ѝ! Тя спря да ми говори. Юмрук не помага да ѝ отворя устата. ПРЕДСТАВЯШ ЛИ СИ!!! ПРЕВЪРНАЛА СИ Я В СЕБЕ СИ! МЕЧТАТЕЛКА! ЖЕЛАЕЩА СВОБОДАТА!!!БЕЗМОЗЪЧНА ПАЧАВРО!

Всеки ден в очите ѝ чета примирение. Докато е с мен тя е сива. Предадена. Безжизнена. Уплашена като новородена кошута. Студена към мен. Както я харесвам..... Но всичко това е едното ѝ лице. Робското. Роботското. Това, което създадох. Което аз обожавах ха-ха!  Преди да се появи дургото ѝ лице. Свободното. Изпълненото с надежда. Виждал съм намеците му. Проявяват се когато напускам. Ти го виждаш постоянно, нали? НАЛИ ПРЕОБЛЕЧЕНА ОВЦА ОТНЕМАЩА СЕМЕЙСТВА!!!!

ОТНЕ ДЕЦАТА МИ АБНОРМАЛНА ВАГИНО! Те не искат да ме погледнат. Страхуват се. Да не би да остана. Не ме искат в собствената ми къща. Като съм в нас, тебе те няма. А те копнеят за теб. Бленуват те. Погледнах дневника на Беатрис онзи ден. Там имаше рисунка. Ти, жена ми и двете ми деца. Усмихнати, безгрижни, щастливи. Аз също бях там. Дъщеря ми ме беше нарисувала зад решетки!!! В тъмна бездна!!!! А отгоре пишеше „ЧУДОВИЩЕ“! Беатрис вече не може да рисува. ТИ СИ Я НАКАРАЛА ДА ГО НАПРАВИ!!!НАЛИ!!!! ДА МЕ НАРИСУВА КАТО ЧУДОВИЩЕ!!! КАТО ЗЛОТО ТРОВЕЩО СЕМЕЙСТВОТО!!!

Ти, курво мръсна ми отне всичко!!!Появи се в живота ми от нищото. Малко по малко издълба живот в живота. И започна да го превземаш от вътре. Подло и нагло се настани в моя дом. Моята работа. Придърпа към себе семейството ми. А те те приеха. ШИБАНИТЕ ПРЕДАТЕЛИТЕ ТЕ ПРИЕХА!!! Защото им даде всичко, което аз не.... научих дори прокълнатото ти име. Малкият Солей се изпусна пред мен – Джекила.ДЖЕКИЛА!!!!! Почти удуших дребосъка, в пристъп на гняв. Джейда ме спря. И отнесе удар в слепоочието. ВИЖДАШ ЛИ КАКВО МЕ КАРАШ ДА ПРАВЯ!!! ИЗЧАДИЕ МЕНТАЛНО!!!!

Дълго време мислих. Чудих се. Как да те отстраня от живота ми. Не спях. Не ядях. Не говорих с никой. Трябваше да те изкормя. Летално!!!И тогава те видях. За първи път. Пред кабинета на травматолога. Бях си счупил ръката докато биех минувач. Педалчето ми се подиграваше. Шептеше в тъмното твоето име.

Случайност ли беше? Може би беше илюзия? За първи път те виждах. Аз и ти в едно помещение. От месец не бях пил Арипипразол. Може би и това да е причината. Видях те за първи път. До тогава само те усещах. Помирисвах твоето съществуване. Знаех те, но не те познавах. Моят арх-немезис. Олицетворение на цялата ми омраза. Стоеше и ме гледаше. С мека усмивка. Нежни черти. Приемаща ме. Излъчване способно да омекоти и най-обруганата душа. Видях цялата болка на света. В очите ти. Беше се събрала там. А ТИ МЕ ГЛЕДАШЕ С ТЯХ!!! ПОДИГРАВАШЕ МИ СЕ, НАЛИ???!!!

.....От огледалото. Тогава разбрах как да те отрежа. Гонореа прогнила!!! Разбрах кое е слабото ти място.

Купих си пушка. След 10 секунди ти няма да съществуваш.

Ще се видим в ада ха-ха.

Д-р. Хайд.

Бягство

Секс, наркотици, алкохол, цигари ,работа, тонове грим, филми, празни "приятели", часове празнословие, шопинг, кредитни карти, ненужна бездушна технологичност, безсмисленo несподелени пътувания, фалшиви усмивки, екстремни преживявания, плитки микровълново-притоплени чувства ,шумна музика, егоцентрични селфита, банални инстаграм пози, фейсбук френдшипване, филтрирани снимки, милион и едно харесвания от хора, за които не те ебе, и на тях им е през хуя за тебе, мазни себични чекии, псевдо- каузи, които подкрепяме, за да омекотим вината от нашето егоистично бездействие и бездушност, про-активна позитивност, покрила гнилата ни есенция ,сериaли, филми, пуканки, friends with benefits, game of thrones,Ed Sheeran - човек е измислил толкова много начини да избяга от себе си.