Между другото

  

Вторник. 17:30. Намирах се пред Същинският Университет. Трябваше да се срещна с Братчеда и заедно да ходим на лекцията в Нацоналният Доходоненосещ Курнишон(на кратко НДК) на един от най-великите философски мислители на нашето време  - Ка Нев До Мен от Хималаите. Усещах някакво напрежение в корема си. „ Колики“ – помислих си. Братчеда звънна и се разбрахме направо пред НДК да се срещнем към 18:30 – половин час преди началото на житейския урок. „Супер. Време за 1 Виски с кола“ – бе реакцията на зажаднелия за огнена течност мозък. И потеглих нагоре по булевард „Скилев“ в посока НДК, с цел да стигна до 1 бар, намиращ се на 5 мин от НДК.

Използвах подлеза на СУ. Излязох от страната на „КоБор Гардън“ и бръкнах в джоба си. Опипвайки смело и безотговорно намерих МП3-то. Точно преди да се впусна в музикалното си пътуване видях млада майка с дете под ръка. На блузата на детето пишеше следното „Шогко. Адрес: „Позитано 20“. Телфонъ: 0889 187 109“. Майката видя изумения ми поглед и ми се усмихна чаровно. „Ах ти палава маймункеее.“ – мозъка ми отказа да се държи културно и избра куРтурен статус. „Интересна блузка. Може ли да разбера какъв е замисъла“ – КуРтурата изригна през оралното ми отверстие. „Това е името на малкя заедно с номер и адрес, в случай, че се загуби.“. „Ама той изглежда голям вече. Не знае ли как се казва? Къде живее.“. „Тъп е. Аз и баща му сме виновни. Докато растеше го оставихме да гледа само и единствено Плоският Облъчвател. Гледаше постоянно Седма ТВ. И ето го резултата – Шогко не може да говори, чете или пише. Издава само звуци, наподобяващи раждаща вувузела.“. „Ахамммм.Лека вечер“ – премина на културна вълна мисловния ми танк.  И продължи да размишлява: „Ама колко сме интелигентни българите. Глей само как с въображение се справяме с........“ . Нещо в червата ми изригна. Почнах да залитам като пиян металист на концерт на Чичка Дубурова. Изпотих се. Паднаха ми космите от носа и ушите. Беше повече от колики този път. Земетресение 7ма степен по скалата на Рьохтер разтресе стомашните ми стени. Някакъв демон напираше да излезе от обратната страна на устата ми. След като се съвзех засилих крачка. Трябваше да стигна до заведението по-бързо.

            Някъде около „Минимално Мас днес са вас“(известно заведение в центъра на София за здравослоно хранене), видях 2ма младежи, които си биеха шамари. Ритъмът, броя шамари и начин на биене се променяха постоянно. „Бати перформънса.Бравос. Молодци“ – беше реакцията. Един възрастен човечец ги запита за какво се бият. В хор, един басов глас наподобяващ изнасилване на обой, и един тънък  напомнящ за удушаване на катерица, отвърнаха синхронно„Ауееейейй дедоуу. Ние си гуорим уе еййййй, батееейй.. Ей ,Бей ,Шмейй, Гъзибеййй. Не знаиш ли тоз сленг уее, старчок. Така си лафим с братленцата в двайсе и първи век, уе мен.“. „Мега трансформатори. Браво. Супер са тия младежи. Само колко интересни начини измислят за да си.....“ – не успях да си довърша мисълта. Втори коремен трус ме съсипа. За разлика от вторичните земни такива, този беше по-силен. Демона искащ да излезе, пееше зловещата си песен. Напираше с цялата си воля да излезе. За щастие моята воля бе по-силна. Спрях го въпреки, че изгубих съзнание. Освестих се. Бях изпотен целият. Трябваше да побързам. Залитайки, подпирайки се с ръце за каквото видя, се отправих към заведението.

Битка на две воли. Първичната, демонично-обладаваща сила на примитивната физика срещу силата на цивилизования разум. Волята на цивилизованият разум бе единственото, което спираше създанието дошло отвъд границите на човешко разбираемото да бъде освободен. Мускулите отказваха. Сухожилията се опъваха и пращяха. Минискусите се напрягаха готови да се скъсат. Залитайки, загубил 2 килограма от собственото си тегло, се добрах до заведението. Поръчах си Виски голямо с кола и олюлявайки се запътих към клозето на втория етаж.

Освободих демона, запокитвайки го в черната дупка на забвението. Чувствата, които изпитах не могат да бъдат описани. Езотеричен оргазъм на ЛСД. Нирвана на н-та степен. Изпразване след 5 години суша. Неописуемо. Неповторимо. Разплаках се. Сълзи се стичаха по бузите ми. „Свобода. Ето това трябва да е чуството, когато си истински свободен.“ – помислих си аз. Обърнах се да видя изчадието от Ада. И то беше също така неописуемо, както и чуството, което изпитах при освобождаването му. Зачудих се дали, ако бях спуснал "Отвъдната Стихията" на бяло платно, велики артисти и любители на изобразителното изкувство след 100 години, щяха да спорят в научни дисертации, как твореца е постигнал тази невъобразима смесица от цветове, създавайки този неповторим живопис. „Златното сечение“ в този подреден хаус от невъобразими цветове ли? По-скоро платинено.

Усмивката на лицето ми беше по-голяма от на жаба дъвчеща „Лондонското око“. Седнах на стола и започнах да сърбам вълшебната течност. Бях си поръчал Виски „ХрастоМелник“. На съседните столчета бяха седнали мъж и жена. Жената се казваше Нежа, а мъжа – Жъм. Разговорът, който проведоха беше изкаран от филм на Тарантино. Единствената разлика бе, че не продължи 245 минути и не разкри  героите като личности. „Може би по-късно са се разкрили пред себе си.“-  предположих.

Нежа – „И онзи, понеже ми е голям клиент и му казах, след две седмици да ми върне парите. Ама двайсет хиляди ми дължи. Ма не мога да му откажа. Голям клиент. А той ще ги върне. До сега винаги ги е връщал. И аз ще си хвана бонуса“

Жъм – „Ахаа, а днес във вас има ли някой?“

Нежа – „А онзи ми вика, че съм много хубава. Ама така е де. Ама и бонуса ше си хвана. Той ще ги върне.Да“

Жъм – „Айде ше те клецам.“

Вискито ми свърши и се отправих към НДК. Леко се разочаровах. Искаше ми се да видя човека, влязъл след мен в тоалетната, забелязал токсичните води извхърлени от моите вътрешни реактори – Фекалии ШеИма и НаГъз Аки.

Уви.