Ливърпул едно – едно Евертон... или видяно през моята клавиатура.

„Чакането е горчиво, но плодове му са сладки“ – откраднато под заглавие  от чужд блог.

Шибано едно на едно. Как се стигна до това да се чувстваме така, както се чувствахме 2011-2012? Да чакаме всеки един момент да ни треснат гол от нищото? Да правим атака след атака и да не вкарваме повече от 1/2 гол? По-добре ли щеше да е да трескаме гредите 53 пъти за да успокоим съвеста си, че всичко е плод на вселенска конспирация срещу нас? Някой видя ли кемптрейловете над Анфийлд? Сорос ли плати на топката да влезе по такъв начин? ХААРП ли нажежи атмосферата около Жагиелка за да му даде сили да вкара ала „Стивън Джерардка“? Всичко е както пълния сезона на Кени. Играта ни няма лице, но за сметка на това не печелим точки. Правим добри атаки, но не успяваме да вкараме гол. Защитаваме се слабо но пък напук допускаме голове след всеки един удар надминаващ скорост от 2 км/ч. Не знам дали това е психологически термин,но всичкото това ми напомня за синдрома на „плаващите пясъци“. Опитваш все по-усърдно, все по-всеотдайно. И колкото повече се опитваш, толкова повече затъваш. А в такива моменти просто трябва да се отдръпнеш от проблема, да спреш  мозъка си за момент и да оставиш нещата да се движат по естествения си път, докато разчиташ на интуицията.

Равенство почуствано като загуба. С какво точно заслужихме този резултат? Бих казал, че си го заслужихме, защото не вкарваме. Много футболтропи и разни други разбирачи обичат да повтарят, че първенство, купи и титли се печелят със защита? Ама сериозно ли скъпи ми приятели практикуващи футбол от канапето? Ами пробвайте се да спечелите трофей със 38 равенства 0-0. Айде да ви видим как ще го направите. 38 мача спечелени с 4-3 май дават по-голям шанс да спечелиш нещичко. Освен разбира се диабет заради стреса.  Атака след атака, центриране след центриране, слабо отиграване във финалната третина след слабо отиграване във финалната третина. Не можем да вкарваме голове и това си е. Балотелата беше взет за това, ама явно откак Роджърса го кара да бяга из цялото поле, мозъка му отказва да не работи. Че както знаем на Балотелата мозъка не работи и сега като го карат да работи се претоварва. Да пресира ли, да вкарва ли. Ама като пресира как да вкарва? Факт е, че момчето бе взето да вкарва голове. Но ако е вярно защо Роджърса не го направи така, както специалното моринхо(нарочно с малки букви) направи с Диего Кльоща? Иска ми се да вярвам, че всичко е продукт на липса на сработеност, щото ние имаме много хора нови, а оная перачница за пари само добави детайли – Фиброгъз и Кльоща.

За сметка на това ние загубихме основата си  - Соларез. Не ме разбирайте погрешно. Не се опитвам да кажа, че само той е виновен, че играхме брилянтно миналия сезон. Нито че той не е бил важна част от същия този сезон. Просто цялата ни игра бе стъпила на футбалера Суарез. На неговото движение с и без топка, дрибъл, хъс, желание, агресия, футболен мозък. А както всички знаем махнеш ли основата на една къща тя не съществува много дълго. Сега Роджърса гради наново. И то без Стуридж, човек който бе част от основата миналия сезон. Те първа Балотелата и Танцьора ще развиват футболните си отношения на терена. Или както се казваше в един класически филм „Това е началото на едно прекрасно приятелство“. Сега без Суарез изглежда, че имаме по-силен състав, но имаме ли по-силна стартова единайсеторка? За жалост няма как да разберем докато тия момчета не поиграят заедно, не спрат да се контузват и не започнат да говорят „Скаузърски“. И така докато си говорим за Соларез ми става чудно едно нещо – защо взехме Балотелата след като той е друг тип играч? Нито е толкова подвижен, нито има добър дрибъл. Той е голаджия...... май. Този състав без Стуридж ли ни е план Б-то? Един нападател, който да храни голаджии- халфове и да прихваща перфектнтие  центрираня на бековте ни? Кефи ме този план Б, но нещо ефективността не е задоволителнa.

На практика в този мач излязоха два отбора търсещи своята идентичност. Две притъпени оръжия неспособни да нанесат порезна рана. Само да направят някоя цицина на главата на някой .За карамелите не знам защо се получава така при тях. Уж нямат много нови играчи и все още си цъкат техния си стил. Може би и Мартинез, и Роджърс страдат от липсата на опит. На кой от тях двамата им се е налагало да играят в Европа + да надминат очакванията от предишни сезони? Явно и те ще се учат в движение. А от това ще страдат феновете и на двата отбора.

А и между другото – Стивъне, хората те критикуват не защото не можеш да вкарваш, а защото не можеш да защитаваш защитата. Така че, с този прекрасен гол ти само доказа, че си полубожество, но не обори критиците си, че не можеш да защитаваш. Иначе една любопитност – Роджърс говори как са работили на тренировките с капитана-демибог за това как да се освобождава от персонални пазачи. Явно Роджърса не е глупав и ясно е видял как Даунинга опази нашето капитан в мача срещу обединените западни шунки.

Честно не ми се говори за тактики, Лукаковци, които отново играеха вляво, както Мартинез обича да го поставя в подобни мачове, за страхотната ни игра докато не стигнем до наказателното на лошите, за прекрасните ни центрирания на беговете, за пропуска на Балотелата, за новото ни полукапитан, който се държи като пълен капитан и тн и тн. Не ми се и говори по скалата кой е по-по-най  „Ние сме по-заслужили“. И за съдията не ми се говори, нито за това, че Бари остана на терена. Факт е, че един футбалер, напълно заслужил да стане герой, незаслужено спечели точка на захаросаните симпатичници от другия край на парка.

Говори ми се за невярването какво се случи. Чувство заменено с брутална пустота, убиваща всякакво желание да видиш малките, но хубави неща в живота.
Говори ми се за пъклената бездна, отворила се в сърцата ни след първите два месеца от сезона. За това, че все повече наближаваме точката от която няма връщане назад. Точка, след която ще има само мрак, серни изпарения и вечна обреченост на провал. Бездна, в която като пропаднем, няма никога повече да видим слънчевите лъчи и да чуем прекрасната песен на славей. И сме безсилни. Тотално безсилни. Дърпаме се, драпаме, гърчим се и се борим. И затъваме все повече и повече. Всичко върви против нас. Колкото и да се стараем един повей срива кулата ни направена от съчки. Обратното сме на вълка и четиредесете разбойника, опитващи да издухаме титаниевата вълшебна лампа направена от седемте козлета, с цел да се оженят за спящия Мук. И така, колтото и да се опитваме, не ни се получава. А може би просто трябва да се отдръпнем и да чакаме. А чакането е гадно нещо. Особено на гишето на някоя БГ администрация. Но всички знаят прекрасното чувство обзело те  когато работата е свършена след 10 часа чакане и псуване на лелка, работеща 3 часа и 15 минути на ден, и то винаги тогава, когато не ти трябва, с бемка на клепача и червило, по-червено от малинов сок смесен с боя, направена от червен мак.