Имам моя собствена истина. Тя е толкова истинска
истината, колкото всички останали 500
милиарда истини на Земята. Всички са грешни.
С чаша в ръка се чуствам безсмъртен. Нищо и никой не може
да ме спре. Аз съм Бог. До сутринта. Когато разбирам, че не съм нищо друго от
самозаблудил се дребен човек. Като всички останали.
Затънал съм в дребнави проблеми. Ненавиждам ги, но не
мога без тях. Няма ли ги ще видя голямата истина. А това ще ме съсипе. Всички ще
ни съсипе. Повече дребнави проблеми, моля!
Парите и други. Имаме нужда от тях колкото наркоман от
поредната инжекция. И какво от това? Трябват ни за да живуркаме. Съществуваме,
но не живеем. Наздраве.
Толкова съм прав в своята грешност. Моята грешност е
най-грешната. И най-истинската. Кой може да каже, коя истина е истинската? Но
всеки може да каже коя грешност е най-грешна. Всички сме грешки.
Лека нощ. Може би е време да кажем лека нощ. Да се
откажем и отпуснем. Да се насладим на края си. Който е истината, която не искаме да видим.
Странно. Усещам как не можем да обърнем съдбата си. Не
можем да променим хода на приближаващата ни гибел. Индивидуална и обща. И все
пак........ и все пак имам надежда. Защо?
Надеждата истинската истина ли е? Или грешка?
Най-грешната?
Сигурно някой ден когато върнем атомите, които ни
изграждат на собственика им, Вселената ще разберем. Само тя знае.
Няма коментари:
Публикуване на коментар