Денят на Лицемерието

Ще ви кажа, кое супер много ме изнервя. Денят на Земята. Като го чуя и повръщам чували с бебешка кърма. Човешката простотия няма граница.

Шибан ден на шибаната Земя. Нали знаете, че най-големите замърсители на земята сме ние, хората. Това е все едно да  отидеш в Сиера Леоне, да превземеш тамошните залежи на диаманти. Да хванеш всички на възраст, които са способни да въртят кирки и лопати, считай над 6 годишна възраст. Да им ограбиш всичко да ги съсипеш  и накрая да им направиш шибан ден на диаманта, в който да им дадеш по един 20 каратов необработен камък, с който да не могат да си купят нищо, щото вие вече сте съсипали държавата и обществото им. Сладурско, а?

Денят на Земята е пореден опит на отегчената и презадоволена недоносена буржоазия, предимно градска, да осмисли живота си. Богати копеленца имащи нужда да се почувстват добре сами по себе си като си измислят кауза, с която да изкупят вината си, че са богати. Ей цветни диарии!!! Не ме впечатлявате! Освен това никой не го интересува замърсяването. Всички марионетки се интересуват само колко е чисто покрай тях. И знаете ли защо е така? Защото Земята не можеш да я спасиш като хвърляш боклук разделно, караш Тойота Прайъс, чиито батерии замърсяват повече отколкото 40 годишен Мустанг гълтащ 200 на 100. Земята се спасява със саможертва. С лишения от закупуване масово на стоки и услуги, от които нямаме нужда, с пари които нямаме. Как точно, вие прекрасна ми разлагаща се плът наречена „хора“, ще спасите Земята като 1 път в годината се правите, че ви пука? Ако наиситна ви пука спрете да си купувате модерни телефони, които изразходват страшно много електричество, щото батериите им падат през 5 минути. Спрете да имате по 34 якета, 31 чифта обувки, 21 коли. Спрете да си купувате нови неща само защото са нови, а не защото старите не работят. Защото тия неща като се създават замърсяват. Долно, лицемерно и непросветено държане от боклуци чакащи сетния си час, в който да кажат, че и те са посяли 2 праскови и 2 череши.

Аз поне не съм лицемер. Не спасявам никаква земя. Не двуличнича и не се превъзнасям до небесата, когато си хвърлям бутилките и бурканите в контейнера за стъкло. Нито си правя селфи и не пиша в Туйтър  #ОщееднабутилкаощееднаглъткасвежвъздухзамайкатаЗемя. Ето това ще ви кажа: #лапнимисърматакоятобешевбурканадетопредималкогометнахвкошазахартиялайномете!

Виждал съм хора, които са оргазмирали докато хвърлят разделно. Това са предимно гадни миризливи хипита, чийто родители имат толкова много пари, че те могат да си позволят да миришат на енотска пръдня, докато носят кецове за 250 кинта, купени преди 1 минута.

Да,да. Знам какво ще кажете. Всичко е символично и е важно да образоваме хората за да може да създадем по-интелигенти индивиди, които им пука за околната среда. Майната ви! И аз искам да информирам хората за протеста на бобените зърна в западно Мексико, които се борят срещу подтисничеството на бразилскиия зелен фасул, като ям само боб и нося тениска „Кийп Колм енд Боб 4евър“. Това е все едно да говориш колко е лоша миризмата в стаята, но да отказваш да се изкъпеш докато не хванеш проказа.

Нещо повече. На 22 април аз се запасявам с 25 кг. боб и на всеки 2 мин и 34 секунди хапвам по 2 лъжици. Така се уверявам, че тялото ми може да възпроизведе максимален брой вредни газове през денонощието. След това наемам 24 таксита да бръмчат из цяла София като така спомагам за изтъняването на озоновия слой. Докарвам 2 фадроми и 21 багера в градинката пред нас, която е 10 на 10 кв.м. и ги карам да дупчат  докато отделят 500 тона вредни емисии. След това ако, повтарям само ако са ми останали пари спомагам за отварянето на някоя и друга фабрика в Китай, която по прекрасен начин ще спомогне за замърсяването на прекрасния въздух докато избие още няколко недоносени бебета, които са били достатъчно големи за да работят в тези фабрики, но достатъчно малки за да нямат собствено мнение. А ако ми остане и време меко подмятам на Барак Обама шегички за голямото червено копче намиращо се в малкото му черно куфарче, на което пише „Фък оф Уорлд, фък ю ту Боно, Ю Ту“. Преди да си легна отправям молитва към въображаемия си приятел, живеещ на небето, който някой хора наричат приятелски „Боже“ някоя и друга цистерна да се е взривила или някой друг танкер да се е преобърнал из нечие море. Вечерта като се събудя да пикая и след като собственоръчно съм обгазил с метан апартамента, отварям широко прозореца и поглеждам към 2500 говеда, които съм докарал с тези две ръце през деня, как отделят фекалии. Щото хей , нали знаете най-големият замърсител на околната среда/разбира се първоизточника сме ние хората/ е метана отделян от месото, което ядем. ММмммммммм обичам мириса на метан рано сутрин,а?

И защо е само един ден? Земята е създала деня. Ние с цялата си арогантност сме взели нещо, което тя е създала, узурпирали сме го и в пристъп на кокаинова виновност сме решили да и върнем жеста, като и дадем само 1 от нейните 365 дена на нея. Много егоистично!

Знаете ли как наистина можете да помогнете на Земята. Самоубийте се!Да. Направете го. Най-големият замърсител на това прекрасно синьо петънце блуждаещо из космоса сме ние, хората. За това – самоубийте се ако наистина ви пука. Впрочем убийте и цялото си семейство. А ако наистина страшно много ви пука за Земята направете си секта и след брутална оргия със шампанско, кокаин, сметана , овча мас и екстракт от секрет от свински зурли избийте всички по брутален начин, използвайки затъпено мачете. Ей така за разкош. Само когато ние изчезнем Земята ще бъде спасена. От самите нас и безграничната ни самозабравеност.

Защото на Земята и няма нищо. Тя ще е тука много дълго време дори и след като я пръснем от замърсяване. Тя е самоподържащ се организъм и  ще се причисти. Докато ние не. Замърсавайте алчни люде! Купувайе продукти колкото се може повече! Използвайте повече отколкото имате нужда! Продължавайте в същия дух и скоро наистина ще спасим Земята. Защото нас няма да ни има.

Така че, пречиствайте гузната си съвест с малоумни дни докато през останалото време се държите като тирани съсипващи всичко по пътя си в името на прогреса, алчността, парите и властта. Мен това не ме трогва. Само ме ядосва, че ми се вре в лицето каузи, в които се преструваме, че вярваме. Аз от своя страна ще стоя в страни, ще записвам всеки един опит за двуличие от страна на расата към която принадлежа и ще се забавлявам. Между другото – ако ше правите оная работа със сектата спомената по-горе – поканете ме за частта с кокаина.

/Не/ Нормално

Събуждаш се и маската на лицето слагаш.

Истинското Аз ти не искаш да показваш.

На дребнавите всекидневни глупости да се излагаш.

Апломб и поклон. Денят завършва в агония.

Не можеш да намериш истинската хармония.

Боиш се, че да си нормален е огромна грешка.

Всички те гледат със злобна насмешка.

НеНормално ли е на жена вратата да отваряш,

НеНормално ли е  да почиташ и уважаваш,

НеНормално ли е като човек да се показваш,

Без страх чувствата на показ да излагаш?

Той мечтае някой ден на сцената да излезе.

Тя мечтае живот от нея да произлезе.

То мечтае Светът да види и онемее.

Ние мечтаем, но порастваме и знаем.

Че мечтите ни в прах се превръщат и си траем.

Всеки ден да се отдалечаваме и приспиваме

Защото е нормално живота си да изтърваме.

НеНормално ли е  мечтите си да следваш,

НеНормално ли срещу течението да плуваш,

НеНормално ли е на общоприетото да не робуваш,

НеНормално ли е да не искаш живот да погубваш?

И така всеки ден ние сме  този и онзи.

Преструваме се на алчни и помпозни.

Ставаме все по-притъпени и грозни.

Но за сметка на това сме външно фамозни.

На живота сме на грешния параграф.

Всекидневието ни е снимано от калпав фотограф.

Всеки е всичко, знае много и винаги е прав.

Да погледне себе си в огледалото го е страх.

Там ще види душата си превърнала се в прах.

Убили сме детето в себе и с огромен замах.

Сме се запътили към логичния ни крах.

Нормално е  да уважаваш и почиташ,

Нормално е в истината да се вричаш,

Нормално е душата с доброта да обгръщаш,

Нормално е  детето в себе си да не загубваш.

Нормално е морала с фалшивост да не забулваш.

В грозни мисли съзнанието си да потулваш.

Нормално е да мечтаеш и да се смееш.

На грозните лица в очите да им пееш.

Нормално е усмихнат да бъдеш.

Дори и в хорска злоба ти да се препънеш.

Нормално е да се стремиш да бъдеш човек.

Приятелството да не загробиш в ковчек.

Нормално е да си нормален.

В този свят ненормален.

Тя и Той

Тя беше сексапилна. Чаровна и забавна. Душата на партито. Жена, с която всички искаха да бъдат. Огън момиче от Сатурн. Лягаше си с всички, които и бяха интересни. За да бъде свалена нямаше нужда от романтични песни.

Тя беше изнасилена от баща си на 12. Баща и я ценеше колкото мръсен парцал използван за чистене на кенефи. Избяга от вкъщи на 14. Научи се, че може да постига всичко. Инструментът на успеха бе тялото й. Природата я бе дарила с чар и сексапил. Търсеше щастието в секса. Всеки  път когато се изпразваха на нея или в нея, Тя се изпразваше от смисъл. И така до следващия път. Тя беше празна. Мъртва от вътре. Нямаше цел в живота. Запълваше празнината с мъжки членове. И така до следващия път.

Наркотици, алкохол бяха пътеката, по която вървеше. Любов?  Поетична измислица за слаби души. Така считаше Тя.

Той бе скромен. Произлизаше от бедно, но добро семейство. Знаеше какво е  да постигаш с труд успехи. Вярваше в уважението към противоположния пол. Никога не бе наричал момиче кучка. С мили думи обличаше своите чувства. И бе нараняван много пъти. Даваше, но не получаваше. Даряваше безпрекословно. Получаваше удари основно. Беше се отказал от любовта. Тя просто отказваше да му се случи. В него ли бе проблемът? Трябваше ли да се държи по-крайно? Да спре да дава и да започне да взима? Не успяваше да усети свободата когато момиче бе хванал за ръката. Сексуално бе затворен.

Взаимното уважение и себераздаване бе неговия път. Път трънясал се оказа. Поетичната измислица любов бе писана за неговата душа. Така считаше Той.

Срещнаха се на парти. Партньори бяха в игра на карти. Тя погледна очите му. В тях се четеше интелект и доброта. В нейните кафеви очи се четеше похот. Той и изглеждаше скромен. Не беше нейн тип, но имаше нещо, което не се набиваше на очи с шумен грохот. Тя просто го усещаше. Не го виждаше.

Той я изпрати до тях. Той и държеше ръката. Той я целуна по бузата. Тя не реагира. Никой не беше се държал така с нея. Тя не знаеше какво да направи. Почуства нещо в гърдите си. Защо Той не я сграбчи? Защо не я хвана за задника и не я повлече? Беше ли в нея вината? Че не достатъчно сексапилна е може би тази нощ? Тя усети трепет. Нещо топло се появи в гърдите й. Топлината не беше този път между краката й.

Видяха се още много пъти. Разменяха си песни. Смееха се. Забавляваха се. Разхождаха се и си говориха за Света. И така докато не си легнаха. Тя не знаеше какво да очаква. Той не беше нейн тип. Той не знаеше какво да прави. Тя беше прекалено рязка и груба. Намериха баланс. Бе красиво.

Той се изпразни. Тя не се почуства празна. Бе пълна, но не с течност. Бе пълна с чувства. Никога не изпитани до сега. Объркана се почуства Тя. Но спокойна. Главата и срещна гърдите му. Дишането му бе ритъма, в който Тя намери покой.

Чрез секса Той освободи себе си.  За първи път той получаваше безкрайно. Даваше безпрекословно.

Чакаха дете. Тя се разболя. Тя умря. Но не преди да роди. Имаше нейната коса. Нейните очи. Но Той бе съкрушен. Нямаше надежда за него. Бе срещнал любовта. Тя бе умряла. Сърцето счупено бе. Искаше Той да умре.

Но погледна малката в очите. Живота Той усети във вените. Остана счупен до края на живота си. Но дари любов на малката Нея. Тя живееше чрез Нея. Той обичаше чрез Нея. Той умря щастлив заради Нея.

Така прави понякога живота. Погубва ни или ни дарява с дарове, или самота. Изгубва ни в мрака или ни среща с хората в нощта.  Историите ни се преплитат. Започват и спират. А понякога и препокриват. Само за да видим, че съдбите ни са общи и в нас се взират.

Тя и Той. Вселената да ги пази.

Всеки ден е един и същ

Помня, че животът имаше смисъл. Сега само усещам спомена за това вплетен в мъчителните опити да дишам.

Помня че имах цели в живота. Навярно бе само сън. Чужда идея наложена ми от вън. Просто измислица на външен ум. Наложил ми собствените си виждания за моя си живот.

Помня, че имах мечти. Дали? Май бяха просто илюзия появила се за да даде празни надежди. Последвалото задушаване отнемащо последния лъч надежда. Надеждата, че имаме мечти.

Имах собствен глас и мнение.  Сега само шептя. Сподавени стонове излизат всеки път когато се опитвам да извикам. Болката пронизва всеки път гърлото ми опитам ли да изкажа това, което мисля.

Понякога мисля, че съм щастлив. Понякога нещастнен. Или просто се преструвам. Истината е, че не ме интересува. Щастието и нещастието са състояние на съзнанието. Те не съществуват. Няма ги. Има само нищо .Или поне така си мисля.

Няма болка. Няма любов. Няма радост и тъга. Няма смях, няма сълзи. Няма мечти и разочарования. Няма надежди. Няма вяра. Има илюзии, че ги има. Дори и илюзии няма. Няма нещо. Само нищо.

Мисля, че виждам бъдещето. Защото всеки ден е един и същ. Няма болка и страдание. Няма радост и щастие. Всеки ден е един и същ. Няма бяло няма черно. Защото всеки ден е един и същ. Няма ден и няма нощ. Няма слънце и луна. Няма чувства. Има нищо. Защото всеки ден е един и същ.

Малките неща

Понеделник... „Прекрасен ден“ или както пееха едно време една формация смърфове „Страхотен Ден...пожелах си сега“

Особено след гадната Неделя, която имах. Изпратих сестра си пак към Англия-та. На нея не и се връщаше там, но работа за опитни земеделци в БГ няма. Валеше дъжд. Целия се измокрих. Прибрах се. Научих отвратителни новини благодарение на развитието на технологиите. Беше се случило нещо ужасно с детето на едни мои близки приятели. Не успях да заспя. Вързах някак си два часа и дойде той. Дъ Понеделникът.

„Прекрасен ден“. Имах важни срещи на работа. Погледнах се в огледалото. Иглеждах като уранготан излязал от автомивка. Така като се замисля думата „като“ трябва да бъде премахната от предишното изречение по обективни причини. Разбира се трябваше да стигна до работа с прекрасния градски транспорт. С понеделнишкия ми късмет попаднах във възможно най-миризливия, претъпкан и стар Икарус, който някой някога е виждал. На него пишеше „Мейд ин Атлантида“. В автобуса стана бой между 84 годишна бабичка, твърдяща, че е дюкесата на Каспичан и един младеж на 75 години, който вярваше че е баща и. Сбиха се за полагащото им се богатство на тази необятна империя наречена Каспичан. Битката беше космополитна. Все едно гледаш как група ленивци правят оргия.

Умирисах се на всякакъв тип миризми – от бахур помазан с течен чесън до маргарин с вкус на масло. Трябва да забранят Понеделниците. На работа – ужас. Тегаво, никой не му се говори. Цъкане по клавиатури, мишки. Нямаше едно око в стаята, което да не беше зачервено. Надявах се на обяд една биричка да оправи положението. Колко в грешка бях. Бирата беше разредена.  А и имам някакви съмнения, че някой беше пуснал флуиди в нея. Дано да е било само сопол....

Срещата беше ужасна. Всички шефове са гъзове. Гледат някакви таблички, бръмчат като Майски бръмбари –пирати с един дървен крак и папагал на рамото. По табличките си вадят изводи, колко си некадърен. Все едно формулата на некадърността е =sum(а23:к43 – 7). Опитах се да го изчисля ама винаги ми излизаше 41. Защо шефовете твърдяха, че излиза „Ю ар фъкин лузър, лад“ не разбрах.

Шибан Понеделник. Шибана работа. Тръгнах към метрото. По едно време някакъв пич ме шибна зад врата. Обръщам се – непознат. Таман му викам аз “ей кюспе ако нямаш уважителна причина ше стане битка между 84 годишна баба и 75 годишен пенсионер“ и тоя ми се усмихна. След това ми подаде една лепяща се бележка на която пишеше  - „удари ме по врата“. Не се сдържах. Започнах да се смея неконтролируемо. Има една колежка в работа, с която си лепим разни такива лепенки по якетата и блузите. Понеже беше Понеделник бях забравил  да се прегледам на излизане. Признавам и го – Едно на нула за нея за седмицата.

С леко приповдигнато настроение влязох в метрото. Една книга падна пред мен. Беше „Елементът“ на Кен Робинсън. Вдигнах я и тръгнах да я подавам на обекта, от който падна. Очите ми срещнаха най-прекрасните бадемови очи, които бях виждал някога. Усмихнах се и започнах разговор с чаровната девойка приличаща на Джесика Алба. Говорихме за идеите на Робинсън за образованието. За това как то убива креативността на децата и подтиска заложените таланти. Как сме жертва на едно общество, което ни казва какво искаме да бъдем и го прави чрез образованието. Дойде моята спирка и трябваше да сляза. Поисках и номера. Тя не ми го даде. Не си каза дори и името. Каза ми, че вярва в съдбата и кармата и ако трябва пак да се видим – ще се случи. Усмихнах се. Вкарах слушалките на МП3-то в огромните си уши, които наподобяват лозов лист израсал в Чернобил. Заляха ме топлите хип хоп семпли на Джей Дила и Фреди Жоаким. Живота не изглеждаше толкова лош сега.

Прибрах се. Сготвих си най-яките спагети със сметана и спанак, които някога бях правил и зачаках мача на Ливърпул. И бихме – 3:0. Смела и безрасъдна игра както винаги. Игра, която пълнеше душата ми със своята смелост и безумие. Преди лягане отидох да си измия зъбите. В огледалото ме чакаше една огромна усмивка. Все едно бях налапан дирижабъл по дължина. Устните ми излизаха извън рамките на отразяващото стъкло.

Помислих си : „ Та защо ми беше гадно сутринта?“

Измислена история или не, малките неща, които ни карат да се чувстваме добре са навсякъде около нас. Нека им се насладим.

Безумното състезание

От малки ни задушават, казват ни кое е правилно и грешно.

Защото те знаят кое е по-добре за нас! Защото те знаят кое е правилно за нас!

Учат ни как да убием въображението си, да не сме индивидуалности, а индивиди.

Не може да сме различни, не може да сме със собствено мнение и виждане.

Подчиняваме се!

Защото те знаят кои искаме да бъдем ! Защото те знаят какво искаме да бъдем!

Продължават да ни учат колко е важно да се съзтезаваме по между си.

Да сме индивиди живеещи заради нас самите, но не и заради ние като хора. Като раса.

Защото те знаят кое е най-правилно! Защото те знаят кое е най-истинско!

А на мен някак си ми се струва, че сме се  изгубили..

Състезаваме се по между си в това безумно състезание, което никой не може да спечели.

Саморазрушително. Подтикнати от тях. Тези, които знаят кое е най-добро за нас.

Самоподтикнати от вменени чужди разбирания и желания.

Порастваме и вече сме част от разрушеното общество. Научени да бъдем индивиди, но не и индивидуалности.

Не мислим и не чувстваме, а споделяме и харесваме чуждото мнение.

Защото те така са ни научили! Защото те искат да сме като тях!

Продължаваме напред. Тъпчем всичко и всеки по пътя си. Да сеем разруха, но не и да градим.
Трябва да работим. Да градим кариера и така докато умрем.

Да се състезаваме. Да се самозалъгваме, мамим и самосъсипваме!

Защото те така са решили за нас! Защото ние задоволяваме техните желания!

А на мен ми се струва, че някак си сме се изгубили, борейки се в това безумно състезание.

Желаейки неща, които няма да ни направят щастливи. Милеейки за неща, които ще ни поробят.

Защото те искат да наложат реалността си и на нас!

Виждам как това състезание ни съсипва. Как няма да оставим нищо след себе си.
В това състезание няма печеливши. Само по-малко загубили.

Знаете ли какво?! Нека да се откажем от безумната гонитба! Нека да започнем да живеем за себе си чрез другите! Нека другите да изживяват себе си чрез нас! Нека оставим нещо стойностно след себе си!

Изгорете всичко до основи! Нека да се дисквалифицираме!

Водна топка ... или видяно през моята клавиатура

Ама какъв терен само, а? Все едно играхме на оризово поле някъде из Китай. И понеже водата бе малко , някой бе наел малки китайчета струващи 2.99$ парчето да изливат още с лигените.  Между другото ако си поръчате в следващите 4 минути от ТаоБао китайче получавате едно безплатно плюс безплатни резервни части – краче, пръстче, оче. Мисля си, че съвсем леко влажното време оказа влияние и върху решенията на съдиите, които ни простиха туй онуй.

След мача всички започнаха да изкарват статистики. Чисти мрежи, голове и не знам си какви  неща. Вие хора не разбирате, че най-важната статистика не е чистата мрежа. Това е факта, че Колин Паскоу за първи път от абитюрентската си носеше дълги гащи. Ето това е най-важната статистика от мача.

Този мач бе с цената на шест точки. Битка лице в лице с директен конкурент за топ 4. Единственото важно нещо тук бе победата. Брендън-е излезе с добре позната тактика, която аз лично не харесвам. Не че не работи или каквото е. Просто не я харесвам. Така както не харесвам нито един продукт на „Хайнц“. Оголват се прекалено много пространства по крилата и ако уинг- беговете ти не са добри от там могат да дойдат много неприятности. Това и се получи в този мач. Светците яко атакуваха по крилата и на моменти Иб-е и Лазер изнемогваха. Всички по-опасни положения за Сейнт Мери-тата дойдоха имено от атаки по крилата. И ей за това не ми харесва тази схема и си мисля, че Роджърс ще я смени на по-късен етап от първенството или догодина.

Можещият този път бе в вляво позициониран подпомаган от Лазаре, докато от другата страна всичко се държеше от Ибе-то подпомаган от Каптайн Хендо. Още в първата минута си пролича липсата на сработеност на тази идейност след като се стигна до първото спорно положение за светите братя от южния бряг. За наше щастие играча на Сотон падна много леко и дузпа не бе свирена. Вторият път когато си пролича несработеността бе за истинската дузпа. Можещият и ШКРТЛ се сблъскаха за една топка, при което на АлиЕн му се наложи да прави нарушение в наказателното. Чиста дузпа, но тогава Калоян Приятеля беше зает да си бърше очите от дъжда и не видя положението. Докато говорим за защитата нека да обърнем внимание на хърватина, който аз все още не харесвам. Не се представи никак зле, но имаше един момент, в който тотално се изключи от играта. Това бе положението с Мигньоле и играта му извън наказателното. 

Като цяло тази първа част от мача и двата отбора трудно вързваха пасове. Предимно топката се цъкаше в защита и следваше изритване. Това бе играта и на двата отбора. Ние не пресирахме. Сотон-ите се опитаха в началото на полувремето ама после се заеха да блъскат топката за да сцепят облаците за да няма гръмотевици. Ама отговорни са момчетата от Южния бряг, а?

Изключително много ми харесаха действията на Роджърс на полувремето. Видя как издишаме по крилата и вкара вафлалин(мъжкото на вафла) Морено. Истински бек за издъхващия Лазар. По-късно влезе и Джонсън, което допълнително ограничи желанието на Сотон-ите да атакуват по фланговете. И ако това не показва тактическа грамотност не знам кое тогава. Голът ни дойде някак си случайно, но за сметка на това незаслужено. Ама в такива моменти просто късметът ти е нужен. Забелязал съм, че когато си в настроение някак си Вселената прави всичко възможно да ти се получават нещата. Само си спомнете драмите и трудностите през първата част на сезона. А сега? Тотална разлика. Нещата ни се получават и няма разни Джагиелки да ни шият в последните минути. Просто има някакъв всемирен закон, който ние не разбираме. Късметът ходи след хората с позитивно мислене и настройка. И ни се получи. Кой каквото да говори – получи ни се.  Борихме се и желаехме победата повече въпреки, че бяхме много изморени. Да живеят невидимите закони на Вселената и кармата.

Сотон-ите нямаха кой знае какви положения второто полувреме. Ние също. Тук искам да вметна факта, че леко Стуридж ме изнерви. Не е във форма и това е най-нормалното нещо на Света, ама тези отигравания тип на детската площадка дразнят.

Както и да е. Виновникът за възхода е човека, който беше сменят с всякакви смехотворковци като ‘Ари РедКнап, Спагети, Лаудрупи и не знам си какво. След мача с Лудогорец бях казал, че северноирландеца трябва да се отдели за малко от футбола и да намери себе си отново. Защото бе изгубен. Сега.... Сега изглежда като прероден и изкъпан. Арогантността отново е на линия. Свежите идеи и точните смени също. После ми говорете, че не се бил учил от грешките. Всеки път като си го казвате си припомнайте как той набара тази система. Как той накара тези хора да играят тази игра. Как той ни закара на 5 чисти мрежи във всички мачове като гости. Как той накара Паскоу да си обуе най-после панталони с дълъг крачол. Така както той бе виновният за слабите ни резултати  в началото на сезона, така и той е виновен за това ново лице на Ливърпул. Покажете уважение и си преглътнете гордостта. 

Има и негативи от цялата работа разбира се. Изглеждаме все по-изморени. И тук Роджърс трябва да покаже до колко се е развил като менажер. Някой от играчите имат нужда от почивка. Имайки предвид каква програма бяха направили за малкото Рахийм и като го пратиха на марихуана туризъм аз съм оптимист.

МОТМ – Мигньоле.

С този си пост подравявам новия треньор на защитата.