Днес е агония. Утре-надежда.

И днес пак сме тук, и днес пак се борим, спъваме, ставаме и продължаваме,

Без любов, без надежда в сърцата е трудно, но някак си успяваме.

Хора  ли сме? Или просто машини , убили всичко живо в нас за да не ни боли.

Гледаме нагоре за да видим звездите, да си спомним, че някога сме били.

Безсмъртни, както Карл Сегън е казал „Всички сме направени от звезден прах“

Но небето е съсипано, помрачено от дребните ни идеи,  водещи ни към крах.

На всички велики идеи е сложен край, гледай си в монитора и не чувствай.

Жив си само ако имаш много неща материални, живей и притежавай .

Като червей в пръст, не виждащ по-далеч от калта омазала  очите.

Небето и звездите си остават безмислени бръщолевини и те самите.

Вече не вярват в нас, подават ръка но се отдръпват, ние ги отхвърлихме.

С желания водени от алчност, дребнавост, егоизъм, суета ги заменихме.

Пореден ден се спъваме, но някак си отново ставаме. Все още сме тук и продължаваме да се борим. С една идея по-безчуствени. С една идея по-мъртви след всяка една битка. Радостта изчезва от нас след всяко едно оцеляване. След всеки един сблъсък се отдалечаваме от човека в нас. Какво беше това човек? Онова нещо, което трябваше да  еволюира за да бъде Бог, или онова, което съсипва животи от алчност? Онова, което задушава всичко около себе си. Онова, което отказва да подаде ръка. Дали от страх или изкуствено създаденото чувство, че е Бог. Но да си божество не значи да съсипваш, а създаваш. Не да мразиш, а обичаш. Не да презираш и от завист да се пукаш, а да помагаш и приемаш.

Пореден ден се спъваме, но някак си продължаваме. Мракът ни обгръща. Чашата не е наполовина пълна или наполовина празна. В чашата не е останало нищо. Но ние я пълним. С измислени илюзии и бягаме от нас самите. Не си помагаме. Не си подаваме ръка. Отхвърляме се един друг и така отхвърляме себе си. Искаме да живеем чрез омразата един към друг, вместо да преживяваме чуждото щастие и радост. Гледаме към звездите за надежда, но небето е прогнило от нашите дребнави идеи. Лъча надежда е изчезнал отдавна в черната дупка някога наричаща се наша душа.

Пореден ден се спъваме, но някак си отново се изправяме. За да посрещнем поредния безмислен ден. Съчетание от сивота и липса на всякаква посока. Смесица от безпомощност и тъга. Ние сме безмислени един без друг, но не това е в нашите глави и сърца. Те са празни. Природата не търпи празни пространства и ние запълваме нашата чрез предметите, които ни притежават. Ние не сме ние. Ние сме това, което ни притежава. А всичко е толкова нелепо и мимолетно. Ние сме прашинка във вечността. Защо ни е тогава да притежаваме? Защо просто не оставим нещата да бъдат такива каквито са? Защо не си помагаме за да минем заедно през тази върволица от случки наречена живот?

Пореден ден се спъваме, а ставането става все по-трудно. Все повече не сме хора, а роботи. Все повече не чувстваме, а действаме механично. Вече няма дори и омраза. Няма и презрение. Бетонената джунгла е нашия дом. Затъмнените небеса са естествената ни среда. Не виждаме собствените си лица. Помрачени сме от дребнавостта. Желанията ни са нагони, мечтите са пошли. Битка след битка, нашето пътешествие се превръща в кошмар. Опитваме се да намерим себе си, но не успяваме. След като нямаш сърце и душа може.. Няма как да стане това. Празнота, празнота, празнота. Безсмислие и безчуственост.

Припомняме си, че винаги след болката от раждането идва живота. Живот без болка, не е живот. От прах сме се издигнали и от прах ще продължаваме да се издигаме. Но колко от звездния прах е останал в нас? Колко от величието на звездите не е угаснало в нашите сърца. Битка след битка, след битка. Звездното в нас умира, побеждава първичното и елементарното. Гледаме се един друг, но не се виждаме. Говорим си, но не се чуваме. Чувстваме се, но не се усещаме.

Пореден ден се спъваме и вече не искаме да се събудим. Не искаме да станем. Просто да си легнем за 100 години. Болката да спре или бъде заменена. Празнотата да изчезне и да се замести от идеяли. Подадената ръка за помощ да не е цинична, а истинска. Чувствата да не са умопомрачени, а реални. Небесата да са чисти. Звездите да ни водят в нашия земен път. Да намерим в душата си този желан и топъл кът. Пламъка на съзидателността. Да разберем, че всички сме едно в своето различие.

Пореден ден! По дяволите, пореден ден! Как да продължим напред? Как да се изправим с кал на лицето без да станем бездушни? Как да запазим себе си в тази безчуствена джунгла? Как...............

Някак си силата е в нас. Някак си вътре, много вътре в нас, знаем че всичко е просто за сега и утре няма да го има. Че просто трябва да оценим момента и да преминем през него. Да усетим болката и празнотата и да разберем. Че не трябва да бягаме от нея, а да я приемем. Такава каквато е. Да я прегърнем за да опознаем себе си. Да опознаем човека до нас. Да го почувстваме. Да го чуем и видим такъв какъвто е. И това да е взаимно. Пътят е трънлив и мрачен. Прошката е нашата факла, която да ни съпроводи през тази тъма.

Пореден ден........ Пореден провал........Поредна тъга..........Поредна празнота............Поредна безперспективност.................... Но всичко е свързано и се случва с причина. Провала, тъгата, празнотата, безперспективността.. Те водят на някъде. Просто трябва да оцелеем. Още малко. И да запазим човешкото в себе си. За да сме готови за деня, в които ще сме вечни. Но е толкова трудно. Да, толкова трудно да гледаш към звездите докато си завързан към тази псевдо реалност. Толкова трудно да си вечен, когато демоните са те обладали.Толкова трудно да знаеш, че си божество изпълнено с истинност, живеещо в тази матрица.

Не трябва да се отчайваме, нали?Омразата ще изчезне, дали?

Пореден ден се спъваме............ Всичко е за време. Напомняме си, че утре ще е различно.  Живота се ражда в болка.  Безсмъртието в безприкословната любов. А ние сме още в началото.