Октровение

Здравейте! Днес имам празник. Навършват се над 100 години от моето освобождение. Да. Стара съм. Някъде 1300 лета съм видяла на таз Земя. Някои смятат, че съм още по-стара. Като зародиш съм дошла изпод планината Урал. Не ги помня тези времена. Размити са в съзнанието ми.

Но помня. Помня началото си. Помня пролятата кръв при моето осъзнато раждане. Помня как подписаха  акта ми на раждане. Точната дата – не зная. Тогава нямаше дати. Нямаше летоброене. Но това няма значение.

Не за това тръгнах да ви говоря.  Тръгнах да ви говоря за днес. Имам празник. Навършват се 136 години от моето Освобождение от един чужд организъм. Някъде 400 години бях под робството на това чуждо съзнание. През този период моя организъм нямаше право на собствени желания, мечти. Клетките ми бяха подложени на физическо унищожение. Но чуждият организъм не успя да ги избие всички. И така, малко по малко, моите клетки започнаха да се размножават. Започнаха да мечтаят. Започнаха да се борят. За свободата ми. За свободата ни. Повечето от тях знаеха, че за да освободиш тялото, трябва да освободиш отделните му клетки. Казано по друг начин -  първо те трябваше да освободят себе си.  И успяха. Чрез чужда помощ и чрез неимоверни усилия те успяха. Освободиха ме. Освободихме се.

Не знаехме, че тези чужди сили не желаят нашето добруване. Тези чужди сили корумпираха част от мен. Много мои клетки продадоха душите си за да може външните сили да наложат своята воля над мен. Над нас.  Не ги съдя. Те са мои деца. Ние сме едно цяло.

И така, вече над 50 години аз страдам заради чужди интереси. Чужди дела подкупили разума на клетки, които ме изграждат. Ранена съм смъртоносно.  И от тези рани кървя. А чрез кръвта моите клетки ме напускат. Напускат ни. Но не ги съдя. Знам, че те плачат за мен така, както аз плача за тях. Тайно се надяват, тайно се надяваме клетките, останали в мен да се преборят със смъртоносната болест. Болестта, наложена от чужди интереси и прекарана от собствените ми клетки.

Тайно се надяват... надяваме, тези останали в мен, да осъзнаят едната единствена истина. Че всички сме едно цяло. Ако нараниш един, нараняваш всички ни. Няма как да е по друг начин. Ние сме един организъм. Но не ги съдя. Не съдя тези, които се продадоха и ме предадоха. Не съдя тези, които избягаха от мен, почуствали се предадени от своите. От моите. От нашите.

Не виня никой, защото знам. Знам, че всичко е един кръговрат. Първите ще бъдат последните. Знам, защото съм го изживявала.  Падала съм и пак съм ставала. Била съм най-величествена и най-потъпквана. Била съм първа. Била съм последна. Била съм свободна. Била съм робиня. И сега идва време раните да зараснат. Идва момента, в който аз отново ще се изправя от калта. Ще изтрия сълзите от очите си. От очите ни.

Дойде време, в което моите клетки да видят истината отново. Истината, че всички сме едно цяло. Предатели и избягали. Оставащи и борещи се.  Дойде време в което ние ще изцерим раните си. Ще отхвърлим чуждия интерес. Ще бъдем величествени отново. Най-величествените. Защото заедно сме постигали всичко. Защото заедно ще постигнем отново всичко.

Аз се казвам България. Днес празнувам 136 години от моето освобождение, а навън вали потискащо. Но по-голяма част от клетките ми вече го чувстват. По-голяма част от клетките ми вече го знаят. По-голяма част от клетките ми вярват. Знаят и вярват, че над черните потискащи облаци ни чака синьото небе. Защото преди зазоряване винаги е най-тъмно.