"Fortune favors the braves" - Поговорка
Мухахахахаха. Нека да повторя за неразбралите – Мухахаххаха. Перфектен мач. Липсваше само 1 нещо – Намигващо-палава Кармен Електра, която под ръчичка ме вкарва в една тясна стаичка, където заедно белим 2 картофа за пилешката ми супа, сготвена с много любов без Галина Бланка.
Като културен историк бях прочел всичко, което излизаше в тези 10 работни дни, в които нямаше Ливърпул. Леко се бях депресирал. Знам от личен опит, а и от учебниците и книгите които чета, че историята винаги се повтаря. Считах, че 1992 ще се повтори. Прекалено много прилики има с тогава и сега. Вярвах, че тия от обединената тор ще ни попречат да видим мечтата си осъществена. Или по-скоро ще я забавят. Да ама не взех под внимание 2мата футболни гений изправящи се един срещу друг. Единият футболен гений в кавички.
Роджърс искаше да доминира центъра на терена и не смени тактиката си от мача със Светците. Две неща направиха впечатление в стартовата постройка. Псевдо бащата на 11 сина и 4 дъщери започна като номер 10. Глен започна на своята титулярна позиция в наше дясно, тяхно ляво. Обяснението на Роджърс за избора на Рахийм на тази позиция изглеждаше логична – бавни централни защитници. Огромно пространство между халфове и защита при маймунарниците. Достатъчно време Стърлинг да се обърне и да тръгне с топка в крака срещу мудните Видич и Гуменото лице. Гледайки отново подредбата на двата отбора/ тяхното е в ляво/ имам чувството, че Роджърс знаеше перфектно как ще играе Юнайтед. Просто нашето футболен гений показа, че е Баба Ванга, Слава Севрюкова, Марчело Липи и Моринхо в едно. Определено си личеше подготовката на нашия отбор за мача, както и анализаторско-паранормалните умения на малкото Моринхо.
Честно казано тая диамантена постройка я използвах постоянно докато играех Фифи-те. Тази постройка ми позволяваше да имам превъзходство в средата на терена + двама страшни нападатели с по 87 плюс оценка. Да ама като всяка тактика и тази си има своите недъзи. Сотон показаха много добре какъв е проблема при тази подредба. В момента, в който двамата „носачи“ биват преодоляни/Хендо и Алън/ опорния халф/Джерард/ остава сам срещу много. Освен това остават огромни пространства за бързи крила или бекове да мародерстват по краищата на терена/ за любознателните/. Тук идва и другото обяснение защо мислих, че ще паднем: Помислих си, че Ам-гъл ще излъже Роджърс, знаейки как играхме предишния мач, и ще заложи на бързи крила. Както Петко Бучаров обича да казва – „Да, ама не“. Мойс беше пратил Мата и белгиеца с татарско потекло от албански произход, Жанузаж, по крилата, но в обърнат вариант. Мата цъкаше/май де, че не чух много името на испанеца/ срещу Флано, а Жанужаж срещу Гленси. На моменти това беше доста забавно. Белгийският корморан изглеждаше като торбичката от „Американски прелести“, подматяна от Джонсън в ролята на вятъра. Само дето синът на Зануси нямаше в себе си символика и дълбок контекст.
Трябва обаче да му се признае на объркания по националност, че след като заигра срещу Флано, повече му се получи. Жон Флан. отново показа лека колебливост в позиционирането си и остави на няколко пъти Рони и татарина доста лековато да минат зад гърба му. Той и къдравия бразилец общо взето са щастливци, че останаха на терена. Поне Клатенбург показа общ аршин. И преди съм казвал, че за мен Фланагън няма да успее в големия футбол като титуляр. Много футбол му липсва на момчето. Перфектен е за едни 300 мача като запълващ дупки. Но да очакваш от него отличен 6, когато той е добър 4 е немислимо. Но да видим. Изкара сносен мач младежина, нищо че остави притока на кръв да владее действията му на няколко момента.
И стигнахме до Мойс. Винаги съм твърдял, че този човек не заслужава вниманието, което му се обръща. И срещах доста отпор на това си мнение. На какво ви прилича това /отново общо ляво/. Въобще Мойс гледал ли е наши мачове? Гледайки отново срещата оставам с впечатлението, че Дейвид Гъл е или неподготвил отбора си за нашата подредба, или неговите играчи не изпълняват указанията му. Май е двете по много,а? Вкарваш Жанузаж/ талантливо албанче/ с играчи, които обичат да държат топката/ Мата/. Добавяш експлозивността на Шрек, но държиш него и Хуан далеч от противниковото наказателно, карайки ги да играят като дълбоко стоящи плеймекъри. И накрая прибавяш щипка холандска смрад. Всички видяхме резултата от тоя буламач. Гледаме го цял сезон. Виждайки, че играта не върви какво правиш? Вкарваш Еднан, Вернан, Харпацунян/ или там квото му е първото име на глобалиста Жанузаж/ по другото крило. Оставяш безобразно голямо празно пространство на един от най-бързите играчи на къси разстояния/Рахийм/ ,а зад гърба на халфовете ти поканваш Алън, Хендерсон и всичко що се въртеше при нас в предни позиции да си цъка на свобода. По едно време даже Роджърс се изнерви и взе да казва на Мойс какво да прави. Чеснто мисля си, че Дейвид Гъл е гений. От тези неразбраните тип ван Гог. Сигурно след смъртта му ще говорят как никой не го е разбирал, защото методите са му били прекалено напредничеви. Изпреварил е времето си Мойси, казвам ви. Чакаме го само да си отреже нещо от тялото.
Не гласувах за Мъж на Мача за Джерард просто, защото цялостното отборно представяне беше умопомрачително доминиращо с малки изключения. Но този полу-бог... Ще го кажа направо – ме опроверга. Бях един от най-големите му критици този сезон. Даже посветих цяло заглавие за това, как той не може да се справи на тази Пирловско-Шабевска позиция. Е – високо вдигнати в признание на грешка ръце – сгреших. Джерард е съвършеният играч. Точка. От герой – войн участващ пряко в битките на бойното поле, той се превърна в генерал-маршал. От див и неубоздан ураган, той се сниши до контролиран порив, способен да насочи всичко в посоката, която реши. От огнена ,унищожаваща всичко по пътя си, стихия той стана палатковия огън, топлещ и греещ в студената нощ. Джерард може да няма дрибъла на Меси, моща на Роналдо, тарикатлъка на Суарез, арогантната гениялност на шведския циганин Ибрахимович, но нито един от тях не е завършен. Всички те си имат слабости. Джерард няма. Ако се наложи той ще стане и вратар. И то ужасно добър. Джерард е най-съвършеният играч на своето поколение.
Честно малко и щастието напоследък е с нас. Рикошета от удара на Коу за вторият гол срещу Фулам, начина по който топката дойде при Суарез за първия срещу Сотон. Гредата в същия този мач. Сега удара в ръката на Джонсън.... Съдбата помага на смелите. А Роджърс направи нас смели. Наистина не е случаен факта, че получаваме толкова много дузпи. Скоростта и агресията, с която играем допринася за това. С този си стил ние предизвикваме съдбата. И покер играчите ще ви кажат какво означава агресивната игра, когато се опитваш да увеличиш шансовете си за прибиране на парите от масата. Съдбата подкрепя смелите. Не са празни думи това.
Историята винаги се повтаря. Неопровержим факт. През Март 1993 Манчестър ни бият на Анфийлд с 2-1. Головете вкарват „Спарки“ и Брайън Мклейр. Роджърс каза, че изпреварваме развитието си с една година. Всеки може да провери кой става шампион през 1993. А разликата между 1992 и 1993 е само една година.
Няма коментари:
Публикуване на коментар