Всеки ден е един и същ

Помня, че животът имаше смисъл. Сега само усещам спомена за това вплетен в мъчителните опити да дишам.

Помня че имах цели в живота. Навярно бе само сън. Чужда идея наложена ми от вън. Просто измислица на външен ум. Наложил ми собствените си виждания за моя си живот.

Помня, че имах мечти. Дали? Май бяха просто илюзия появила се за да даде празни надежди. Последвалото задушаване отнемащо последния лъч надежда. Надеждата, че имаме мечти.

Имах собствен глас и мнение.  Сега само шептя. Сподавени стонове излизат всеки път когато се опитвам да извикам. Болката пронизва всеки път гърлото ми опитам ли да изкажа това, което мисля.

Понякога мисля, че съм щастлив. Понякога нещастнен. Или просто се преструвам. Истината е, че не ме интересува. Щастието и нещастието са състояние на съзнанието. Те не съществуват. Няма ги. Има само нищо .Или поне така си мисля.

Няма болка. Няма любов. Няма радост и тъга. Няма смях, няма сълзи. Няма мечти и разочарования. Няма надежди. Няма вяра. Има илюзии, че ги има. Дори и илюзии няма. Няма нещо. Само нищо.

Мисля, че виждам бъдещето. Защото всеки ден е един и същ. Няма болка и страдание. Няма радост и щастие. Всеки ден е един и същ. Няма бяло няма черно. Защото всеки ден е един и същ. Няма ден и няма нощ. Няма слънце и луна. Няма чувства. Има нищо. Защото всеки ден е един и същ.

Малките неща

Понеделник... „Прекрасен ден“ или както пееха едно време една формация смърфове „Страхотен Ден...пожелах си сега“

Особено след гадната Неделя, която имах. Изпратих сестра си пак към Англия-та. На нея не и се връщаше там, но работа за опитни земеделци в БГ няма. Валеше дъжд. Целия се измокрих. Прибрах се. Научих отвратителни новини благодарение на развитието на технологиите. Беше се случило нещо ужасно с детето на едни мои близки приятели. Не успях да заспя. Вързах някак си два часа и дойде той. Дъ Понеделникът.

„Прекрасен ден“. Имах важни срещи на работа. Погледнах се в огледалото. Иглеждах като уранготан излязал от автомивка. Така като се замисля думата „като“ трябва да бъде премахната от предишното изречение по обективни причини. Разбира се трябваше да стигна до работа с прекрасния градски транспорт. С понеделнишкия ми късмет попаднах във възможно най-миризливия, претъпкан и стар Икарус, който някой някога е виждал. На него пишеше „Мейд ин Атлантида“. В автобуса стана бой между 84 годишна бабичка, твърдяща, че е дюкесата на Каспичан и един младеж на 75 години, който вярваше че е баща и. Сбиха се за полагащото им се богатство на тази необятна империя наречена Каспичан. Битката беше космополитна. Все едно гледаш как група ленивци правят оргия.

Умирисах се на всякакъв тип миризми – от бахур помазан с течен чесън до маргарин с вкус на масло. Трябва да забранят Понеделниците. На работа – ужас. Тегаво, никой не му се говори. Цъкане по клавиатури, мишки. Нямаше едно око в стаята, което да не беше зачервено. Надявах се на обяд една биричка да оправи положението. Колко в грешка бях. Бирата беше разредена.  А и имам някакви съмнения, че някой беше пуснал флуиди в нея. Дано да е било само сопол....

Срещата беше ужасна. Всички шефове са гъзове. Гледат някакви таблички, бръмчат като Майски бръмбари –пирати с един дървен крак и папагал на рамото. По табличките си вадят изводи, колко си некадърен. Все едно формулата на некадърността е =sum(а23:к43 – 7). Опитах се да го изчисля ама винаги ми излизаше 41. Защо шефовете твърдяха, че излиза „Ю ар фъкин лузър, лад“ не разбрах.

Шибан Понеделник. Шибана работа. Тръгнах към метрото. По едно време някакъв пич ме шибна зад врата. Обръщам се – непознат. Таман му викам аз “ей кюспе ако нямаш уважителна причина ше стане битка между 84 годишна баба и 75 годишен пенсионер“ и тоя ми се усмихна. След това ми подаде една лепяща се бележка на която пишеше  - „удари ме по врата“. Не се сдържах. Започнах да се смея неконтролируемо. Има една колежка в работа, с която си лепим разни такива лепенки по якетата и блузите. Понеже беше Понеделник бях забравил  да се прегледам на излизане. Признавам и го – Едно на нула за нея за седмицата.

С леко приповдигнато настроение влязох в метрото. Една книга падна пред мен. Беше „Елементът“ на Кен Робинсън. Вдигнах я и тръгнах да я подавам на обекта, от който падна. Очите ми срещнаха най-прекрасните бадемови очи, които бях виждал някога. Усмихнах се и започнах разговор с чаровната девойка приличаща на Джесика Алба. Говорихме за идеите на Робинсън за образованието. За това как то убива креативността на децата и подтиска заложените таланти. Как сме жертва на едно общество, което ни казва какво искаме да бъдем и го прави чрез образованието. Дойде моята спирка и трябваше да сляза. Поисках и номера. Тя не ми го даде. Не си каза дори и името. Каза ми, че вярва в съдбата и кармата и ако трябва пак да се видим – ще се случи. Усмихнах се. Вкарах слушалките на МП3-то в огромните си уши, които наподобяват лозов лист израсал в Чернобил. Заляха ме топлите хип хоп семпли на Джей Дила и Фреди Жоаким. Живота не изглеждаше толкова лош сега.

Прибрах се. Сготвих си най-яките спагети със сметана и спанак, които някога бях правил и зачаках мача на Ливърпул. И бихме – 3:0. Смела и безрасъдна игра както винаги. Игра, която пълнеше душата ми със своята смелост и безумие. Преди лягане отидох да си измия зъбите. В огледалото ме чакаше една огромна усмивка. Все едно бях налапан дирижабъл по дължина. Устните ми излизаха извън рамките на отразяващото стъкло.

Помислих си : „ Та защо ми беше гадно сутринта?“

Измислена история или не, малките неща, които ни карат да се чувстваме добре са навсякъде около нас. Нека им се насладим.

Безумното състезание

От малки ни задушават, казват ни кое е правилно и грешно.

Защото те знаят кое е по-добре за нас! Защото те знаят кое е правилно за нас!

Учат ни как да убием въображението си, да не сме индивидуалности, а индивиди.

Не може да сме различни, не може да сме със собствено мнение и виждане.

Подчиняваме се!

Защото те знаят кои искаме да бъдем ! Защото те знаят какво искаме да бъдем!

Продължават да ни учат колко е важно да се съзтезаваме по между си.

Да сме индивиди живеещи заради нас самите, но не и заради ние като хора. Като раса.

Защото те знаят кое е най-правилно! Защото те знаят кое е най-истинско!

А на мен някак си ми се струва, че сме се  изгубили..

Състезаваме се по между си в това безумно състезание, което никой не може да спечели.

Саморазрушително. Подтикнати от тях. Тези, които знаят кое е най-добро за нас.

Самоподтикнати от вменени чужди разбирания и желания.

Порастваме и вече сме част от разрушеното общество. Научени да бъдем индивиди, но не и индивидуалности.

Не мислим и не чувстваме, а споделяме и харесваме чуждото мнение.

Защото те така са ни научили! Защото те искат да сме като тях!

Продължаваме напред. Тъпчем всичко и всеки по пътя си. Да сеем разруха, но не и да градим.
Трябва да работим. Да градим кариера и така докато умрем.

Да се състезаваме. Да се самозалъгваме, мамим и самосъсипваме!

Защото те така са решили за нас! Защото ние задоволяваме техните желания!

А на мен ми се струва, че някак си сме се изгубили, борейки се в това безумно състезание.

Желаейки неща, които няма да ни направят щастливи. Милеейки за неща, които ще ни поробят.

Защото те искат да наложат реалността си и на нас!

Виждам как това състезание ни съсипва. Как няма да оставим нищо след себе си.
В това състезание няма печеливши. Само по-малко загубили.

Знаете ли какво?! Нека да се откажем от безумната гонитба! Нека да започнем да живеем за себе си чрез другите! Нека другите да изживяват себе си чрез нас! Нека оставим нещо стойностно след себе си!

Изгорете всичко до основи! Нека да се дисквалифицираме!

Водна топка ... или видяно през моята клавиатура

Ама какъв терен само, а? Все едно играхме на оризово поле някъде из Китай. И понеже водата бе малко , някой бе наел малки китайчета струващи 2.99$ парчето да изливат още с лигените.  Между другото ако си поръчате в следващите 4 минути от ТаоБао китайче получавате едно безплатно плюс безплатни резервни части – краче, пръстче, оче. Мисля си, че съвсем леко влажното време оказа влияние и върху решенията на съдиите, които ни простиха туй онуй.

След мача всички започнаха да изкарват статистики. Чисти мрежи, голове и не знам си какви  неща. Вие хора не разбирате, че най-важната статистика не е чистата мрежа. Това е факта, че Колин Паскоу за първи път от абитюрентската си носеше дълги гащи. Ето това е най-важната статистика от мача.

Този мач бе с цената на шест точки. Битка лице в лице с директен конкурент за топ 4. Единственото важно нещо тук бе победата. Брендън-е излезе с добре позната тактика, която аз лично не харесвам. Не че не работи или каквото е. Просто не я харесвам. Така както не харесвам нито един продукт на „Хайнц“. Оголват се прекалено много пространства по крилата и ако уинг- беговете ти не са добри от там могат да дойдат много неприятности. Това и се получи в този мач. Светците яко атакуваха по крилата и на моменти Иб-е и Лазер изнемогваха. Всички по-опасни положения за Сейнт Мери-тата дойдоха имено от атаки по крилата. И ей за това не ми харесва тази схема и си мисля, че Роджърс ще я смени на по-късен етап от първенството или догодина.

Можещият този път бе в вляво позициониран подпомаган от Лазаре, докато от другата страна всичко се държеше от Ибе-то подпомаган от Каптайн Хендо. Още в първата минута си пролича липсата на сработеност на тази идейност след като се стигна до първото спорно положение за светите братя от южния бряг. За наше щастие играча на Сотон падна много леко и дузпа не бе свирена. Вторият път когато си пролича несработеността бе за истинската дузпа. Можещият и ШКРТЛ се сблъскаха за една топка, при което на АлиЕн му се наложи да прави нарушение в наказателното. Чиста дузпа, но тогава Калоян Приятеля беше зает да си бърше очите от дъжда и не видя положението. Докато говорим за защитата нека да обърнем внимание на хърватина, който аз все още не харесвам. Не се представи никак зле, но имаше един момент, в който тотално се изключи от играта. Това бе положението с Мигньоле и играта му извън наказателното. 

Като цяло тази първа част от мача и двата отбора трудно вързваха пасове. Предимно топката се цъкаше в защита и следваше изритване. Това бе играта и на двата отбора. Ние не пресирахме. Сотон-ите се опитаха в началото на полувремето ама после се заеха да блъскат топката за да сцепят облаците за да няма гръмотевици. Ама отговорни са момчетата от Южния бряг, а?

Изключително много ми харесаха действията на Роджърс на полувремето. Видя как издишаме по крилата и вкара вафлалин(мъжкото на вафла) Морено. Истински бек за издъхващия Лазар. По-късно влезе и Джонсън, което допълнително ограничи желанието на Сотон-ите да атакуват по фланговете. И ако това не показва тактическа грамотност не знам кое тогава. Голът ни дойде някак си случайно, но за сметка на това незаслужено. Ама в такива моменти просто късметът ти е нужен. Забелязал съм, че когато си в настроение някак си Вселената прави всичко възможно да ти се получават нещата. Само си спомнете драмите и трудностите през първата част на сезона. А сега? Тотална разлика. Нещата ни се получават и няма разни Джагиелки да ни шият в последните минути. Просто има някакъв всемирен закон, който ние не разбираме. Късметът ходи след хората с позитивно мислене и настройка. И ни се получи. Кой каквото да говори – получи ни се.  Борихме се и желаехме победата повече въпреки, че бяхме много изморени. Да живеят невидимите закони на Вселената и кармата.

Сотон-ите нямаха кой знае какви положения второто полувреме. Ние също. Тук искам да вметна факта, че леко Стуридж ме изнерви. Не е във форма и това е най-нормалното нещо на Света, ама тези отигравания тип на детската площадка дразнят.

Както и да е. Виновникът за възхода е човека, който беше сменят с всякакви смехотворковци като ‘Ари РедКнап, Спагети, Лаудрупи и не знам си какво. След мача с Лудогорец бях казал, че северноирландеца трябва да се отдели за малко от футбола и да намери себе си отново. Защото бе изгубен. Сега.... Сега изглежда като прероден и изкъпан. Арогантността отново е на линия. Свежите идеи и точните смени също. После ми говорете, че не се бил учил от грешките. Всеки път като си го казвате си припомнайте как той набара тази система. Как той накара тези хора да играят тази игра. Как той ни закара на 5 чисти мрежи във всички мачове като гости. Как той накара Паскоу да си обуе най-после панталони с дълъг крачол. Така както той бе виновният за слабите ни резултати  в началото на сезона, така и той е виновен за това ново лице на Ливърпул. Покажете уважение и си преглътнете гордостта. 

Има и негативи от цялата работа разбира се. Изглеждаме все по-изморени. И тук Роджърс трябва да покаже до колко се е развил като менажер. Някой от играчите имат нужда от почивка. Имайки предвид каква програма бяха направили за малкото Рахийм и като го пратиха на марихуана туризъм аз съм оптимист.

МОТМ – Мигньоле.

С този си пост подравявам новия треньор на защитата.

Единственият истински цвят

Имало едно време под космическия небосклон обсипан със звезди, една цивилизация наречена Кафяво. Жителите на това прекрасно място били щастливи. Хармонията и разбирателството царували. Нямало завист, омраза, арогантност, егоизъм. Обществото било базирано на взаимопомощта. Развитието на цивилизацията Кафяво се базирало не на конкуренцията, а на предизвикателството. Когато един учен показвал по-големи знания от други, по-голям талант от други, другите не му завиждали. Просто се насилвали да станат по-добри. Но не самостоятелно, а с помоща на самоусъвършенстването и с помоща на по-умния. Така  на базата на разбирателственото предизвикателство цивилизацията Кафяво просперирала. По-умните се раждали по еволюционен път. Те от своя страна помагали безрезервно за развитието на обществото. Имало само един проблем. Хората в Кафяво не виждали нищо друго освен цвета кафяво. Те не знаели за съществуването на другите цветове, защото просто никога не са били ги виждали.

Под същия този небосклон обсипан със звезди, но малко по-надалече същесвували други цивилизации. Те били точно копие на цивилизацията Кафяво, но цвета, който виждали е бил различен. Синьо, червено, зелено, лилаво, черно, розово.

Един ден в Кафяво се разболял и умрял кафявец. Това било първият кафявец от варварски времена насам, който не умрял от ествествена смърт, а от болест. А болеста се оказала и заразна. Събрали се най-великите учени, медици, доктори в цяло Кафяво. Мислили, мислили , но не успяли да се справят с проблема. Така, малко по малко кафявци започнали да измират, докато не изчезнали. Колкото велика и просперираща цивилизация да е била Кафяво те били унищожени от болест дошла от най-близката на тях цивилизация – Розово. Болеста е оставяла розов цвят в епруветките за изследване, но Кафевци не били способни да го видят. Защото не виждали нищо друго освен  кафевия цвят.

Същото се случило и с другите цивилизации населяващи прекрасното място под космическия небосклон обсипан със звезди. Нито една от великите цивилизации не успяла да види другия цвят, който ги избил бавно и мъчително.

Но животът винаги намира начини да продължи. След столетни хилядолетия изпод прахта, в която са се били превърнали величествените градове на тези титанични цивилизации се родил нов вид същества. И на тях животът им бил дал едно уникално умение, непостижимо за брилянтните умове от изчезналите цивилизации. Те виждали всички спектри на пречупената светлина, наричани цветове.

Никой не знаел каква щяла да бъде съдбата на тези същества. Но едно било сигурно. Те никога нямало да виждат едноцветно. На тях им била подарена дарбата да виждат всичко и сами да преценяват, кое е правилно.

Подарена ли казах? По-скоро извоювана от техните предци. 

Защото истината никога не е едноцветна. И не идва лесно.

Облакът Атлас

Ние не знаем кое събитие в животите ни е важно. Можете ли да кажете колко е важна една усмивка, накарала отчаяния да намери смисъл в живота? Можете ли да дадете цена на подадената ръка в труден момент?

Оценяваме ли препятствията, през които минаваме всеки ден? Тези, които ни правят такива каквито сме. Тези препятствия, чрез които се градят нашите характери. Тези, които за да ги преминем трябва да жертваме нещичко от себе си. И да станем нови хора.

Изборът, който правим не е сам за себе си. С всеки един такъв, ние чертаем като фигуристи на лед нашия път в живота. Преплитаме нашите черти с тези на другите.

Животът, който ни е даден не ни принадлежи. Той е обвързан с животите на другите. И с всеки жест на доброта  или всяко престъпление, което извършваме ние ковем своето общо бъдеще. Своята съдба.

Съдбите ни се преплитат, взаимодействат, текат в една посока и се разделят. Само за да се съберат отново някъде там, където нашите погледи не стигат.

Ние не знаем кое е важно в нашите животи. Сегашните ни ценности и разбирания са илюзия. За това всеки ден - оглеждайте се. Защото понякога една усмивка, едно "извинявай" може да промени линията по която се движи вашия живот.  И някъде там надолу по реката на вечността, накой ден може да стигнем мястото, за което сме си мечтали като деца. Онова истинско място на естествено щастие. 

11:34 сутринта

Имам моя собствена истина. Тя е толкова истинска истината,  колкото всички останали 500 милиарда истини на Земята. Всички са грешни.

С чаша в ръка се чуствам безсмъртен. Нищо и никой не може да ме спре. Аз съм Бог. До сутринта. Когато разбирам, че не съм нищо друго от самозаблудил се дребен човек. Като всички останали.

Затънал съм в дребнави проблеми. Ненавиждам ги, но не мога без тях. Няма ли ги ще видя голямата истина. А това ще ме съсипе. Всички ще ни съсипе. Повече дребнави проблеми, моля!

Парите и други. Имаме нужда от тях колкото наркоман от поредната инжекция. И какво от това? Трябват ни за да живуркаме. Съществуваме, но не живеем. Наздраве.

Толкова съм прав в своята грешност. Моята грешност е най-грешната. И най-истинската. Кой може да каже, коя истина е истинската? Но всеки може да каже коя грешност е най-грешна. Всички сме грешки.

Лека нощ. Може би е време да кажем лека нощ. Да се откажем и отпуснем. Да се насладим на края си. Който е истината,  която не искаме да видим.

Странно. Усещам как не можем да обърнем съдбата си. Не можем да променим хода на приближаващата ни гибел. Индивидуална и обща. И все пак........ и все пак имам надежда. Защо?

Надеждата истинската истина ли е? Или грешка? Най-грешната?

Сигурно някой ден когато върнем атомите, които ни изграждат на собственика им, Вселената ще разберем. Само тя знае.