Прераждане

Не мога да се похваля, че гледам Ливърпул от 20-30-40 години. До 2004-2006 просто симпатизирах на този отбор, преди да изпитам онова необяснимо чувство, спохождащо корема и сърцето ми при всеки мач на червените. Не съм видял "Великите" в игра. Кени, Ръш. По дяволите дори и привилегията да се възхищавам на Фаулър пропуснах.

Не познавам Ливърпул непобедим. Не познавам Ливърпул агресивен. Не познавам Ливърпул бесен и неудържим в жаждата си за успехи. Гледах прагматичността на Улие и Рафа. Гледах как великия Ливърбърд бе окован в името на големите успехи. Беше възпиран да изпепелява в името на "общото благо". А и може би тази стихия бе само пламък в този период?

Пречистващият свещен огън беше пускан само в онези Велики Европейски Вечери. Тогава виждах проблясъци от това, което трябва да бъде изпепеляващото червено. Всичко се прекланяше пред тази върлина. Всички изпитваха страхопочитание пред тази стихия.

Изпитвах плахостта на организма "Анфийлд" при резултати като 1-0, 2-1. Отбора в повечето случаи се защитаваше. Отбора в повечето случаи се бореше отблъсквайки врага.

Това не е Ливърпул, който аз познавам. Това не е отбора, който гледам в последните 9 години. И погледа на Джерард при третия гол срещу Фулъм го показва. Този поглед го имаше и през 2009, но бе по-плах.  Погледа на Джерард след дузпата не беше поглед на успокоение. На освобождение от тежестта на важния удар. Погледа бе агресивен. Изпълнен с жажда за още. Надсмиване над напрежението. Гавра с тежките очаквания да играеш за Ливър Бърда на гърдите. Капитана усещаше, че нещо е различно. Нещо във въздуха, в аурата не бе както преди. Оковите се счупиха неспособни да удържат тази свръх сила.

Това не е Ливърпул, който аз усещах. Няма я плахостта. Къде е примирението? Къде са чистите мрежи? Къде е прагматичността?Сметкаджийството?Неувереността?Задоволството от малкото?

"Вкарайте ни 2, ние ще вкараме 6. Вкарайте ни 3, ние не се спираме и при 7. Вкарайте ни 5... Хммм тази година не сме вкарвали 10. Време е да го направим".  Уважавай съперника, но го унищожи. Още щом стъпи на тревата той трябва да знае, че е обречен.

Това не е окованият Ливърпул. Футбола, който практикуваме е ужасяващ за гледане от противниците. Страхопочитание е слаба дума. Всепоглъщащият огън е освободен. Не можеш да го спреш. Не могат да го спрат.

Джерард  е сърцето. Насочващ тази стихия с хладнокръвност. Студен огън. Суарез,Стъридж и Стърлинг играят все едно са обладани от демони на разрушението. Глупости! Те са самите демони на разрушението. В погледите им се чете лудост, разруха, апокалипсис. Сила невиждана до сега. Или по скоро забравена. Сила, която спеше 24 години. Спеше, защото Феникса бе ранен смъртоносно.

Те искат да разкъсват. Те искат да разчленяват. Те искат да изпепеляват. Да се надсмиват над останките на съперниците си. Империи се тресат в очакване на сблъсъка с тази природна стихия. Ще могат ли да оцелеят при този сблъсък? В държанието на тези империи вече се разчитат съмнения. Съмнения погълнали мислите им.

"Те  идват за душите ни!"

Това е Ливърпул. Това е прераждането от пепелта, което очаквахме толкова дълго време.

Оковите са счупени. Огънят нажежен до бяло  е пуснат на свобода и няма преграда, която да го спре. Няма вода, която може да го загаси. Няма враг, който да не бъде изпепелен.  Несигурността е заменена с воля за победа. Прагматичността отстъпи място на головата лудост. Спокойствието е подменено с лунатична жажда за унижаване на дръзналия да стъпи на един терен срещу нас."Просто победа" изчезна като термин. На нейно място се появи "разгроми съперника".

"Смърт чрез футбол" бе казал Роджърс?! Северноирландеца е още млад и има да се учи много. И в тази си реплика той сгреши. Не  "Смърт чрез футбол". Това е "Апокалипсис чрез футбол"